Страна на сенките

Четирийсет и четвърта глава

Майлс и Холт пристигат заедно. Само един поглед към украсата е достатъчен на Майлс да изпадне в луд възторг:

— Вече няма никакъв смисъл да ходя до Флоренция! Та ти си я пренесла тук! — и ме привлича към себе си.

Веднага обаче ме пуска и се отдръпва с думите:

— Ох, извинявай! Забравих, че мразиш да те докосват.

Но аз само поклащам глава и го прегръщам отново. Чувствам се много добре, независимо от мрачните физиономии на Роми и Райни, които са застанали до мен. Те са живо олицетворение на песимизма — повдигнати вежди, скръстени на гърдите ръце, свити устни. По същия начин се държаха, докато извърших бърз, но задълбочен ритуал за заземяване и защита: представих си силни лъчи от ярка бяла светлина, които нахлуха в тялото ми и го прочистиха цялото. Това бе опит да намаля поне част от щетите, които близначките смятат, че съм нанесла.

Обаче истината е, че не виждам смисъла. След първоначалния изблик на енергия, който последва веднага щом завърших заклинанието за обвързване, всичко се върна към нормалното. Дори ритуала го изпълних само защото те изглеждаха толкова ужасени, че почти убедиха и мен. А и единственият начин да ги накарам да млъкнат бе да изпълнявам указанията им, поне за момента. Сега обаче си мисля, че всичко бе просто едно голямо недоразумение. Те реагираха твърде остро, направо преиграха.

В крайна сметка аз съм безсмъртна. Надарена съм със сили, толкова големи, че те дори не могат да си ги представят. Наистина за тях най-вероятно би било опасно да провеждат магически ритуали по време на тъмната луна. За мен обаче надали има значение кога съм го направила.

Едва съм занесла напитките на Майлс и Холт, когато чувам входния звънец. А после още веднъж и още веднъж… Преди да се усетя, къщата се е напълнила с участници и сценични работници от представлението „Лак за коса“. Доколкото мога да преценя, дошли са абсолютно всички, ако не и малко отгоре.

— Хм, явно срещата на Хевън не е била с него, освен ако не са се разбрали да дойдат поотделно. Ти как мислиш? — пита Майлс и махва с ръка към Джуд, който тъкмо влиза в стаята.

После се разсмива с онзи свой добродушен и заразителен смях, налива си безалкохолен коктейл и се отдалечава заедно с Холт. А ние с Джуд оставаме сами.

— Много приятен начин на изпращане — отбелязва Джуд, след като е огледал обстановката. — И на мен ми се прииска да замина нанякъде.

Усмихвам се разсеяно на думите му и се чудя дали забелязва нещо различно у мен, някаква промяна в енергията ми, ново усещане за сила…

Той обаче само се усмихва и продължава:

— Париж. — Отпива и кимва с глава. — Винаги съм искал да отида в Париж. А също в Лондон и Амстердам. Всъщност — повдига рамене, — май която и да е от великите европейски столици би свършила работа.

Хлопвам челюсти и рязко преглъщам. Едва успявам да не се задавя. Чудя се дали не е разбрал по някакъв начин… дали споменът не е заровен някъде в подсъзнанието му и дали не се опитва да изплува на повърхността. Защо иначе би изредил именно важните места от общото ни минало?

Той ме поглежда. Невероятните му наситенозелени очи се спират за толкова дълго в моите, че накрая съм принудена да изтърся първото, което ми идва наум:

— Ха-ха… А аз да взема да те заклеймя като търсач на силни усещания и последовател на екотуризма! Нали се сещаш — Коста Рика, Хавай, Галапагоските острови и прочее дестинации, където ходят любителите на природата и големите вълни…

Наясно съм, че смехът, в който избухвам накрая, изобщо не прикрива нервността ми. Каня се да продължа да дрънкам глупости, но нещо зад гърба ми приковава вниманието му и той ми спестява мъчението:

— Идват нови попълнения.

Обръщам се и съзирам Хевън, която прилича на джудже между високата гъвкава красавица от магазина, където работи — и… Роман. А зад тях пристъпва безсмъртният, когото срещнах днес в училище. Хевън неволно е поканила в дома ми трима великолепни, но зли безсмъртни, които нямат не само аура, но и душа.

Преглъщам с усилие и впивам присвитите си очи в Роман, а пръстите ми се стрелват към гърлото. Търсят амулета, който сама избрах да не слагам. Разбира се, веднага си напомням, че вече нямам нужда от него. Вече аз командвам парада. Аз го повиках тук.

— Предположих, че ще имаш достатъчно място и храна за още трима — усмихва се Хевън.

Оглеждам я — боядисала е косата си в тъмнокафяво, почти черно; покрай скулата й се извива един-единствен платиненорус кичур. Сменила е обичайния си външен вид в стил „емо“ с друг, който е дори по-предизвикателен… и същевременно ретро. Нещо като постапокалиптично ретро, ако такова понятие въобще съществува. Един поглед към мургавата красавица до нея — щръкнала, оформена с гел коса, множество обици, фина рокля от черна дантела с корсет, комбинирана с черни кожени ботуши — и разбирам от кого се е вдъхновила за поредната си пълна промяна.

