Страна на сенките

Тринайсета глава

Когато излизаме навън, осъзнавам, че ще ни трябва кола. В момента е по-важно да се придвижим бързо, отколкото удобно — особено като се има предвид как уплашено се притискат една към друга и колко уморени изглеждат. Затова проявявам нещо, което ще ни откара там максимално бързо, и ги подканям да влизат вътре. Нареждам на Роми да седне до Райни, а аз самата се настанявам и настъпвам газта. Управлявам колата по тесните улици учудващо добре, а близначките буквално са залепнали на прозореца и се редуват да издават възхитени възклицания при вида на местата, покрай които минаваме.

— Ама вие вътре ли си седяхте през цялото време? — поглеждам ги неуверено, защото никога не съм виждала човешко същество да реагира така на красотата на „Лагуна Бийч“.

Те кимат, без обаче да откъсват очи от гледката. Въртят се на седалката си, докато се придвижваме към входа. Униформеният пазач наднича през прозореца и внимателно ги оглежда, преди да ни пусне да влезем.

— Къде ни водиш? — поглежда ме подозрително Райни. — И какви са тия пазачи, ограда… огромната порта? Това да не е някакъв затвор?

Хвърлям й поглед през рамо, докато се насочвам към хълма:

— В Съмърленд няма ли такива оградени квартали с пазачи на портата и ограничен достъп?

Всъщност никога не съм виждала нещо подобно там, но в крайна сметка, не съм и живяла три века в Съмърленд, за разлика от тях.

Те обаче поклащат в синхрон глави. Напрегнато се оглеждат с широко отворени очи.

— Не се безпокойте — завивам по улицата на Деймън и подкарвам колата към къщата. — Това не е затвор, портата служи за друго. Целта е да не позволява на хората да влизат, не да излизат.

— А на кого му е притрябвало да пречи на хората да влизат? — детските им гласчета се сливат в притеснен хор.

Намръщвам се, защото не знам какво да им кажа. Аз самата не съм свикнала с това, израснала съм в град, в който във всички квартали можеше да се влиза и излиза свободно.

— Предполагам, че е необходимо да предпазва… — но не довършвам, защото безопасността не е единствената причина, нито основната.

— Както и да е — тръсвам глава, — ако ще живеете тук, най-добре да свиквате отсега. И без това тази е единствената ви възможност.

— Ама ние няма да живеем тук! — отсича Райни. — Каза, че това е само временно решение, докато намериш начин да ни върнеш обратно, спомняш ли си?

Поемам си дълбоко въздух и стисвам силно волана. Опитвам се да си напомня, че тя вероятно се чувства уплашена и самотна. Не бива да се поддавам на капризите й, нито да се впечатлявам от поведението й.

— Разбира се, че е временно — кимам и пускам една измъчена усмивка.

Най-добре да е такова, иначе някой силно ще се изнерви.

Измъквам се от колата и им подсказвам с жест да ме последват.

— Готови ли сте да видите новия си временен дом?

Насочвам се към вратата, а те ме следват по петите. На вратата се спирам и започвам да споря със себе си — дали да почукам и да изчакам Деймън да ми отвори, или направо да влизам, при условие, че той най-вероятно е заспал дълбоко. Тъкмо се каня да направя второто, когато Деймън със замах отваря вратата, поглежда ме е особено изражение и напрегнато пита:

— Добре ли си?

Усмихвам се и добавям телепатично съобщение:

Преди да кажеш нещо — каквото и да било — искам да те помоля да запазиш спокойствие и да ми дадеш възможност да ти обясня.

Любопитството заменя притеснението в очите му и той въпросително вдига вежди. Аз обаче питам:

— Може ли да влезем?

Той се отдръпва, а очите му се разширяват от учудване, когато Роми и Райни се показват иззад гърба ми и се втурват право към него. Обгръщат със слабите си ръчички кръста му и го зяпват с обожание, което не забравят да изразят и с писъци:

— Деймън! Това си ти! Ама наистина си ти!

Макар да ми е приятно да ги наблюдавам, не мога да не забележа реакцията им, неподправената обич, въодушевлението — тези емоции са напълно противоположни на чувствата, с които посрещнаха мен.

— Ей! — той се усмихва, разрошва косите им и се навежда да ги целуне по челата. — Колко време мина?

Отдръпва се и присвива очи.

— Не сме се виждали от миналата седмица — отвръща Райни, а на лицето й е изписано нещо, подозрително напомнящо на сляпа безусловна любов. — Някъде от момента, в който Евър добави кръвта си към противоотровата и прецака абсолютно всичко.

— Райни! — Роми поглежда първо сестра си, после мен и укорително клати глава. Аз обаче пропускам казаното покрай ушите си. И без това не мога да спечеля тази битка.

