Страна на сенките

Трийсет и девета глава

На следващия ден отивам на работа, все едно нищо не се е случило. Твърдо съм решила да загърбя онази странна прегръдка на плажа и неловката ситуация, в която ме постави. Да не говорим за споделеното минало, което Джуд не помни и в което никога не сме стигали до нещо по-сериозно. За последното си има причина, при това много добра.

Причина, която се казва Деймън.

И независимо че много бързах — са ме изпреварили. Майлс и Хевън вече са там, облегнати на щанда. И двамата флиртуват с Джуд.

— Какво правите тук? — питам ги, като се опитвам да не се паникьосвам.

Определено имам поводи за притеснение, както веднага разбирам, докато местя поглед между триумфиращата Хевън, блесналите очи на Майлс и шашнатия, макар и развеселен Джуд.

— Издаваме всичките ти тайни, преувеличаваме недостатъците ти и, о, да! Каним Джуд на прощалното ми празненство… нали се сещаш, в случай че ти забравиш да го сториш — разсмива се Майлс, истински въодушевен.

Поглеждам към Джуд с пламнали бузи и започвам да се чудя какво да кажа. Все още го гледам, когато се намесва и Хевън:

— И какъв късмет само — оказа се, че тогава е свободен!

Заобикалям щанда и се преструвам, че няма проблем. Сякаш изобщо не ме интересува, че момчето, с което съм се сближавала неведнъж през последните няколко века — същото, с което вечната ми половинка смята, че имам недовършена работа — ще се забавлява с мен и приятелите ми в гостната ни, при това само след няколко дни.

В този миг Хевън взема една от листовките на Джуд, рекламиращи курса за развитие на екстрасенските способности, и я размахва пред лицето ми:

— И защо не си ми споменала за това? — намръщва се срещу мен. — Точно по такива неща си падам, а ти чудесно го знаеш!

След което с ослепителна усмивка се обръща към Джуд.

— Съжалявам, но не е вярно — свивам рамене, пускам чантата си на пода под щанда и се настанявам на столчето до Джуд.

Категорично няма да се съобразявам с нещо, което изобщо не е така. Колко ли време ще ми трябва, за да ги накарам да си тръгнат?

— Да, ама е така. От известно време насам се интересувам и от такива работи. — Повдига едната си вежда, сякаш ме предизвиква да отрека отново, но аз отказвам да се хвана на този евтин трик. — За щастие Джуд може би ще успее да ме вмъкне.

Стрелвам го с поглед. Той веднага схваща, че съм против, но само свива рамене и тръгва към задната стаичка. След минута се връща с дъската за сърф под мишница, махва ни за „Довиждане“ и изчезва през вратата.

— Не мога да повярвам, че си го пазила в тайна! — възкликва Майлс, веднага щом Джуд се отдалечава достатъчно, за да не може да го чуе. — Това е ужасно и отвратително егоистично! Особено като се има предвид, че вече си имаш един красавец!

— А аз не мога да повярвам, че си държала това в тайна! — присъединява се и Хевън, която все още стиска листовката. — Имаш късмет, че се съгласи да ме запише!

— Аз ли имам късмет?! — тръсвам глава.

Определено нямам нужда Хевън неочаквано да развие скритите си ясновидски способности — каквито определено проявява в изобилие, поне що се отнася до мен и Деймън.

— Освен това курсът вече започна. Именно затова ти е казал, че ще опита да те вмъкне, вместо да ти обещае.

А аз със сигурност ще направя всичко възможно да превърна това „ще опитам“ в „не мога“ — но това, естествено, й го спестявам.

— Ами какво ще стане с работата ти? Няма ли да попречи на графика ти там?

Тя обаче поклаща глава. Това, че се противопоставям на идеята, явно само засилва решимостта й:

— Нее, те нямат нищо против да си определям сама смените и работното време. Определено няма да ми създадат проблеми.

— Те ли?

Хвърлям й кратък и остър поглед, след което грабвам книгата за записвания и започвам да я прелиствам безцелно в напразен опит да изглеждам безразлична. Истината е, че моментално съм настръхнала — думите й са ме поставили в състояние на пълна бойна тревога.

