Страна на сенките

Двайсет и четвърта глава

Поглеждам първо картината, после Деймън и притискам ръце към гърдите си. Останала съм без думи, без дъх. Никога не ще успея да опиша онова, което виждам в момента пред себе си. Просто няма изразни средства, с които да го направя.

— Толкова е… — спирам с усещането, че съм прекалено дребна, незначителна и с нищо не съм заслужила да стоя пред подобно великолепие. — Толкова е красиво… направо божествено… и…

После започвам да клатя глава:

— И определено не съм аз!

Той се разсмива и среща погледа ми:

— О, напротив — това със сигурност си ти!

После с наслаждение оглежда завършената си творба:

— Всъщност това е въплъщение на всичките ти прераждания. Нещо като сборен образ на всяко едно твое „аз“ от последните четиристотин години. Огнената ти коса и млечнобялата ти кожа идват направо от живота ти в Амстердам; увереността и твърдите ти убеждения — от периода ти като пуританска дъщеря; скромността и вътрешната ти сила са резултат от трудните дни в Париж; тази красива рокля и флиртуващият поглед помня чудесно от времето, когато се забавляваше сред висшето общество в Лондон. Колкото до очите… — Свива рамене и се обръща към мен. — Те си остават същите. Вечни. Не се променят, какъвто и образ да приемеш, в каквото и да си облечена.

— А от сегашното ми „аз“? — прошепвам и се вторачвам в картината.

Оттам ме гледа сияещо, бляскаво, великолепно създание, над чиито рамене са разперени прекрасни криле: истинска богиня, спускаща се от небесата, за да донесе на Земята и обитателите й всичките райски дарове. Това е може би най-красивото произведение на изкуството, което съм виждала през живота си… Определено обаче не мога да приема, че наистина съм аз.

— Каква част от днешната Евър си взел? Тоест… освен очите.

Той се усмихва:

— Наистина ли не знаеш? Крилата, разбира се! Тези тънки като паяжина неземни крила!

Обръщам се към него, за да му кажа да не се шегува с мен, но на лицето му е застинало изключително сериозно изражение.

— Наясно съм, че не подозираш за съществуването им — кима той. — Можеш да ми вярваш обаче — там са си. Това, че сега те има в живота ми, е като дар от небето. Със сигурност не го заслужавам… но благодаря за него всеки ден.

— Моля те! Едва ли съм толкова добра… или мила… да не говорим за великолепна… И изобщо не приличам на ангел, за какъвто явно ме мислиш! — тръсвам глава. — Особено напоследък, както чудесно знаеш!

Всъщност ми се иска да взема картината и да я окача в стаята си, където да й се възхищавам непрекъснато… но зная, че трябва да я оставя тук. Това е по-важно.

— Сигурна ли си наистина? — поглежда той към своята неподписана творба, изложена между онези на приятелите му.

— Напълно — кимвам с глава. — Само си представи какъв хаос ще настъпи, когато я открият! Окачена тук, с тази професионална рамка и така майсторски осветена. Говоря, разбира се, за хаос в добрия смисъл на думата. Освен това, помисли за учените, които ще повикат от всички краища на света да я изследват — откъде се е взела, кой може да я е нарисувал…

Той кимва и поглежда към нея за последен път, преди да се извърне и да продължи. Аз обаче не му позволявам. Стисвам ръката му и го дръпвам към себе си:

— Ей, не бързай толкова! Не смяташ ли, че първо трябва да й дадем име? Нали се сещаш, да прибавим малка бронзова табелка, каквато имат и всички останали?

Поглежда към часовника си. Вече е доста разсеян, може би дори разтревожен.

— Никога не ме е бивало особено да измислям имена на творбите си. Обикновено се спирах на очевидното, нали се сещаш — „Купа с плодове“, „Червени лалета в синя ваза“.

— Е, струва ми се, че е най-добре да не кръщаваш тази „Евър с криле“, „Евър, вечният ангел“ или нещо подобно. Просто за всеки случай, ако някой ме разпознае. Какво ще кажеш за нещо като… не знам, като заглавие на разказ? Да не е толкова буквално, а по-скоро да разказва история… чрез метафора?

Накланям глава встрани и се вглеждам в него. Това трябва да свърши работа.

— Имаш ли предложение? — хвърля ми кос поглед той, след което отново се разконцентрира.

— Какво ще кажеш за… „Вълшебство“? Или пък „Магьосница“? Не зная… нещо такова… — стисвам здраво устни и чакам реакцията му.

— „Вълшебство“? — обръща се той към мен.

— Ами, явно си под влиянието на някаква магия или заклинание, щом допускаш дори за миг, че тя прилича на мен. — Разсмивам се и с облекчение наблюдавам блясъка, който се връща в очите му.

Той се присъединява към смеха ми и кима:

— Нека е „Вълшебство“ тогава. Трябва обаче да побързаме с табелката… Страхувам се, че…

Обратно на работа, а? Кимам, затварям очи и оформям в ума си образа на табелката, после прошепвам:

— Какво да напишем вместо името на художника — „анонимен“ или „неизвестен“?

— Което и да е — отвръща той с напрегнат, забързан глас.

Явно няма търпение вече да тръгваме.

Избирам „неизвестен“, защото звученето ми харесва повече. След секунда се навеждам напред, за да видя резултата от работата си. Извивам глава и го питам:

— Какво мислиш?

