Страна на сенките

Двайсета глава

След обяда се насочвам към „Мистикс & Муунбийнс“. Бързам да започна обучението си — в хода на работата — с надеждата, че то ще ме разсее от мислите за ужасната каша, позната още като мой живот. Достатъчно зле бе, че Деймън изчезваше през всяко междучасие, за да провери как са близначките. По обяд обаче, след като го уверих, че всичко е наред, че Роман няма да ме безпокои и може направо да се прибира вкъщи, той взе, че ме послуша, а аз се насочих към масите за обяд. Но там ме чакаше нова изненада: открих, че Хевън се е съюзила с Роман. Вече са един отбор, плават в една лодка. В момента той си подбира кексче — взема такова с ванилова глазура, като не спира да се хвали каква важна роля е изиграл, за да получи тя работата в антикварния магазин, независимо че е закъсняла с десет минути за интервюто. А аз нямам друг избор, освен да слушам и от време на време да промърморвам по някоя неодобрителна реплика, което обаче не се възприема много добре.

След третата съкрушителна физиономия и след като за не знам кой път ми се казва да се отпусна и да спра да скърцам със зъби, хвърлям на масата недоядения си сандвич и се запътвам към изхода. Заричам се обаче да наблюдавам Хевън, да направя всичко по силите си, за да не се повтаря днешната случка. Нямам никакво желание да стават близки дружки.

Още една задача в ставащия ми все по-дълъг списък под надслов „трябва да свърша“.

Завивам в уличката и паркирам на едно от двете свободни места зад магазина. Минавам отпред, като съм почти убедена, че ще намеря вратата заключена. Бях предположила, че не е устоял на повика на вълните в този прекрасен слънчев ден…

Затова оставам силно изненадана, когато заварвам вратата широко отворена, а самия Джуд — да обслужва клиентка, застанал на касата.

— О, здрасти! Ето те, Авалон — кима ми той. — Точно разказвах на Сюзън, че си имаме нова ясновидка, тъй че идваш точно навреме.

Сюзън се обръща, оглежда ме от глава до пети с изпитателен и преценяващ поглед и явно бързо успява да си извади изводи. Буквално улучва в десетката с думите:

— Не си ли твърде… млада, за да се занимаваш с гадаене?

И ме поглежда самодоволно.

Усмихвам се — не наистина, а само устните ми леко се извиват нагоре. Погледът ми се мести ту към единия, ту към другия. Не съм сигурна как да отговоря… а фактът, че Джуд очаква реакцията ми, не ми помага изобщо да се съсредоточа.

— Екстрасенските способности са дарба — измърморвам накрая, като почти се задавям с думата.

Веднага си спомням, че доскоро ги смятах за точно обратното.

— И нямат нищо общо с възрастта — добавям, защото явно не е достатъчно.

Наблюдавам аурата й, която потрепва и проблясва. Зная, че не съм я убедила.

— Или ги притежаваш, или не — завършвам и свивам рамене с пълното съзнание, че съм си издълбала много дълбока яма, която всеки миг ще ме погълне.

— Е, да ти запиша ли час? — пита Джуд с усмивка, на която е трудно да устоиш.

Сюзън обаче устоява. Тя поклаща глава отрицателно, стисва чантата си и се насочва към вратата с думите:

— Само ми се обади, когато Ава се върне.

Звънчето на вратата шумно оповестява излизането й.

— Е, това мина добре — свивам рамене и се обръщам към Джуд, който попълва и прибира касовата бележка. — Проблем ли ще е възрастта ми?

— Имаш ли шестнайсет години? — пита той.

Стисвам устни и кимам.

— Значи си достатъчно голяма да работиш тук. Сюзън е пристрастена към пророкуването, няма да издържи дълго без сеанс. Ще е в списъка с постоянните ти клиенти, преди да се усетиш.

— Пристрастена към пророкуването ли? Това да не е нещо като груупи — откачените фенове, които следват любимата си група, където и да отиде?

Междувременно аз самата го следвам по петите до офиса му в задната част на магазина. Забелязвам, че носи същите къси панталони и тениската със знака за мир от вчера.

— Не предприема абсолютно никакво действие, без да се консултира с картите, със звездите или каквото й е достъпно в момента — кимва той. — Предполагам, че ти самата ще се сдобиеш със собствени редовни клиенти, като се има предвид какъв опит имаш.

Отваря вратата и ме поглежда с присвити и разбиращи очи. Няма начин да подмина този поглед. Дали знае нещо?

— Колкото до това — започвам, решена да си кажа всичко, защото явно така и така ме подозира.