— Силите, които просто съществуват — отвръща ми тя през смях. — За Бога, Евър, какво ти става?! Шефовете ми, разбира се!

— Роман един от тях ли е? — питам аз и я стрелвам с очи, след което бързам да сведа поглед към книгата.

— Ъ-ъъ, я пак? Та той е още в гимназията, ако си забравила! Как може да ми е шеф?

Двамата с Майлс си разменят особени погледи, които не ми се иска да разчитам.

— Отбих се вчера. — Изучавам внимателно аурата и енергията й, като се въздържам единствено от това да надникна в мислите й. — Роман ми каза, че в момента те няма.

— Знам, предаде ми. Явно сме се разминали за малко — тя свива рамене. — Слушай, може и да си мислиш, че си сменила темата, но аз не съм съгласна. И така — обясни ми какво става с този курс? — и забива лакирания си в лилаво нокът в брошурата. — Защо не искаш да го посещавам? Заради Джуд ли?

— Не! — поглеждам първо към единия, после и към другия.

Отговорих прекалено бързо, прекалено силно — никой от двамата не ми вярва. Всъщност само засилих съмненията им.

— Все още съм с Деймън — добавям, макар че това не е точно така.

Как обаче да им призная истината, след като я крия дори от себе си?

— Това, че не идва на училище, не значи…

Млъквам и тръсвам глава. Най-добре е веднага да спра.

— Имай предвид обаче, че и Онър се записа. Просто предположих, че няма да ти е приятно да посещаваш един и същи курс с нея — и приковавам поглед в очите на Хевън с надеждата, че ще обърне внимание поне на това.

— Наистина ли? — хлъцват едновременно с Майлс и два чифта кафяви очи ме зяпват изненадано и ужасено.

— Ами Стейша? А Крейг? — пита Хевън нервно.

Готова е веднага да зареже цялата идея, ако целият отбор на гаднярите се е захванал да развива екстрасенските си способности.

Много ми се иска да излъжа, но съм принудена да поклатя глава и да отвърна:

— Не, само тя. Странно, а?

Аурата на Хевън започва да проблясва и трепти, докато преценява всички „за“ и „против“ на възможността да развие психическите си способности — но заедно със злобарка като Онър. Междувременно оглежда магазина с подновен интерес и пита:

— Ти всъщност какво правиш тук? Бъдещето ли предсказваш или какво?

— Аз ли?! Не, разбира се! — стисвам устни и се пресягам за кутията с касовите бележки, които започвам да прехвърлям забързано.

Единствената причина за тези действия е да се направя на заета и да избягам от проницателния й поглед.

— Коя е тогава тая Авалон? Добра ли е?

Замръзвам, останала без думи. Очите ми безпомощно се стрелкат ту към единия, ту към другия.

— Ехоо! Земята вика Евър! Говоря за знака точно зад гърба ти — онзи, на който пише „Авалон ще ви предскаже бъдещето. Запазете си час при нея сега!“ — тя клати глава разочаровано и добавя, като се шегува само донякъде. — Ама ти наистина разчиташ само на външния си вид!

— Запиши ме! — намесва се и Майлс. — Би било чудесно Авалон да ми предскаже бъдещето. Дали може да разбере къде ходят готините типове във Флоренция? — и се разсмива.

— О, да — и мен! — кима енергично Хевън. — Винаги съм искала да ми гледат, а точно сега би ми било особено полезно да знам бъдещето си. Тя тук ли е в момента? — отново започва да върти глава на всички посоки.

Преглъщам с усилие. Трябваше да го предвидя. Именно за това ме предупреждаваше Деймън.

— Ей, ехоо! — Хевън размахва ръка току пред лицето ми и с Майлс отново си разменят озадачени погледи.

— Искаме да си запазим час да ни предскажат бъдещето, ако обичаш. Доколкото схванах, ти работиш тук и това би трябвало да ти влиза в служебните задължения — нали?

