Страна на сенките

Четирийсет и седма глава

Предполагах, че става въпрос за Майлс, но се оказа, че той е добре. Дори ми помага да избърша гадорията. Когато приключваме, заявява с усмивка:

— Ето на това му викам аз актьорско майсторство! Viva Firenze!

И размахва юмрука си във въздуха.

— Значи наистина се чувстваш добре?

Подавам му чиста кърпа. Чувствам се доста неудобно заради онова, което го карам да прави — при условие, че веднага щом всички си тръгнат, просто ще накарам килима да изчезне и на негово място ще материализирам нов.

— Не си пиян, така ли?

— Съвсем не! Важното обаче е, че ти реши, че съм се напил!

Свивам рамене:

— Фъфленето, залитането… за малко да паднеш във водата… а и глупостите, които наговори — всички белези присъстваха и бяха отчетени.

Той събира кърпата на купчинка и ми я подава, но в този миг до мен застава Джуд и я поема от ръцете му.

— За пране ли да я нося? — пита ме, повдигнал вежда въпросително.

Аз обаче само поклащам глава и посочвам кошчето за боклук, без да свалям очи от Майлс:

— Добре. Кой тогава е донесъл алкохола?

— О, не — забрави! — тръсва той глава и скръства ръце пред гърдите си. — Съжалявам, че именно на мен се налага да ти обяснявам фактите, но това скромно събиране, което организира, сред нормалните хора е известно като парти. Независимо дали си приготвила твърд алкохол и дали искаш да го сервираш, той си намира начини да се вмъкне. А от мен няма да научиш нищо повече!

След тези думи стисва плътно устни и дръпва върху тях въображаем цип. Веднага обаче се сеща за още нещо и добавя:

— Предлагам просто да изхвърлиш и този стар парцал — махва с ръка към килима. — Сериозно, даже ще ти помогна да го навиеш. После трябва само да разместим малко мебелите отгоре и Сабин въобще няма да забележи липсата му!

Аз обаче поклащам глава. Няма как да му обясня, че покритият с петна от повръщано килим е най-малкият ми проблем в момента — сега, когато съм осъзнала, че Роман няма да ми съдейства. На всичкото отгоре помъкна Хевън на някаква тайнствена уговорка, чието значение не успях да измъкна от ума й. А и какви бяха онези приказки, че ще се видим по-късно? Дали намекваше за заклинанието за обвързване… или за нещо друго, съвсем различно?

Майлс се навежда да ме прегърне, като ме задържа за миг в ръцете си и ме притиска наистина силно, след което ме отдръпва и се вглежда в очите ми:

— Благодаря ти за чудесното изпращане, Евър. Наистина бе добро. И още нещо искам да ти кажа, надявам се да ме чуеш и да го възприемеш сериозно. Готова ли си?

Свивам рамене. Мозъкът ми е твърде зает с други неща, всичките ми мисли са се устремили навън, към едно съвсем различно място.

Той се прави, че не забелязва разсеяността ми, и заявява, сериозно свъсил лице:

— Не знам какво става между теб и Деймън, но ти заслужаваш да бъдеш щастлива. — Кима, за да подчертае думите си, а погледът му изведнъж е станал много напрегнат. — И ако Джуд те кара да се чувстваш щастлива, няма нужда да изпитваш вина заради това.

После в продължение на цяла минута очаква някаква реакция от мен, но тъй като аз не казвам нищо, продължава:

— Когато някой повърне на пода, това определено е знак, че купонът е свършил — не си ли съгласна? Така че ние ще изчезваме. Обаче ще се видим пак, преди да тръгна за Флоренция, нали?

Кимам и го проследявам с поглед. Малко преди да се изниже през вратата след последния от приятелите си, се провиквам:

— Ей, Майлс! Чу ли Роман или Хевън да споменават къде ще ходят?

Той се обръща и събира вежди замислено:

— Струва ми се при гадателка.