Той обаче само се извръща с вдигната ръка и ме спира:

— Моля те, без изповеди! — усмихва се и клати глава с едва доловим укор. — Не искам да съжалявам за решението си. Искам просто да изляза и да се наслаждавам на онези огромни вълни… което няма да се случи, ако си позволя лукса да те освободя. Обаче… може би ще е добра идея да премислиш това, за дарбата.

Поглеждам го учудена. Повечето медиуми, които познавам… макар че аз познавам само един — Ава… но все пак, повечето от тях смятат, че ясновидството е дарба по рождение.

— Защото смятам да организирам курсове за развиване на психическите и медиумните способности — продължава той нехайно, — може би дори ще включа обучение в Уикамагията. А определено ще има повече желаещи, ако вярват, че е нещо, което може да бъде научено.

— Само че… така ли е наистина?

Той се насочва към изключително разхвърляното бюро в ъгъла и започва да рови в купчината документи, които заплашват всеки момент да се стоварят на пода.

— Ами да, разбира се! — взема някакъв лист, поглежда го, поклаща глава и го заменя с друг. — Всеки има потенциал, въпросът е дали и как ще го развие. При някои става лесно — веднъж ако опитат, не могат да се откажат след това. При други… е, те трябва да се заровят доста по-надълбоко, за да го открият, но все пак е възможно. Ами ти? Ти кога разбра?

Невероятните му морскозелени очи се впиват в моите, а аз усещам, че стомахът ми започва да танцува. Не съм сигурна какво се случва… имам предвид — в един миг говори абстрактно, почти напосоки, докато преглежда документите и сякаш без да се интересува от темата; а в следващия всичко замира, погледът му е приковал моя и… сякаш времето е спряло.

Не знам какво да кажа и да казвам ли изобщо нещо. Част от мен жадува да си признае — сигурна съм, че той е от малкото хора на този свят, които биха ме разбрали. Другата ми половина обаче отказва да го стори. Деймън е единственият, който знае цялата ми история — и ще е най-добре нещата да си останат така.

— Просто съм родена с това, предполагам — и повдигам рамене.

Не ми харесва начинът, по който гласът ми потреперва в края на изречението. Очите ми пробягват из стаята с надеждата да открият нещо, с което да променя темата… както и да избегна погледа му.

— И така… курсове. И кой ще ги води?

Той свива рамене и накланя глава, при което кичурите му се разпиляват по лицето:

— Вероятно аз. И без това от доста време го обмислям, но Лина беше против. Сега мога да се възползвам от отсъствието й и да проверя дали идеята ще сработи.

— Защо е била против? — стомахът ми се успокоява сега, когато той се отпуска назад на стола си и качва крака върху бюрото.

— Тя предпочита простите и лесни неща — книги, музика, фигурки на ангелчета, малко ясновидство от време на време. Безопасни неща. Без предизвикателство. Да се носи по течението на обичайната традиционна мистика, от която не можеш да пострадаш.

— А твоят начин какъв е? Могат ли да пострадат хората от него?

Изучавам го и се опитвам да разбера какво е онова у него, което ми влияе толкова силно.

— Не, разбира се, не! Целта ми е да дам сила на хората, да им помогна да живеят по-добре, по-пълноценно, да сбъдват мечтите си. Всичко това може да се постигне, ако успеят да влязат във връзка със собствената си интуиция и постигнат вътрешна хармония — улавя ме, че го гледам, и зелените му очи отново карат стомаха ми да подскочи.

— А пък Лина не желае да дава знания и сила на хората, така ли? — питам.

— Силата идва със знанието. Обаче мощта има тази неприятна страна… да покварява хората. Затова тя смята, че рискът е прекалено голям. Независимо че не възнамерявам дори да се докосвам до черната магия, тя е убедена, че тъмните изкуства ще намерят начин да си проправят път. Че курсовете ще се превърнат в проводник на мрачните сили.

Кимам, защото се сещам за Роман и Дрина. Лина определено е имала основания за опасенията си.

— Както и да е. Ти самата интересуваш ли се? — и се усмихва, при което цялото му лице светва, а аз отново се разсейвам.

— Да водя курсове ли? — сепвам се.

Започвам да се чудя дали е сериозен, или само се шегува. Макар че всъщност май не е нито едно от двете, просто повдига въпроса.

— Вярвай ми, не знам абсолютно нищо за Уика, нито… за нищо такова. Нямам представа как действа. По-добре да се придържам към ясновидството, тълкуването на сънища и такива неща… Може даже да се пробвам да подредя този хаос тук — с широк жест обхващам бюрото му, рафтовете и останалата част от стаята, в която всяка повърхност е зарината от купища хартии и боклуци.