— Мисля, че ще е най-добре да бягаме!

Хваща ръката ми и ме дръпва след себе си. Движи се толкова бързо, че краката ми буквално не докосват пода. Тичаме по поредица дълги коридори и вземаме стълбите на един дъх, сякаш ги няма. Вече виждаме вратата, когато изведнъж в цялата стая блясва ослепителна светлина и се включва пронизителният звук на алармата.

— Леле, Боже! — изписквам.

Обхваща ме паника, а той ускорява ход. След миг се обръща към мен. Гласът му е нисък и дрезгав:

— Нямах намерение да се задържаме толкова време тук. Не… не знаех, че…

Заковаваме се на място точно пред входа, над който точно в този миг се спуска металната решетка.

Обръщам се към него. Кожата ми гори и лепне от пот, сърцето ми лудо блъска в гърдите. Ясно чувам усилващите се стъпки зад гърбовете ни и виковете на преследвачите. Стоя до него неподвижна, останала без дъх и без глас; не мога нито да помръдна, нито да извикам. Той не ме поглежда; затворил е очи и се съсредоточава… още секунда и сложната алармена система онемява отново.

Само че вече е прекалено късно. Те са тук.

Затова вдигам ръце в знак, че се предавам. Готова съм да приема съдбата си — каквато и да е тя… когато виждам, че решетката започва отново да се издига. Миг по-късно изхвърчам от вратата и се понасям към нацъфтелите полета на Съмърленд.

Тоест, аз си представих Съмърленд.

Деймън явно си ни е представил в колата си, пътуващи — вече в пълна безопасност — към дома.

Така че в крайна сметка се оказваме по средата на високоскоростна магистрала, по която с бясна скорост профучават стотици коли. Изправяме се, препъвайки се, на крака, докато край нас вият клаксони и спирачки. Притичваме до банкета, като на косъм се разминаваме с няколко автомобила. И на двамата ни се налага да подпрем ръце на коленете си и да се борим за въздух. Когато се съвземаме достатъчно, започваме да се оглеждаме на всички страни в опит да разберем къде сме се озовали.

— Не ми прилича особено на Съмърленд — измърморвам.

После сърдито поглеждам Деймън, който избухва в смях, така спонтанен и заразителен, че не след дълго и аз се присъединявам към него. В продължение на няколко дълги минути се превиваме от смях, застанали встрани от натоварена и покрита с боклуци магистрала с неизвестно местоположение.

— Е, какво ще кажеш за това бягство от рутината, а? — задъхва се той с тресящи се рамене.

И двамата изпитваме проблеми с овладяването на кикота си.

— За малко да получа удар там! Помислих си, че този път със сигурност сме… — поемам си въздух и тръсвам глава.

— Е, недей! — придърпва ме той към себе си. — Нали ти обещах, че винаги ще се грижа за теб и ще те пазя от беди?

Кимам — помня думите му. За нещастие обаче в ума ми са отпечатани и последните пет минути.

— Какво ще кажеш за една кола, в такъв случай? Тя би свършила работа засега, не мислиш ли?

Той затваря очи и пренася беемвето от „там“ до „тук“. А може би направо е проявил ново — не мога да разбера, защото изглежда абсолютно същото.

— Какво ли са си помислили онези пазачи, когато първо ние, а сега и колата са изчезнали точно под носа им?!

Отваря вратата и ме подканва да вляза, след което се сеща за още нещо:

— Охранителните камери! — и затваря очи, за да се погрижи и за тях.

Наблюдавам го безмълвно, докато се вливаме в потока от коли. На лицето му е изписана широка, щастлива усмивка. Осъзнавам, че той всъщност изключително много се забавлява. Че тези последни няколко минути, когато опасността бе толкова близо до нас, за него са били дори по-вълнуващи от картината, която нарисува.

— Доста време мина, откакто за последно се развихрих така — хвърля дяволит, доволен поглед към мен. — Да знаеш обаче, че отчасти и ти си виновна. Ти ме убеди да останем там по-дълго, отколкото възнамерявах първоначално.

Поглеждам го. Очите ми обхождат лицето му, сякаш го виждам за пръв път. Имам чувството, че сърцето ми никога няма да възвърне предишния си ритъм… но мисля, че си струваше. От много отдавна не съм го виждала толкова… толкова щастлив, така безгрижен… толкова опасен. Качествата, заради които бе така привлекателен за мен от мига на първата ни среща.

— И така, сега накъде? — пита той с ръка върху коляното ми, докато подминава на зигзаг останалите шофьори.

— Ами… към вкъщи? — Гледам го и се чудя какво точно има предвид с въпроса си.

На лицето му играе развеселен израз; явно още е настроен за забавления.

— Сигурна ли си? Защото можем да останем навън, колкото искаш. Не бива пак да се почувстваш отегчена.

— Струва ми се, че не бях справедлива към скуката — отвръщам на усмивката му. — Определено виждам смисъл в нея… от време на време.

Деймън кимва, а после се навежда към мен и притиска устни към бузата ми. Почти се забиваме в намиращия се пред нас джип — кадилак „Ескалад“ — защото за секунда е отклонил поглед от движението.

Разсмивам се и го бутам обратно на седалката му.

— Наистина. Мисля, че достатъчно си изпитвахме късмета за тази вечер.

— Както желаеш — тръсва глава той, стисва коляното ми и подкарва колата по пътя към вкъщи.