Трепвам, а стомахът ми потъва към петите, макар да нямам ясна представа защо.

— Не помниш ли, че онзи ден спомена колко иска да й предскажат бъдещето?

Кимвам със свито сърце.

— Споделила с Роман и той уредил домашно посещение от ясновидката.

— Ама… толкова късно? — поглеждам към китката си, за да проверя часа, макар да не нося часовника си в момента.

Майлс обаче само свива рамене и се насочва към колата си. Започвам да се чудя дали и аз не трябва да изляза — да се опитам да настигна Роман и Хевън и да се уверя, че тя е добре. Опитвам се да се настроя на вълната на енергията й, но не постигам кой знае какво. Всъщност не постигам нищо.

Тъкмо се каня да опитам отново, когато Джуд изниква до мен и заявява:

— Наистина трябва да изхвърлиш килима. Смърди отвратително.

Кимам. Разсеяла съм се и сега не знам какво да правя.

— Знаеш ли кое върши най-добра работа?

— Утайка от кафе — измърморвам.

Спомням си, че един път майка ми я използва, когато Жълтурко бе изял нещо развалено и му бе прилошало в стаята на Райли.

— Ъ-ъъ, да — това също. Аз обаче си мислех по-скоро да се разкараме по-далеч от вонята. Поне при мен винаги действа.

Поглеждам го сепнато. На лицето му се разлива усмивка.

— Наистина — плъзва ръка под моята и ме повежда навън, — какъв е смисълът от толкова приготовления, украса и храна? Направи чудесно прощално парти за приятеля си, но през цялата вечер стоя отстрани и само гледаше. Не видях да се забавляваш, а и нито веднъж не влезе в басейна. Че какво е това парти край басейн, щом домакинята не се е измокрила дори?

Аз извръщам поглед:

— Купонът бе на Майлс, не мой. Освен това той ме намокри.

— Въпреки това — Джуд тръсва глава и ме поглежда съсредоточено. По цялото ми тяло се разлива необичайна топлина и спокойствие. — Изглеждаш малко напрегната, а нали знаеш кое премахва напрежението?

Виждам усмивката, която тръгва от очите му, а после огрява цялото му лице:

— Мехурчета.

— Мехурчета ли?!

Той посочва към джакузито и повтаря със сериозно изражение и поглед, прикован в моя:

— Мехурчета.

Поемам си дълбоко въздух и поглеждам към оформената в единия край на басейна вана — топла, приканваща и определено бълбукаща. Наистина е пълна с балончета. Джуд грабва няколко кърпи и ги подрежда на ръба, а аз решавам, че нямам какво да губя. Едно потапяне в приятната вода не би ми навредило, по-скоро ще ми помогне да си прочистя главата и да измисля нов план. Така че се обръщам с гръб към него и бързо свалям роклята. Доста глупав пристъп на скромност, като се има предвид, че съвсем скоро ще бъда почти гола… Но ако го направя с лице към него, твърде много би приличало на разсъбличане.

Като пред любовник.

Като нещо, което би направило момичето от картината.

Той отива до ръба на джакузито и потапя палеца на крака си във водата. Очите му се разширяват толкова смешно, че не успявам да се сдържа и се разхилвам.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — обвивам ръце около кръста си, сякаш умирам от студ.

Всъщност единствената ми цел е да се предпазя от погледа му. Невъзможно е да пропусна начина, по който аурата му проблясва и се разширява като след взрив, нито кръвта, която нахлува в лицето му, или бързината, с която отклонява очи — всичко това само защото за миг е съгледал тялото ми.

— Определено — потвърждава той с нисък, дрезгав глас, като наблюдава само с периферното си зрение влизането ми във ваната.

Първо потръпвам и се мръщя, защото водата е наистина гореща. После бавно се потапям сред мехурчета и топли водни струи, които ме обливат и отмиват стреса. Нищо чудно това да се окаже най-умният ми ход днес.