— Надявах се да го кажеш — разсмива се той. — И да не забравя. Да знаеш, че приключих с работата в момента, в който ти влезе. Ако някой пита за мен, отишъл съм да яздя вълните.

Изправя се и наистина се насочва към дъската за сърф, подпряна на стената насреща.

— Не очаквам да оправиш всичко или дори половината… прекалено е разхвърляно, за да се справиш. Но ако успееш поне малко да подредиш… — той кима и ме поглежда. — Получаваш голяма златна звезда в досието.

— По-добре да ми направиш почетен знак — преструвам се, че съм сериозна. — Нали се сещаш, нещо реално, което да мога да си окача на стената за доказателство.

— А какво ще кажеш за собствено място за паркиране зад магазина? Вероятно мога да ти го уредя.

— Това вече го направи, повярвай ми — и се разсмивам.

— Да, обаче мога да сложа табелка с името ти. Запазено само за теб. Никой друг няма да може да паркира на него, дори и след работно време. Ще сложа голям крещящ знак с червени букви: Внимание! Само Авалон може да паркира тук! Всички останали ще бъдат местени на общинския паркинг на собствени разноски!

— Би направил това? Сериозно? — вече се разсмивам наистина, а очите ми срещат неговите.

Грабва дъската и я намества под мишница.

— Ти само разчисти това място и ще се увериш, че благодарността ми, както и материалните й изражения, просто нямат граници. Днес ще си служител на месеца, а утре — кой знае… — той свива рамене, отмята косата от челото си и по този начин открива чертите на удивително хубавото си лице.

Погледите ни се срещат и веднага разбирам, че отново ме е хванал да го зяпам… Бързо отклонявам очи и започвам да се чеша по ръката, да си играя с ръкава си — всякакви разсейващи тактики, само и само този миг да отмине по-бързо и да го замести нещо по-малко неловко.

— В ъгъла ей там е мониторът на камерата — той прави жест с глава към далечния край на стаята, отново превключил на професионална вълна. — Той, заедно със звънеца на вратата, ще те предупредят, ако влезе някой, докато работиш тук отзад.

— Той, звънецът, но също и фактът, че съм екстрасенс — заявявам с привидно нехайство, макар гласът ми леко да трепери. Още не съм се възстановила напълно от глупавата ситуация, в която изпаднах преди малко.

— Аха, както ме усети с помощта на медиумните си способности вчера, когато се промъкнах зад гърба ти? — кима той и се усмихва мило и открито, макар очите му да остават предпазливи.

— Това бе различно — свивам рамене. — Ти очевидно знаеш как да скриваш енергията си. Повечето хора не могат.

— А пък ти знаеш как да прикриваш аурата си — той присвива очи с наклонена на една страна глава, от която златистите кичури се спускат до лакътя му. — Ще стигнем и до това. Не сега обаче.

Правя се, че не забелязвам потрепващата му яркожълта аура, чиито краища започват да преливат в розово.

— Както и да е, това навлиза в прекалено лична територия. Документите трябва да се подредят по азбучен ред, а ако успееш да ги сортираш и тематично, би било страхотно. А, да — няма нужда да се захващаш с кристалите и билките, ако не ги разпознаваш. Не ми се иска да се разместват. Ако ги познаваш, обаче… — той се усмихва и вдига вежда по начин, който моментално ме кара отново да започна да се чеша по ръката.

Поглеждам към проблясващите купчини кристали, някои от които наистина разпознавам — използвала съм ги при направата на еликсирите или съм ги виждала в амулетите, които висят на вратовете ни с Деймън — но повечето не извикват абсолютно никаква асоциация.

— Имаш ли някаква книга — каталог или нещо подобно? — питам го с надеждата да потвърди, наистина бих се радвала да науча повече за удивителните им свойства. — Нали се сещаш, за да ги науча и да… — Намеря начин някой ден да правя безопасен секс с безсмъртния си приятел — да ги надпиша и подредя правилно и… така нататък.

Кимам, като се моля да приличам на усърден служител, а не на движена от собствените си мотиви мързеливка, каквато всъщност съм си била винаги. Той пуска дъската на пода, връща се до бюрото си и разравя купчината хартии върху него, откъдето измъква малка, дебела и доста опърпана книга.

Обръща я и поглежда написаното на задната корица:

— Ехо тук има всичко, което те интересува. Ако някой камък не е описан в нея, значи не съществува. Има и много снимки, така че няма да се затрудниш при определянето им. При всички случаи ще ти е много полезна — заявява и ми я подхвърля.

Хващам я неумело и веднага усещам енергията, с която вибрират страниците й. Съдържанието й се превръща в пулсиращ поток, който преминава през дланите ми и се запечатва в ума ми. Усмихвам се и отвръщам:

— Това вече е факт.