Страна на сенките

Четирийсета глава

Седя в задната стаичка, приведена над книгата, когато Джуд се връща. Учуден е, че съм още тук.

— Видях колата ти на паркинга отзад и реших да се уверя, че си добре.

Спира за миг на прага, за да ме огледа подробно, с присвити очи, след което идва и се отпуска на стола от другата страна на бюрото. Продължава да ме изучава и след като е седнал.

Вдигам замъглен поглед от книгата и го насочвам към часовника на стената. Очите ми се разширяват, като виждам колко късно е станало.

— Май се поувлякох — казвам смутено. — Има прекалено много за четене. При това по-голямата част е безполезна.

Затварям томчето и го бутвам встрани.

— Не е нужно да висиш тук цяла нощ, нали знаеш. Можеш да си я вземеш вкъщи, ако искаш.

Мисля си за дома и съобщението, което Сабин ми прати преди няколко часа — че ще приготви вечеря, защото е поканила Миноз у нас. Точно в този момент „вкъщи“ е последното място, където искам да бъда.

— Не, благодаря — поклащам глава. — Приключих.

Когато произнасям думите, осъзнавам, че са напълно верни — и то не само за четенето и за тази вечер. Макар да бе толкова обещаваща в началото, единственото, което прочетох дотук, бяха заклинания за определяне на нечие местоположение, магии за любов, както и едно доста съмнително заклинание за премахване на брадавици. Не открих обаче и думичка за това как да противодействам на променената от кръвта ми противоотрова, нито пък как да накарам даден човек да ми разкрие единственото, което наистина искам да знам.

Абсолютно нищо, което да ми е от полза.

— Има ли нещо, с което да ти помогна? — пита ме той, като вижда поражението в погледа ми.

Каня се да поклатя глава отрицателно, но се спирам насред движението. Ами ако… всъщност има такова?

— Тя тук ли е? — сдържам дъха си и го гледам напрегнато. — Райли… виждаш ли я в момента?

Той хвърля поглед вдясно от мен, после поклаща глава:

— Съжалявам — и свива рамене. — Не съм я виждал, откакто…

Гласът му заглъхва, но и двамата знаем какво е премълчал. Не я е виждал от вчера, когато Деймън ни хвана да се прегръщаме на плажа — момент, който ми се иска да забравя.

— Добре, тогава… как точно можеш да научиш някого да вижда духове?

Поглежда ме за миг, като потрива брадичката си с юмрук, а очите му внимателно изучават моите.

— В действителност не е задължително да уча някого да ги вижда. — Той се обляга назад и качва ходилото на единия си бос крак върху коляното на другия. — Всеки човек е различен — с различни дарби и способности. Някои са надарени по рождение с паранормално зрение — способни са да виждат… или пък имат слух за свръхестественото — могат да чуват. А може и да притежават свръхестествена сетивност — това значи, че могат да…

— Усещат.

Кимам с глава — зная накъде води това предисловие и съм нетърпелива да стигнем по-скоро до важната част, до същността — онова, което ще помогне на мен.

— Добре, а ти какъв си? Какви са твоите способности?

— Владея и трите. А, да — също така и подушвам присъствието им. — Той се усмихва — бърза, лека усмивка, която буквално озарява стаята — и кара стомаха ми да се свие на топка. — Вероятно и при теб е така. Тоест, сигурно и ти притежаваш и четирите способности. Номерът е да увеличиш скоростта на вибрациите си. Убеден съм, че след това…

Спира, защото е осъзнал, че съм изгубила връзката след споменаването на думата „вибрации“. Затова опитва по-отдалеч:

— Знаеш, че всичко е енергия, нали?

Този въпрос моментално ме връща към онази нощ на плажа, само преди няколко седмици, когато Деймън говореше за абсолютно същите неща — за енергията, вибрациите и така нататък. Спомням си как се чувствах тогава и колко бях уплашена.

Поглеждам към Джуд, чиито устни продължават да се движат, докато обяснява за енергията, вибрациите и способността на душата да продължи напред, формите на съществувание, които приема. Аз обаче не го чувам наистина. Мисля само за нас тримата — за Деймън, него и мен — и се питам как се вписваме във всичко това. И как ще успеем да се справим.

— Какво мислиш за предишните животи? — прекъсвам го. — Нали се сещаш, за преражданията. Вярваш ли в такива неща? Смяташ ли, че хората наистина имат карма — проблеми и действия, останали недовършени от предишен живот, които трябва да повтарят отново и отново, докато ги разрешат и извършат по правилния начин?

Изчаквам реакцията му със затаен дъх. Чудя се какво ще отговори, дали си спомня нещо за нас и кои сме били преди.

— Защо не? — свива рамене той. — Кармата определено съществува и управлява всичко. Ако не се лъжа, Елинор Рузвелт казва, че няма предишен живот, в който би се чувствала по-странно, отколкото в настоящия си. Кой съм аз да споря със старата Елинор? — и се разсмива високо.

Изправям гръб и се вглеждам в него. Иска ми се да знаеше за споделеното ни минало и обвързаността ни. Най-малкото, за да свалим картите на масата, да извадим истината наяве — така бих могла да се върна при Деймън и да му кажа, че всичко е приключило. Предполагам, че всъщност е моя работа да пришпоря събитията, така че си поемам дълбоко въздух и питам:

— Чувал ли си някога името Бастиаан де Коол?

