Четирийсет и шеста глава

След четвъртия си напразен опит да ме вкара във водата, Майлс в крайна сметка излиза от басейна и идва към мен:

— Хей, какъв е проблемът? Знам, че си си облякла банския — виждам връзките!

След което се залива в смях, издърпва ме от шезлонга и ме сграбчва в прегръдките си:

— Казвал ли съм ти някога колко много те обичам, Евър? Вечна-неразделна-любов — другото ти име, вечна Евър? А, казвал ли съм ти някога?

Поклащам глава и се отдръпвам, като хвърлям умолителен поглед към Холт. Той е застанал точно зад Майлс и го дърпа за ръката — убеждава го да спре да се закача с мен и да ме остави на мира.

Майлс обаче не е съгласен — решил е да ми каже нещо и ще го направи. Прехвърля мократа си ръка през рамото ми и се надвесва над мен. От тялото му върху роклята ми капе вода, докато той фъфли почти неразбираемо:

— Шъвшем шериозно говоря, Евър! Преди да дойдеш в нашето училище, бяхме шамо аз и Хевън. Щом обаче ти ше появи на нашта маша онзи път на обяд… и штанахме трима: аз, Хевън и ти.

Поглежда ме леко неуверено, а главата му се клати, докато се опитва да фокусира погледа си. После ме сграбчва още по-здраво, защото има сериозна опасност да изгуби равновесие и да цамбурне обратно.

— Брей! Това бе наистина… прочувствено и задълбочено наблюдение! — възкликвам с усмивка и поглеждам зад гърба му.

Двамата с Холт се опитваме да потиснем кикота си, премятаме по една ръка през раменете му и го повеждаме към кухнята да пийне кафе. Тъкмо му помагаме да седне на бара, когато влизат Хевън и тримата й безсмъртни приятели.

— Да не би да си тръгвате? — присвивам очи при вида им: напълно облечени, с мокри кърпи в ръцете.

Хевън кимва:

— Миса и Рейф са на работа утре, а аз и Роман имаме уговорка.

Поглеждам директно към него и недоумяващо присвивам очи:

Как така си тръгва, след като не ми е дал, каквото искам? И не е започнал да пълзи, да се разкайва и да моли за прошката ми — така, както си представях?

От къде на къде си отива — та това няма нищо общо с плана ми!

Изпращам ги до вратата. Сърцето ми бие като лудо. Забелязвам начина, по който Роман нагло повдига брадичка, както и опасния блясък в очите му — и най-сетне схващам, че това не е добър знак. Нещо не е наред. Някъде нещо се е объркало, при това ужасно. Макар да направих заклинанието съвсем точно, като следвах всички указания в книгата, по погледа му разбирам, че нито Богинята, нито Кралицата са успели да ми помогнат. Подигравателно извитите му устни ми подсказват, че съм се провалила.

— Къде отиваш? — присвивам очи и се опитвам да разчета енергията му, но не успявам да проникна през защитата му.

Хевън ме стрелва с поглед, повдига едната си вежда и се усмихва със задоволство, когато Роман я прегръща през раменете с думите:

— На частно парти. Но за теб място има винаги, Евър. Може би ще наминеш малко по-късно, когато приключиш тук, а?

Срещам очите му, но не успявам да издържа тежестта им и се обръщам към Хевън. Зная, че обещах да не го правя, зная, че не е правилно — но докосвам аурата й, прекосявам я и надничам право в мислите й. Трябва да разбера какво се крие там, задължително трябва да науча какво става… но не стигам много далеч. Сблъсквам се с каменна стена, която някой е издигнал на пътя ми.

Добре ли си? — пита ме Роман и ме поглежда косо, докато отваря вратата. — Изглеждаш леко… напрегната.

Поемам си дълбоко въздух и присвивам очи. Точно когато се каня да изстрелям нещо в отговор обаче се приближава Джуд и ми съобщава:

— Някой току-що повърна на килима.

Разсейва ме само за миг, но това им е достатъчно, за да потеглят. На прага Роман се спира, колкото да ме изгледа през рамо и да каже:

— Извинявай, че те зарязваме така, Евър. Сигурен съм обаче, че ще се видим по-късно.

Загрузка...