Страна на сенките

Двайсет и първа глава

Преди да седна на бюрото, първо се уверих, че Джуд наистина е излязъл. Сега се взирам ту в монитора, ту в купчините кристали наоколо. Ясно ми е, че само написаното в книгата няма да е достатъчно — човек трябва да ги хване в ръка, за да ги разбере. Протягам се към един голям камък, пронизан от жълти ивици, но в този миг коляното ми се удря в ръба на бюрото и цялото ми тяло изтръпва. Става ми горещо и усещам сърбеж — сигурни знаци, че нещо тук иска вниманието ми.

Бутам стола и се превивам, за да погледна под бюрото. Усещането се засилва, колкото повече се навеждам. Следвам го, като в крайна сметка се изплъзвам от мястото си и се озовавам по колене на пода. Пипнешком търся източника. Когато прокарвам пръсти по най-долното чекмедже вляво, те внезапно започват да парят — при това доста силно.

Отпускам се на пети и поглеждам с присвити очи старата месингова ключалка, предназначена да помогне на честните хора да запазят честността си и да разубеди онези, които не знаят как да използват енергията. Аз обаче не съм нито от едните, нито от другите, тъй че стисвам очи и отварям чекмеджето — лесно като детска игра. След което разочаровано измервам с поглед купчината ненужни стари документи, древния калкулатор и пожълтелите от времето касови бележки, които са струпани в него. Тъкмо се каня отново да го затворя, когато усещам, че под тях има фалшиво двойно дъно.

Смитам хартиите и ги избутвам встрани, после повдигам капака. Под него се разкрива стара, подвързана с изтъркана кожа книга. Страниците й са с оръфани краища и се извиват, когато я отварям — сякаш са били част от много, много древен свитък и се стремят да се върнат към първоначалната си форма. Отпред е написано „Книга на сенките“.

Поставям я на бюрото пред себе си, сядам на стола и известно време просто я наблюдавам. Чудя се какво е накарало онзи, който я е скрил, да се старае толкова… А също и от кого я е скрил.

Дали Лина я е прибрала, така че Джуд да не я намери?

Или пък обратното?

И понеже има само един начин да разбера, затварям очи и притискам дланта си към предната корица. Идеята ми е да я разчета по обичайния за мен начин… Обаче в същия миг ме блъсва вълна от толкова напрегната, неистова и хаотична енергия, че имам чувството, че ще изскоча от кожата си.

Отхвърля ме назад и столът ми се удря в стената с такава сила, че оставя голяма вдлъбнатина. Пред очите ми все още се мержелеят случайните потрепващи образи, на които попаднах. Става ми напълно ясно защо е била скрита — това е книга за магьосници, за правене на заклинания. Указания за пророкуване и магии. Мощта й е толкова голяма, че би било истинска катастрофа, ако попадне в неправилни ръце.

Успокоявам дишането си и отново се вглеждам в корицата. Трябва напълно да съм възвърнала равновесието си, преди да посмея да отгърна страниците й. Пръстите ми треперят, когато започвам. Внимавам да докосвам само и единствено хартията, изписана с толкова ситни букви, че е почти невъзможно да бъдат разчетени. Освен това почти всички листа са изпълнени със символи, които ми напомнят за алхимичните дневници, в които бащата на Деймън записваше опитите си — според видението, което получих в Големите коридори на познанието. Вероятно и тук е използван някакъв код, с цел тайните й да останат скрити за непосветените.

Разгръщам я направо в средата и очарована се вглеждам в подробната, фино направена рисунка на група хора, които танцуват под пълна луна. Следват други илюстрации — отново на същите хора, изпълняващи сложни ритуали. Изведнъж пръстите ми застиват във въздуха над грапавата стара хартия, когато ме осенява прозрението: това е съдба, наистина. Било ми е писано да открия тази книга!

Роман доказа, че е възможно — хипнотизира всичките ми съученици и ги постави под своя власт с магия. Всичко, което се иска от мен, е да открия правилното заклинание и да го използвам върху него — и той ще ми разкрие нужната ми информация!

Започвам да разгръщам нетърпеливо страниците в стремежа си по-бързо да го намеря, когато чувам звънчето на вратата. Поглеждам към монитора, за да се уверя, че наистина са влезли клиенти и че няма да се обърнат и да си излязат, а имат намерение да разгледат или пазаруват.