Затварям очи и се облягам назад, мускулите ми спират да трептят и се отпускат… и в този миг чувам гласа на Джуд току до ухото си:

— Дали ще се намери място за още един?

Трепвам като опарена и безмълвно наблюдавам, докато той съблича тениската си, широките му мускулести гърди, плоския корем, мястото, където шортите му се смъкват опасно ниско на хълбоците… Веднага връщам поглед отново нагоре — към трапчинките и морскозелените му очи, които помня от толкова много предишни животи. Той тръгва към ръба, сеща се за нещо, спира и вади телефона от джоба си. Мекото тупване върху кърпата е заглушено от гласа му:

— И чия идея бе това?

Разсмива се и се намества в горещата пара до мен. Когато протяга краката си, единият неволно се озовава върху моя, но той не го отдръпва веднага.

— О, да! Това е животът! — заявява доволно и затваря очи с отпусната назад глава.

После рязко ги отваря и ме поглежда:

— Кажи ми, моля те, че непрекъснато го използваш! Че не ти се случва просто да забравиш, че имаш такова блаженство на разположение… и се налага да те подмамват във водата!

— Това ли правиш? Подмамваш ме?

Той се усмихва с онази своя небрежна, умопомрачителна и нежна усмивка, която озарява цялото му лице:

— Ами… като че ли не бе склонна да се съгласиш веднага, трябваше да те убеждавам. Всъщност не знам дали си забелязала, но понякога си леко… напрегната.

Преглъщам с усилие. Иска ми се да извърна очи, да гледам в която и да било посока, но не и към него. Обаче не мога да отместя поглед.

— Не че има нещо лошо в това — да си напрегнат, имам предвид…

Очите му сякаш стават още по-наситени и дълбоки, приковават се в моите и настояват да ги последвам, подмамват ме и ме привличат, като че съм рибка, закачена на кукичката му. Лицето му е толкова близо до моето. Затварям очи, за да го посрещна. Уморена съм да се боря и непрекъснато да го отблъсквам. Казвам си, че това е просто целувка. Целувка от Джуд. Или от Бастиаан. Надявам се, че чрез нея най-сетне ще разбера дали страховете на Деймън имат някакво основание, дори минимално.

Енергията му ме залива като вълна — галеща, успокояваща и нежна. По-скоро усещам, отколкото виждам, как лицето му се надвесва над моето, устните му леко се отварят… Ръката му намира коляното ми, подчинявам се на движението, двамата се приближаваме един към друг…

В този миг телефонът му започва да звъни и ни изтръгва от транса, в който сме изпаднали. Той се отдръпва и на лицето му се изписва раздразнение:

— Дали изобщо да вдигам?

— В момента не съм на работа — свивам рамене аз. — Ти си медиумът, ти ми кажи.

Той се изправя и се обръща към кърпата си. За пореден път не мога да откъсна поглед от силните му рамене, гладкия му гръб и тесния кръст… изтръпвам и рязко си поемам въздух. Мярнало ми се е нещо в основата на гърба му. Нещо кръгло, тъмно, едва различимо, но въпреки това…

Той отново се обръща към мен. Повдига вежди и поставя ръка на другото си ухо, за да чува по-добре:

— Ало? — и после пак. — Кой?

Усмихва ми се и клати глава… но вече е прекалено късно.

Видяла съм го.

Очертанията на змия, захапала собствената си опашка.

Татуировката на Уроборос, която не мога да сбъркам.

Митичният символ, който използват всички зли безсмъртни, начело с Роман… татуиран точно там, в основата на гърба му.

Трескаво се пресягам към гърдите си. Пръстите ми търсят амулета, но срещат само гола кожа. Чудя се дали това е свързано по някакъв начин с провала на заклинанието ми, дали Роман не го е организирал.