— Казвам се Миса — с усмивка се представя момичето.

В гласа й звучи някакъв съвсем слаб акцент, чийто произход не различавам. Ръката й се протяга към моята и се подготвям за ледената тръпка, познатото нахлуване на студената струя по вените ми, които наистина не закъсняват. Подозренията ми се потвърждават, макар да не успявам да разбера дали е една от сираците, или е била превърната наскоро.

— И, разбира се, познаваш Роман — Хевън се усмихва дори по-широко.

А после вдига ръката си, за да видя, че е преплела пръсти с неговите.

Аз обаче отказвам да реагирам. Не се издавам, не показвам нищо. Само кимвам, като че ли това въобще не ме притеснява.

Защото наистина не ме притеснява.

Вече е само въпрос на време Роман да ми предаде лекарството и да започне да се подчинява на нарежданията ми. Това е единствената причина, поради която е тук.

— А, да — това пък е Рейф. — Тя посочва с палец зад гърба си, където е застанал великолепният зъл безсмъртен, когото не познавам.

Това е същата групичка от безсмъртни, за която говореха близначките. Няма го само Марко — онзи с ягуара. И макар че нямам никаква представа нито какво са замислили, нито какво целят, щом са с Роман, определено не е нещо добро. Разбирам тревогата на Роми и Райни.

Хевън тръгва към всекидневната. Няма търпение да запознае приятелите си с Миса и Рейф. Роман я следва мързеливо, като изостава за миг — колкото да ми се ухили подигравателно:

— Почти бях забравил колко добре изглеждаш, когато положиш малко усилия — очите му се плъзгат по тюркоазносинята ми рокля, като се задържат доста по-дълго от необходимото върху дълбокото ми деколте.

Там, където върху голата ми кожа трябваше да лежи амулетът.

— Предполагам, че причината е той — кима уверено и маха с ръка към Джуд, — защото знаем, че не си го направила заради мен, а и Деймън нещо се губи напоследък, нали така? Какво стана, Евър? Да не би да си се отказала от целта си?

Преглъщам и успокоявам дишането си, макар и с усилие. После с твърд поглед го измервам от глава до пети: изкусно разрошената златиста коса, марковите му къси панталони, кожените чехли и блузата с дълъг ръкав — нищо в него не изглежда променено. И двамата обаче сме наясно, че това не е вярно. Искриците, които палаво проблясват в очите му, циничният и похотлив поглед, с който ме оглежда, опитите му да ме смути и засрами — всичко това е просто поза, напразен стремеж поне на външен вид да запази спокойствие, преди да ми предаде желаното от мен.

— Ти ли наливаш от коктейла — кима той към купата за пунш, — или е на самообслужване?

Начинът, по който презрително поглежда към безалкохолното, внезапно ме изнервя повече от предишните му действия.

— Не мисля, че ще ти хареса — свивам рамене и втренчвам поглед в неговия. — Въобще не е по твой вкус.

— В такъв случай е добре, че си донесох собствена напитка — намига ми той и повдига една стъклена бутилка към устните си.

Малко преди да отпие, спира и я накланя към Джуд с думите:

— Искаш ли да пробваш? Премахва умората и раздразнението. Давам гаранция за това!

Джуд присвива очи, очарован от хвърлящата перлени отблясъци течност, която Роман разклаща пред лицето му. Каня се да се намеся, когато Роми и Райни се втурват надолу по стълбите, съзират го и се заковават на място. Сигурна съм, че знаят — аз съм виновна за присъствието му тук.

— Проклет да съм, ако това не са близначките от католическото училище! — усмихва се той широко и ги оглежда внимателно. — Много ми харесва новият ви стил! Особено твоят, приличаш на малка пънк богиня! — кима с глава към Райни и я подканя с жест да се завърти и да демонстрира късата си рокля, чорапогащника с дупки и черните обувки на високи платформи.

— Връщайте се обратно горе — нареждам им с желанието да ги отдалеча колкото се може повече от Роман. — А аз ще…

Искам да кажа, че след минутка ще се кача и аз, но Джуд пристъпва напред, сбутва ме с лакът и предлага:

— Защо не ми позволиш да ги закарам до тях?

Не съм особено въодушевена от идеята да ходи до дома на Деймън, а пък самият Деймън надали ще я хареса повече… но нямам кой знае какъв избор. Докато Роман е в къщата ми, съм принудена да остана тук и да го наглеждам.

Съпровождам ги до вратата, където Райни спира и подръпва ръкава ми. След като успява да привлече вниманието ми и се навеждам към нея, ми прошепва в ухото:

— Не знам какво си сторила, но усещам — нещо страшно лошо ще се случи!

Поглеждам я — не мисля, че е права. Каня се да й обясня, че няма нищо такова, че всичко е под контрол, но тя само поклаща глава и мрачно прибавя:

— Предстоят промени. Сериозни промени. И няма да е зле този път да избереш правилната пътека.