Страна на сенките

Осемнайсета глава

— Не можеш да го направиш! — отсича той, преди още да съм влязла, и започва отрицателно да клати глава.

— Дори не знаеш защо съм тук! — намръщвам се и силно притискам Чарм към гърдите си.

Иска ми се да не бях идвала.

— Котката умира и ти искаш да знаеш дали можеш да я спасиш. А аз ти казвам, че не бива. Не можеш.

Той свива рамене. Схванал е с един поглед ситуацията, но не защото я е разчел в ума ми. Нарочно съм спуснала щита си, за да не разбере за посещението ми при Роман, което наистина би го накарало да откачи.

— Имаш предвид „не можеш“ в смисъл на „не е възможно“ ли? Тоест, че еликсирът няма да проработи върху котка? Или „не можеш“ в моралния смисъл на думата, нещо като „Не се прави на Господ, Евър!“?

— Има ли значение? — той повдига вежди, после отстъпва встрани и ми прави път да вляза.

— Разбира се, че има — прошепвам, заслушана в звука на телевизора, който близначките са пуснали горе. Явно поемат дневната си доза от риалити програми.

Той се насочва към всекидневната, отпуска се на дивана и потупва мястото до себе си. И макар да съм леко ядосана от начина, по който се държи и че не ми дава възможност да обясня, сядам до него. После намествам одеялото с надеждата видът на Чарм да го убеди.

— Просто не смятам, че веднага трябва да си вадиш изводи — казвам аз. — Не е толкова просто, колкото си мислиш. Нищо не е само черно или само бяло. Повечето неща са в различни нюанси на сивото.

Той се накланя към мен. Погледът му се смекчава, докато гали Чарм по брадичката.

— Съжалявам, Евър. Наистина! — Поглежда ме настойчиво, преди да се отдръпне. — Но дори и еликсирът да подейства, в което изобщо не съм убеден, защото никога не съм го изпробвал върху животни, но дори и да се получи…

— Така ли? — прекъсвам го учудена. — Никога ли не си имал домашен любимец, с който да не искаш да се разделиш?

Очите ми внимателно го наблюдават.

— Не и такъв, чиято загуба да е непоносима, не — той поклаща глава.

Присвивам очите си. Не съм сигурна какво да мисля за това.

— Евър, по мое време не гледахме животни вкъщи, не и по този начин. А пък след като пих от еликсира, не исках да имам каквото и да било, което да ме привързва към дадено място или към себе си.

Кимам с привидно съгласие. Видяла съм начина, по който гледа Чарм, и се надявам, че все още има място за преговори.

— Добре. Нямал си домашни любимци. Разбирам — успокоявам го. — Можеш ли обаче да възприемеш идеята, че някой може дотолкова да се привърже към котето си, например, че да не иска никога да се сбогува с него?

— Питаш ме дали привързаността ми е позната? — погледът му е тежък и не трепва, очите му са приковани в моите. — Дали познавам любовта и непоносимата скръб от загубата й?

Втренчвам се в скута си. Чувствам се прекалено млада. Както и глупава. Трябваше да предвидя това.

— Прекалено много е заложено на карта — повече от това да спасиш една котка или да я дариш с вечен живот — ако изобщо съществува подобно нещо в животинския свят. Истинският въпрос обаче е — как ще го обясниш на Хевън? Какво ще й кажеш, когато се върне и установи, че умиращата й котка внезапно се е излекувала по някакъв чудодеен начин?

Или пък се е превърнала в котенце — това също е възможно, не забравяй. Как ще й го обясниш?

Въздишам тежко. Не съм помислила за това. Не съм се и сетила, че ако еликсирът проработи, Чарм не само ще оздравее, но и ще се промени.

— Не става въпрос за това дали ще проработи, или не — нямам представа какво ще се случи в действителност. Нито пък говоря за правото ти да си играеш на Господ — и на двамата ни е ясно, че точно аз не мога да те съдя за подобно нещо. По-скоро имах предвид необходимостта да опазим тайните си. Зная, че имаш най-добри намерения, но ако помогнеш на приятелката си в този случай, само ще предизвикаш подозрителността й. Ще бъдат повдигнати въпроси, на които не можеш да отговориш логично и просто, без да разкриеш прекалено много. Освен това Хевън вече е по петите ни… или поне е надушила нещо. Така че трябва да сме дори по-внимателни от обикновено.

Стисвам устни и преглъщам с усилие. Ужасно е да имаш толкова много невероятни умения, всички тези прекрасни магически способности… но да не можеш да ги използваш. Включително да помогнеш на онези, които обичаш.

— Съжалявам — казва той, а ръката му за миг застива над моята — не ме докосва, докато не я обвива с енергиен воал. — Колкото и тъжно да ти изглежда, това е просто нормалният естествен ход на нещата. Пък и животните възприемат смъртта много, много по-добре от хората.

Скланям глава на рамото му, гушвам се в него и за сетен път се удивлявам на способността му да ме успокоява, независимо от ситуацията или от това колко зле се чувствам.

— Просто ми е толкова жал за нея… родителите й се карат непрекъснато, може да й се наложи да се премести… Всичко това я кара да се пита какъв е смисълът въобще. Същото се случи и с мен, когато се разпадна светът ми.

— Евър… — тихо казва той.