Той ми хвърля кос поглед и присвива очи.

— Бил е холандец… художник, който, ъъъ, нарисувал е разни неща и… — тръсвам глава и отклонявам погледа си.

Чувствам се глупаво, че повдигнах въпроса. Наистина, какво повече бих могла да кажа? „Ами, просто за информация, ти си бил Бастиаан — преди няколкостотин години. А моделът, който си рисувал, съм била аз!“

Някак не върви да го изтърся.

Джуд седи пред мен с извити в ъгълчетата устни и изпънати рамене, като очевидно няма никаква представа какво целя с думите си. И тъй като не искам нито да го водя в Съмърленд, нито да пресъздавам галерията, в която е изложена картината му, оставам без път, по който да продължа. Ще трябва да се откажа от тази идея и просто да изчакам трите ми самотни месеца да изтекат.

Оставям този неуспех зад гърба си с едно решително тръсване на глава и се заемам със следващата задача. Събирам кураж и го поглеждам:

— И така, как да увелича скоростта на вибрациите си?

Когато приключваме, не съм по-близо до общуването с умрели хора, отколкото бях преди. Поне не и с онази мъртва, която ме интересува. Впрочем много други безтелесни души се изправиха пред мен, но аз ги блокирах всичките.

— Необходими са доста упражнения. — Той заключва на излизане входната врата и ме съпровожда до колата ми. — Наложи ми се да участвам в спиритически кръг всяка седмица в продължение на години, преди силите ми да се възстановят напълно.

— Смятах, че имаш тези способности по рождение — присвивам аз очи.

— Така е — кима той. — Но ги бях потискал в продължение на толкова дълго време, че трябваше да работя наистина усилено, за да ги развия отново.

Въздишам тежко. Не мога да си се представя седнала в кръга на групата за спиритични сеанси. Иска ми се да имаше по-лесен начин.

— Тя те посещава в сънищата ти, нали знаеш?

Сещам се за онзи откачен кошмар и се намръщвам. Не може да е бил нейна работа.

Той обаче само ме поглежда и твърдо кима:

— Разбира се, че идва в сънищата ти. Всички го правят. Това е най-лесният начин да ни достигнат.

Облягам се на вратата на колата и започвам да обхождам с очи лицето му, а пръстите ми стискат ключовете несъзнателно силно. Ясно ми е, че трябва да му пожелая „Лека нощ“ и да потеглям по пътя си, но по някаква незнайна причина не съм в състояние да помръдна.

— Нощта е царството на подсъзнанието, което ни освобождава от всички ограничения и забрани, които си поставяме през деня — всичко, което блокираме, не приемаме, казваме си, че е невъзможно, защото смятаме, че свръхестествени неща не съществуват. А в действителност вселената е едно магическо място, тайнствено и много по-голямо, отколкото си мислим — и изпълнено с какви ли не създания и явления, включително свръхестествени. И от тях ни дели съвсем тънка преграда от енергия. Зная, че навикът им да общуват чрез символи е много объркващ, а и не мога да преценя доколко причината за това е в нас самите и начинът ни да възприемаме информацията и доколко у тях и ограниченията на онова, което могат да споделят с нас.

Поемам си дълбоко въздух. Цялото ми тяло трепери, макар че всъщност изобщо не ми е студено. По-скоро ме побиват тръпки, все едно съм видяла призрак — а за това са виновни както думите му, така и самото му присъствие. И начинът, по който ме кара да се чувствам. Но не ми е студено. Точно обратното, ако трябва да съм честна.

После мисълта ми скача към съня и започвам да се питам какво ли е имала предвид Райли със стъкления затвор. И защо аз виждах Деймън, а той мен — не? Опитвам се да проумея загадката, все едно съм на упражнение по английски език или съм попаднала на кодирано чрез символи послание в книга. Дали не значи, че Деймън се е заблудил и не може да види онова, което е пред него? И ако е така, какво следва?

— Това, че ти не виждаш нещо, не значи, че то не съществува — гласът му е единственият звук, който съществува в тази застинала, безмълвна нощ.

Кимам в съгласие и си мисля, че знам това по-добре от всеки друг. Той продължава да говори за измеренията, задгробния живот, за това, че времето е едно измислено от хората понятие, което не съществува в действителност… А аз не мога да спра да се чудя какво ли ще направи, ако го заведа. Ако просто се протегна, стисна ръката му, затворя очи и го отведа в Съмърленд да му покажа колко е прав и колко по-грандиозно е всичко…

И той ме хваща. Отново ме улавя да поглъщам с очи гладката му загоряла кожа, златистите кичури край лицето му, белега, който разсича веждата му на две. Осъзнавам го, когато най-накрая срещам очите му — тези наситенозелени, невероятни очи — така разбиращи и толкова дълбоки. Не мога да издържа на силата и настойчивостта им и бързо извръщам поглед.

— Евър — гласът му е нисък, напрегнат, а ръката му се протяга към мен. — Евър, аз…

Но аз поклащам глава, обръщам се и забързано се качвам в колата си. Докато се измъквам от тясното пространство зад магазина, хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане. Не се учудвам, когато го съзирам — застинал на същото място с поглед, който неотклонно ме следи и в който се чете копнеж.

Тръсвам отново глава и се съсредоточавам отново в пътя, като усещам, че това конкретно минало и чувствата, които някога съм изпитвала, нямат нищо общо с бъдещето ми.