— Евър? Да, тук е… — намръщва се той. — До-обре…

Протяга ръка към мен, явно иска да взема телефона. Аз обаче пренебрегвам жеста му и вместо това се измъквам от джакузито. Движа се с такава скорост, че той тръсва глава и започва да примигва в опит да осъзнае видяното.

Грабвам роклята си и я навличам светкавично. Тя подгизва и прилепва към тялото ми за секунди. Очите ми мятат пламъци, когато се впиват в неговите. Трябва да разбера какво е намислил и какво става.

— Теб търсят — казва ми той и също се измъква от ваната.

После пак се опитва да ми пробута телефона.

— Кой е? — питам с глас, спаднал до пресипнал шепот, а наум бясно прехвърлям списъка със седемте чакри и съответстващите им слабости.

По възможно най-бързия начин трябва да определя коя е неговата.

— Ава е. Каза, че иска да говори с теб.

После спира за миг, накланя глава настрани и ме поглежда загрижено:

— Добре ли си?

Правя крачка назад. Не знам какво става, но със сигурност не е нещо добро. Заобикалям аурата му и се опитвам да надникна в ума му, но не виждам нищо заради щита, който е издигнал около него.

— Откъде има номера ти? — питам го подозрително с поглед, прикован в неговия.

— Та тя работеше при мен… не помниш ли? — Той свива рамене и после недоумяващо разперва ръце. — Евър, наистина… защо се държиш така? Какъв е проблемът?

Стрелвам го с очи. Сърцето ми препуска, а ръцете ми треперят. Повтарям си, че мога да го победя, ако се стигне до това. На глас казвам само:

— Остави телефона.

— Моля?!

— Остави го. Ей там — посочвам шезлонга, без да го изпускам от очи. — След това веднага се отдалечи от него и не се приближавай повече.

Той ми хвърля поредния неразбиращ поглед, но изпълнява нареждането ми. После се отдръпва към басейна и проследява движенията ми. Отивам до шезлонга и вземам телефона, все така, без да откъсвам поглед от Джуд:

— Евър? — гласът е забързан, напрегнат — и определено принадлежи на Ава. — Евър, трябва да ме изслушаш! Няма време за обяснения!

Застивам. Не мога да помръдна, толкова съм шокирана, така че просто оставам на място и слушам думите, които се изливат в ухото ми:

— Нещо е станало с Хевън… тя не е добре… почти не диша! Ще… ще я изгубим, ако веднага не дойдеш в къщата на Роман!

Тръсвам глава и се опитвам да проумея току-що чутото.

— За какво говориш, по дяволите? Какво става там?

— Просто ела тук — веднага! Побързай, наистина… преди да е станало прекалено късно!

— Обади се в полицията! — крещя, но не получавам отговор.

Вместо това по телефона долита някакъв приглушен звук, като от боричкане, след което се разнася мазният самоуверен глас на Роман:

— Определено не може да става въпрос за това, миличка — мърка той. — Сега, бъди добро момиче и бързо си донеси симпатичната физиономия тук. Приятелката ти искаше да й предскажат бъдещето, а, за съжаление, в момента то не изглежда никак розово. Животът й виси на косъм, Евър. И като казвам косъм, имам предвид точно това. Така че предлагам да сториш правилното нещо и да дойдеш — веднага. Настъпи времето да разрешиш загадката.

Телефонът пада от вкочанените ми пръсти, но веднага след това се вземам в ръце и се втурвам навън. Джуд тръгва след мен, моли ме да му обясня какво става. В един момент обаче прави грешката да стисне рамото ми. Обръщам се и го удрям толкова силно, че прелита през двора и се строполява върху шезлонгите сред звука от чупеща се пластмаса. Чувам опитите му да се изправи, обръщам се и го измервам с пронизващ, жесток поглед:

— Вземай си нещата и се махай! Да не съм те заварила тук, като се върна!

А после изхвърчам през вратата и се впускам в бяг. Наум се моля да успея да стигна навреме.