Наблюдавам малката стройна черно-бяла фигура, която минава през помещението и нервно хвърля погледи през рамо на всеки няколко крачки, сякаш очаква да види някого зад гърба си. Надявам се да си тръгне, тя обаче отива право към щанда, поставя длани върху стъклото и започва търпеливо да чака.

Чудесно, просто чудесно! Надигам се от бюрото. Точно това ми е необходимо, няма спор — клиентка.

Подвиквам „Мога ли да ви помогна с нещо?“, преди да съм влязла в помещението… а чак тогава виждам, че това е Онър.

Тя ахва, като ме вижда, челюстта й увисва, а очите й се разширяват. Изглежда почти… уплашена?! Стоим и стреснато се гледаме, без да знаем как да се справим със ситуацията.

— Ъ-ъъ, имаш ли нужда от нещо? — питам я доста по-уверено, отколкото се чувствам, сякаш наистина съм управител и отговарям за магазина.

Гледам дългата й тъмна коса, в която наскоро е прибавила медночервени кичури, блестяща под светлината на лампите. Осъзнавам, че всъщност никога не съм я виждала сама. Нито пък съм имала сблъсъци лично и само с нея, без да я подтикват Стейша или Крейг. После умът ми отскача към книгата, отворена на бюрото в задната стаичка, където веднага трябва да се върна. Надявам се, че онова, което иска, може да бъде свършено лесно и без забавяне.

— Сигурно съм попаднала на грешното място.

Раменете й се смъкват. Не спира нервно да върти сребърния пръстен на пръста си, а на бузите й цъфват две яркорозови петна.

— Мисля, че… — преглъща с усилие и поглежда към вратата зад гърба си, после махва неловко с ръка. — Мисля, че направих грешка, така че… така че просто ще си тръгвам…

Гледам я как се обръща, а аурата й проблясва в боязливо и несигурно сиво, когато се насочва към вратата. И макар да не искам да го правя, и макар да ме чака знание, което евентуално би могло да промени живота ми и да разреши всичките ми проблеми, казвам:

— Не е грешка.

Тя спира, все така прегърбена и свита, сякаш се чувства малка и незначителна без подкрепата на приятелката си — на онази, която наистина обича да тормози другите.

— Наистина — уверявам я, — искала си да дойдеш тук. А и, кой знае — може дори да съм в състояние да ти помогна.

Тя си поема дълбоко въздух, но не казва нищо. Мълчи толкова дълго, че вече се каня да добавя още нещо, когато се обръща:

— Има едно момче… — поглежда ме крадешком и започва да си играе с ръба на панталонките си.

— Джуд.

Разбрала съм отговора, без да й чета мислите или да докосвам кожата й — просто го виждам в момента, в който очите ни се срещат.

— Да, ъъ, предполагам. Както и да е, аз, ъъ… — тя тръсва глава и опитва отново — Ами, просто се чудех дали е тук. Даде ми това.

Вади от джоба си смачкано парче хартия, разстила го върху стъклото и започва да изглажда гънките с длан. После вдига поглед към мен.

— Той не е тук — измърморвам, докато очите ми пробягват по листовката, рекламираща курса му за развитие на психическите и екстрасенски способности. Явно изобщо не си е губил времето. — Искаш ли да оставиш съобщение? Или направо да се запишеш?

Изучавам я внимателно — никога не се е държала толкова стеснително, никога не съм я виждала да изпитва неудобство. Цялото това въртене на пръстени, коси погледи и треперене на коленете… странно е, особено след като знам, че причината съм аз.

Тя свива рамене и вперва поглед към щанда, привидно очарована от бижутата, изложени под стъклото.

— Не, ъъ, няма нужда да казваш нищо. Просто ще се върна някой друг път.

После си поема дълбоко въздух, изпъва рамене и се опитва да призове поне частица от обичайното отвращение, което пази само за мен и с помощта, на което се държи толкова противно. Този път обаче безславно се проваля.

И макар че част от мен всъщност иска да я успокоя, да й обясня меко и внимателно, че наистина няма нужда да се държи така — не го правя. Само я наблюдавам, докато излиза — колкото да се уверя, че е затворила вратата зад себе си. После се връщам в задната стаичка, при книгата.