— Имах предвид преди това — Деймън вперва поглед в далечината, явно се опитва да си припомни датата.

Те го поглеждат, а в очите им проблясват издайнически пакостливи пламъчета:

— Беше точно преди шест години, когато Евър беше на десет!

Аз ахвам, а очите ми буквално изскачат от изненада и възмущение. Деймън се разсмива:

— А, да. Освен това точно на вас двете трябва да благодаря, че ми помогнахте да я намеря. Знаете колко значи тя за мен, затова ще съм ви много благодарен, ако се държите мило и с нея. Не искам прекалено много… нали?

Той потупва леко Райни по брадичката, което я кара да се усмихне и изчерви от удоволствие.

— И така, на какво дължа тази чест? — Той ни повежда към всекидневната си, в която все още няма никакви мебели. — На какво дължа посещението на двете си скъпи приятелки, които не съм виждал толкова отдавна и които — ако ми позволите да добавя — не са остарели и с ден, откакто се видяхме за последно?

Те се споглеждат и започват да се кикотят. Явно всичко, което казва, ги очарова. Преди да успея да измисля точните думи и да оформя отговора си така, че бавно да го подготвя за идеята, че ще се преместят тук, те изтърсват в един глас:

— Евър каза, че можем да живеем с теб!

Деймън ми хвърля стреснат поглед. Усмивката все още е залепена на лицето му, но виждам как в очите му започва да се промъква ужас.

— Временно — добавям аз и срещам погледа му, като наум изпращам стена от червени лалета и препречвам пътя му за отстъпление. — Само докато намеря начин да ги изпратя обратно в Съмърленд или докато магията им се върне — което от двете стане първо.

А по телепатичен път прибавям още:

Спомняш ли си, че каза, че искаш да подобриш кармата си, да изкупиш миналото си? Е, какъв по-добър начин можеш да намериш от това да помогнеш на някого в беда? А и така можеш да запазиш къщата — ще ти е нужно по-голямото пространство. Това е идеалното разрешение. Всички печелят!

И започвам да кимам и да се усмихвам толкова енергично, че заприличвам на кукла с клатеща се глава.

Деймън поглежда първо към мен, после и към близначките и също се присъединява към смеха и клатенето на глави:

— Разбира се, че можете да останете. За толкова време, колкото е нужно. А сега, защо не се качим на горния етаж, за да изберете новите си стаи?

Въздъхвам удовлетворено. Моят идеален приятел се оказва дори по-перфектен, отколкото си мислех. Близначките се втурват нагоре по стълбите, смеят се щастливо, закачат се и се надпреварват коя ще стигне първа. Изглеждат съвсем различно сега, когато грижата за тях поема Деймън. Бавно се качваме след тях.

— Може ли да вземем тази стая? — питат те, а очите им блестят от желание. Застанали са на прага на специалната стая на Деймън, която изглежда пуста и изоставена без нещата му.

— Не!

Извиквам отговора твърде бързо и потрепвам болезнено, когато срещам обидените им погледи. Макар да не ми е приятно, че започваме с отказ, нямам намерение да се отказвам. Решила съм да върна тази стая към нормалното й състояние, следователно няма начин да се настанят в нея.

— Тя е заета — добавям, като чудесно знам, че можеше да им го кажа и по-меко и спокойно, — но има много други. Това място е огромно, ще се уверите и сами. Има даже басейн!

Роми и Райни се споглеждат, след което с маршова стъпка се насочват нататък по коридора. Свели са глави една към друга и тихичко си шепнат, без да крият, че съм ги подразнила.

Можеше просто да им я отстъпиш, мисли си Деймън. Толкова е близо, че във вените ми сякаш избухва електрически заряд. Поклащам глава и вървя безмълвна до него. Наум обаче му отговарям:

Искам да я видя отново заета от вещите ти. Може вече да не значат нищо за теб, но за мен имат голямо значение. Не можеш просто да изхвърлиш миналото… Не можеш да обърнеш гръб на нещата, които определят и разкриват същността ти.

Той спира и се обръща към мен:

— Евър, вещите ни не определят кои сме. Нито дрехите, които носим, нито колите, които караме, нито предметите на изкуството, които колекционираме. Няма значение къде точно живеем… а как. Това определя същността ни.

Погледът му се впива в моя, а той ме прегръща по телепатичен път. Усещането е толкова истинско, че оставам без дъх.

— Действията ни са онова, което другите помнят дълго след като сме си отишли — добавя той и приглажда косата ми с ръка, а наум ме целува.

