Страна на сенките

Трийсет и втора глава

Веднага, щом завивам зад ъгъла, се впускам в бяг. Движа краката си толкова бързо, все едно вярвам, че наистина мога да избягам от Деймън, от галерията — от всичко. Каменната настилка преминава в паваж, а после в трева, но аз продължавам да тичам. Подминавам обичайните си спирки и любими места в Съмърленд. Искам да проявя ново, свое собствено място, където Деймън да не може да ме последва.

Изкачвам се до последния ред дървени скамейки на игрището на старото ми училище и се изправям с лице срещу таблото, на което пише: „Напред, мечки!“. После сядам в десния край, където опитах първата си (и последна) цигара, където за първи път целунах бившия си приятел Брандън, и където заедно с бившата ми най-добра приятелка, Рейчъл, се забавлявахме неимоверно. Бяхме всепризнатите водачки на мажоретките, кикотехме се и флиртувахме, без да имаме никаква представа колко сложен и труден може да е животът.

Поставям крака върху предната пейка и отпускам глава върху коленете си. Имам чувството, че ще се задавя с преглътнатите тежки ридания, които разтърсват цялото ми тяло. Опитвам се да разбера какво се случи току-що, но не успявам. Използвам цял куп носни кърпички, които проявих, за да издухам носа си, и се взирам невиждащо, с премрежени от сълзите очи, във футболното игрище. На него в момента тренира цял отбор играчи без лица и имена, докато техните приятелки, също толкова неясни, мятат коси, флиртуват и клюкарстват отстрани. Надявах се, че тази нормална, позната сцена ще ме успокои и ще ме накара да се чувствам по-добре, но тя само влошава нещата, затова я оставям да изчезне.

Това вече не е моят живот. Не е моята съдба.

Деймън е моето бъдеще. В това нямам никакви съмнения.

Макар наистина да реагирам на присъствието на Джуд — като започвам да нервнича и да се напрягам — и да не мога да отрека, че усещам нещо всеки път, когато го видя, това е без значение. Не означава, че той е Единственият. Това е просто резултат на някогашното ни познанство, някакво разпознаване на подсъзнателно ниво. Нищо повече.

Само защото е играл роля в историята на живота ми не означава, че ще участва и в бъдещето ми — освен като мой шеф на работата, която изобщо нямаше да търся, ако Сабин не ме бе накарала. Невъзможно е да имам някаква вина в случая. Това е просто някакво странно съвпадение, досадна част от миналото ми, която отказва да умре — и при това не защото аз не искам. Наистина… не е като да съм отишла да го търся… нали?

Нали?!

Сърцето ми знае истината, обаче… не мога да не се питам какво сме означавали някога един за друг. Дали наистина съм излязла гола от планинското езеро, без да се притеснявам, че той ще види тялото ми? Или онзи портрет е плод на прекалено буйното му въображение?

Това обаче просто води след себе си още въпроси, при това такива, на които не искам да обръщам внимание. Като например…

Нима наистина съм умирала девствена във всичките си животи през последните четиристотин години?

Дали наистина съм спала с Джуд, а не с Деймън?

Това ли е причината да се чувствам толкова неловко и странно, когато съм край него в настоящето?

Вглеждам се в пустото поле пред себе си, после го превръщам подред в Колизеума, египетските пирамиди, Акропола в Атина, Операта в Сидни, площадът на свети Марко във Венеция, Медина в Маракеш… Наблюдавам смяната на пейзажа, всички места, които се надявам да посетя някой ден… и мисля само за едно нещо: имам три месеца.

Три месеца без Деймън.

Три месеца, през които ще знам, че той е там някъде навън, съвсем наблизо — но няма да мога да го докосна, да го достигна, да бъда с него.

Три месеца, през които трябва да науча достатъчно за магията, за да разреша всичките ни проблеми и да си го върна — този път завинаги.

Чувствам също със сигурност, по-голяма, отколкото съм усещала преди, че той и само той е моето бъдеще, моята съдба — независимо какво се е случвало преди.

Съсредоточавам се отново върху пейзажа: Гранд каньон се прелива в Мачу Пикчу, който пък се превръща във Великата китайска стена. Зная, че ще имам достатъчно време за тях по-късно. Сега обаче трябва да се връщам.

Обратно на земята.

Обратно в магазина.

Надявам се да заваря Джуд, преди да затвори. Наистина спешно трябва да разчета тази книга. А той е единственият, който може да ме научи.