Погледът му е нежен, а устните му са толкова близо, че не устоявам и притискам своите към тях… И в същата секунда сме прекъснати от близначките, които се спускат с писъци по стълбището.

— Деймън, Роми не ми дава… — Райни се заковава точно пред нас, а тъмните й очи изглеждат още по-големи от обичайното. — Леле боже, това котка ли е?!

Поглеждам към Деймън. Откога Райни използва изрази като „леле боже“? Той обаче само поклаща глава и се засмива:

— Не се приближавай твърде много.

Деймън ги поглежда сериозно и допълва:

— И не викайте много. Това е една много болна котка. Съмнявам се, че й остава много време.

— Ами защо не я спасиш? — пита Райни и сръчква Роми, която също започва да кима в съгласие.

Сега вече и трите сме застанали пред Деймън с широко отворени и умолителни очи.

— Защото ние не правим подобни неща! — отсича той с твърдия глас на родител, който гълчи непослушното си дете. — Просто не се прави така.

— Ама ти спаси Евър, а тя изобщо не е толкова сладка! — възкликва Райни и коленичи на пода пред мен, при което лицето й се озовава на едно равнище с муцунката на Чарм.

— Райни… — започва Деймън.

Обаче тя просто се разсмива и ни поглежда и двамата, кима няколко пъти с глава и изтърсва:

— Само се шегувах. Знаете, че се шегувах, нали?

Отвръщам твърдо на погледа й. Всъщност чудесно разбирам, че изобщо не се шегува, но не желая да обсъждаме темата.

Каня се да стана — иска ми се да прибера Чарм, преди Хевън да се върне — когато Роми също коленичи до мен и поставя ръка върху главата на котката. После затваря очи и започва да нашепва нещо неразбираемо, което прилича на заклинание или молитва.

— Без магии! — скарва й се Деймън. — Не и в този случай.

Роми обаче само въздъхва и се отпуска назад на пети:

— Така или иначе, не действа — казва тя тъжно, все така загледана в Чарм. — Изглежда точно като Джинкс на тази възраст, нали?

— Това кой път беше? — Райни се изкикотва и сбутва сестра си с лакът, а после и двете започват да се смеят.

— Е, може и да сме удължили живота й… няколко пъти — признава Роми, а бузите й пламват, когато вдига поглед към нас.

Това ме подтиква да погледна Деймън многозначително и да си помисля:

Ето, виждаш ли?

Обаче той само поклаща глава:

Ще ти припомня отново — а Хевън?

— Може ли да си вземем котка? — пита Роми. — Малко черно коте, като тази тук?

После започва да дърпа ръкавите му и да го умолява с очи. Много е трудно да й устоиш, наистина.

— Те са чудесна компания и енергията им е добра за къщата. Е, какво ще кажеш? Можем ли? Моля те!

— Ще ни помогне да си върнем магията — добавя Райни и кима дълбокомислено.

Веднага разчитам изражението му — вече се е предал. Каквото и да поискат близначките, получават го. Елементарно е.

— Ще го обсъдим по-късно — заявява Деймън, като се опитва да изглежда строг. Но усилието му е напразно — всички го знаем, дори самият той.

Ставам от дивана. Наистина трябва да върна Чарм, преди Хевън да е дошла да си я вземе.

— Сърдиш ли ми се? — на вратата Деймън здраво хваща ръката ми.

Поклащам глава отрицателно и му се усмихвам. Невъзможно е да му се сърди човек… поне не за дълго.

— Няма да те лъжа — надявах се, че ще застанеш на моя страна — свивам рамене и започвам да галя увитата в одеяло Чарм.

После се облягам на вратата и го придърпвам към себе си.

— Обаче разбирам гледната ти точка, наистина. Просто исках да помогна на Хевън… това е всичко.

— Достатъчно е да си до нея. Да й бъдеш истинска приятелка — той кима с приковани в мен тъмни очи. — Тя, така или иначе, само това иска от теб.

Навежда се да ме целуне и ме обгръща с ръце. В прегръдките му се затоплям, като че е запалил пожар в гърдите ми.

После се отдръпва, за да може да ме погледне с тези свои прекрасни очи — моята половинка, моята сродна душа, вечният ми партньор. Намеренията му са толкова непоколебими и добродетелни, че мога само да се надявам никога да не научи за предателството ми — за това, че не спазих обещанието си и отидох при Роман, макар това да бе единственото, което ме помоли да не правя. Сега той хваща лицето ми в дланите си и се вглежда в очите ми. Усеща резките промени в настроението ми толкова лесно, все едно сам ги изпитва.

Отклонявам поглед, като си мисля за Хевън и Роман, за котката и нарастващата планина от грешки, които сякаш не мога да спра да правя. После обаче се насилвам да пропъдя тези мисли, тръсвам глава и подхвърлям:

— Ще се видим утре, нали?

Още не съм свършила, когато той се навежда и ме целува отново. Между устните ни танцува тънък слой енергия. Опитваме се да задържим момента възможно най-дълго време. Никой от двама ни не иска да се разделяме. После обаче се чува нестройният хор на близначките:

— Аууу! Отврат! Ама наистина ли трябва да го правите точно тук? Виждате се! — главите им се подават от прозореца над нас.

— До утре — Деймън се усмихва и ме изпраща до колата.

Иска да се увери, че съм се качила и съм в безопасност, преди да се прибере вътре.