Така е. Усмихвам се, след което допълвам оформения от него образ — устните му срещат моите — с лалета и залез, с дъги и купидончета — въобще, всички клиширани романтични представи, за които успявам да се сетя. Гледката кара и двама ни да се засмеем. Само дето ние сме безсмъртни, добавям, решена да го спечеля за каузата си. А това означава, че е неприложимо за нас. И като имаме предвид това, може просто да…

Но не успявам да довърша, защото близначките ни призовават с викове:

— Тази, тази! Искам тази стая!

Понеже са свикнали да са заедно, смятах, че ще искат да са в едно помещение, може би дори с разположени едно над друго легла или нещо подобно. Те обаче са видели размерите на следващата стая, както и на онази до нея — и си ги заплюват, без да се замислят. През следващите няколко часа ни наставляват как да ги обзаведем, а Деймън и аз изпълняваме всичките им капризи до най-дребната подробност. Материализираме легла, шкафчета, гардероби и лавици под зорките им погледи, след което веднага се налага да изпразним стаите и да започнем отначало, защото са променили мнението си.

Деймън обаче използва магия, затова нямам нищо против, дори съм доволна. Всъщност толкова съм облекчена, че се е съгласил да проявява отново, независимо че отказва да го стори за себе си.

Слънцето вече изгрява, когато приключваме с всичко и те най-сетне са удовлетворени. Време е да тръгвам — трябва да се прибера вкъщи, преди Сабин да се е събудила и да е разбрала, че ме няма.

— Не се учудвай, ако днес не дойда на училище — казва ми Деймън, когато ме изпраща към входната врата.

Въздишам. Идеята да прекарам цял ден без него ми е противна.

— Не мога да ги оставя тук сами. Не и докато не се установят и не си изработят ежедневна рутина — той свива рамене и сочи с палец към стълбите зад гърба си, където двете момичета милостиво са заспали. Най-накрая!

Кимам, защото знам, че е прав. В себе си обаче се заклевам, че ще ги върна в Съмърленд много скоро — много преди да са се настанили толкова удобно тук, че да не им се иска да си тръгват.

— Не съм сигурен, че това е разрешението — меко заявява той, предугадил мислите ми.

Присвивам очи, защото не мога да разбера какво точно има предвид, но неприятното усещане в стомаха ми подсказва, че каквото и да е, няма да ми хареса.

— Ами, размишлявах за това — той накланя глава настрани и започва замислено да приглажда с палец наболата си брада, — че са преживели твърде много. Загубили са дома си, семейството си, всичко, което са познавали и обичали… Животът им е бил прекъснат толкова рязко, че са останали твърде много неща, които не са имали възможност да изживеят.

Тръсва глава и замлъква за кратко.

— Заслужават истинско детство, нали разбираш? Ново начало в света, който…

Ахвам. Иска ми се да отговоря, но просто нямам думи. Аз самата им желая всичко най-добро — да са щастливи, в безопасност и така нататък — но това излиза извън рамките на нещата, за които съм готова. Идеята ми беше да отседнат при него за кратко, за няколко дни или в най-лошия случай — за няколко седмици. Но изобщо не ми е хрумвало да ставаме приемни родители, още по-малко пък на близначки, които са само с няколко години по-малки от самата мен.

— Просто се замислих — той свива рамене. — В крайна сметка решението е тяхно. Животът си е техен.

Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми, и отклонявам поглед. Казвам си, че в момента нищо не решаваме, че има време. Насочила съм се към колата, която материализирах по-рано през нощта, когато Деймън ме спира с думите:

— Евър, сериозно! Ламборджини?!

Свивам се от погледа му и се изчервявам като домат:

— Трябваше ми нещо бързо — свивам рамене, защото знам, че въобще не ми вярва: изписано е на лицето му. — Бяха много уплашени, като излязохме навън, затова исках да ги доведа тук наистина светкавично.

— Добре, де — а трябваше ли да е толкова лъскаво и червено?

Той се разсмива и спира погледа си върху колата. После се обръща към мен и клати глава. Стисвам устни и извръщам очи, за да не кажа още нещо. Не е като да съм възнамерявала да го задържа все пак! Ще се отърва от него в мига, в който стигна алеята пред дома си.

Докато отварям вратата и се качвам, внезапно си спомням за нещо, което исках да го питам по-рано. Вглеждам се във фините черти на лицето му и подвиквам:

— Деймън! Как стана така, че отвори вратата под носа ни? Как разбра толкова бързо, че сме тук?

Очите му срещат моите, а усмивката му бавно се стопява.

— Все пак беше четири сутринта. Не успях да почукам даже, толкова бързо се отзова. Не беше ли заспал?

Независимо от слоя бляскав червен метал, който ни разделя, имам чувството, че е застанал точно до мен. Погледът му предизвиква вълна от желание в тялото ми, а по кожата ми плъзва трепет. Накрая той казва:

— Евър, винаги усещам, когато си наблизо.