Пресягам се и измъквам книгата за записвания изпод щанда. После започвам да прелиствам страниците — но толкова бързо, че датите и имената се сливат пред очите ми в мъгла от размазани черни букви на бял фон. После рязко я затварям и я бутвам на мястото й с думите:

— Всички часове са заети.

— Дообре! — Хевън присвива очи и ме взема на мушка. — А утре?

Поклащам глава.

— А вдругиден?

— Пак е заета.

— Другата седмица?

— Същото, съжалявам.

— Догодина по това време?!

Свивам рамене.

— Какъв ти е проблемът? — поглежда ме остро тя.

Спирам за миг — колкото да забележа начина, по който са се вторачили в мен и двамата. Явно са убедени, че или крия нещо, или напълно съм откачила — а може би и двете едновременно. Със сигурност трябва да направя нещо по въпроса, затова обяснявам:

— Просто не смятам, че е добре да си давате парите за глупости. Тя изобщо не е добра. Доста хора вече се оплакаха.

Майлс тръсва глава и отсича:

— Защо не започна с това?!

Хевън обаче все едно не е чула нищо. С прикован в мен поглед тя кима съвсем бавно:

— Е, това надали е единственото място, където могат да ти предскажат бъдещето. И поради някаква причина — поради някаква странна, неизвестна и необяснима причина — в момента съм още по-твърдо решена да опитам.

После премята чантата си през рамо, стисва ръката на Майлс и го повлича след себе си към изхода.

— Не знам какво става с теб, Евър, но се държиш адски странно. По-странно дори и от нормалното ти поведение. — На вратата спира и ми хвърля поглед, за чието значение нямам желание дори да помисля. — Наистина, ако се интересуваш от Джуд, просто си кажи! Макар че не би било зле първо да съобщиш на Деймън. Той заслужава поне това уважение, не си ли съгласна?

— Не се интересувам от Джуд, не разбрахте ли?

Опитвам се поне външно да запазя спокойствие и да изглеждам равнодушна, но се провалям с гръм и трясък. Не че има значение — те така или иначе вече са решили за себе си. Всички са убедени, че харесвам Джуд. Абсолютно всички — с изключение на мен самата.

— Освен това няма нищо особено. Просто ме чакат изпитите, плановете за купона на Майлс и… абе, обичайните неща… — гласът ми затихва и млъквам — няма смисъл.

Както вече казах, никой от тях не ми вярва. Впрочем, аз самата не си вярвам.

— Къде тогава е Деймън? Защо вече не го виждаме край теб? — пита Хевън, а Майлс стои до нея и кима в съгласие.

Дава ми няколко секунди да отговоря, но когато не го правя, просто продължава:

— Нали знаеш, че приятелството трябва да е двупосочно. Давай — за да ти дават. Основава се на доверието. Но поради някаква безумна причина ти смяташ, че трябва винаги да се държиш идеално. Като че ли нищо никога не се обърква в перфектния ти, чудесно подреден живот. Все едно нищо никога не те разстройва, притеснява или депресира. Обещавам ти, че и Майлс, и аз ще те обичаме, дори да си позволиш някой миг на слабост и несъвършенство. Всъщност дори да не е само момент, дори и да е цял ден, ние с Майлс пак ще седим до теб на обяд и ще ти пишем съобщения в час. Защото, Евър, ние така или иначе изобщо не се връзваме на позата ти. Въобще не вярваме, че всичко е идеално… но не сме те изоставили, нали?

Поемам си дълбоко въздух и кимам. Гърлото ми е толкова свито и така пари, че не мога да кажа и дума.

Зная, че и двамата чакат — застанали до вратата, готови да се върнат, стига само да поискам. Стига да намеря смелост да се разкрия пред тях, да покажа, че им имам достатъчно доверие. Да споделя и да стоваря тази тежест от себе си — поне веднъж, за разнообразие.

Само че не мога. Само Господ знае как биха реагирали, а аз вече си имам достатъчно проблеми за разрешаване.

Така че само се усмихвам и обещавам да си наваксаме по-късно. Опитвам се да не трепна, когато ми хвърлят сърдито разочаровани погледи на изпроводяк. А после вратата хлопва зад тях.