Страна на сенките

Втора глава

Коленича до него с длани, подпрени на коленете. Пръстите на краката ми са заровени в пясъка. Моля се да ме погледне, да проговори, след като чу разказа ми. Дори и да е само за да ми каже онова, което така или иначе вече знам — че съм направила ужасна и едновременно с това, страшно глупава грешка. Грешка, която не може да бъде поправена. Какво пък — заслужавам си го. Не мога да понеса обаче мълчанието и вперения му в далечината поглед.

Точно се каня да изтърся нещо — първото, което ми хрумне, само и само да наруша тишината, когато той ме поглежда. Очите му са толкова уморени, че му личи всяка от шестстотинте години, които е преживял.

— Роман — въздиша той и клати глава. — Не го разпознах. Нямах представа… — гласът му заглъхва, а погледът му помръква още повече.

— Не е имало как да разбереш! — възкликвам в желанието си да премахна вината, която явно чувства. — Ти бе под влияние на магията му още от първия ден! Вярвай ми, той беше планирал всичко идеално, успял бе да изтрие всички спомени.

Очите му внимателно оглеждат лицето ми, след което той става и се извръща. Загледан в океана със свити в юмруци ръце, пита:

— Нарани ли те? Преследваше ли те… стори ли ти нещо?

Поклащам глава:

— Не беше необходимо. Достатъчно бе да нарани теб, за да ме заболи.

Той се обръща към мен, очите му потъмняват. Чертите на лицето му се изопват, когато си поема дълбоко въздух и заявява:

— Всичко е по моя вина.

Зяпвам изумена. Не мога да си представя как може да вярва в нещо подобно — особено след онова, което му разказах. Скачам на крака и заставам до него:

— Недей да говориш глупости! Разбира се, че вината не е твоя! Чу ли изобщо какво ти казах?! — Клатя бясно глава. — Роман отрови еликсира ти и те хипнотизира! Ти нямаш нищо общо с това, просто следваше наложените от него заповеди — нямаше контрол над действията си!

Само че той махва с ръка, за да ме прекъсне, преди още да съм довършила:

— Евър, не разбираш ли? Не става въпрос за Роман, нито за теб… това е карма. Възмездието за шест века, изживени егоистично.

Той кима с глава и се смее, но това не е смях, към който да се присъединиш с лекота. Точно обратното — смях, от който те побиват тръпки.

— След всичките тези години, през които те обичах и губех отново и отново, бях уверен, че именно това е наказанието ми за начина, по който бях живял. Нямах представа, че си умирала от ръката на Дрина. Но сега разбирам истината, която ми убягваше през цялото това време. Точно когато бях сигурен, че съм надхитрил кармата като те направих безсмъртна… Че ще успея да те задържа завинаги до себе си… Е, кармата се смее последна, нали? Може да имаме вечността, но ще я прекараме в размяна на погледи. Никога повече няма да се докоснем.

Протягам ръка към него, искам да го погаля и успокоя. Но я отдръпвам веднага, припомнила си, че именно невъзможността да се докосваме ни доведе до този разговор.

— Това не е вярно! — отсичам, приковала поглед в неговия.

От къде на къде наказаният да си ти, след като аз сгреших?

Не разбираш ли? — Поклащам глава, изнервена от странната му логика. — Роман беше планирал всичко! Той е бил влюбен в Дрина — обзалагам се, че ти си нямал никаква представа, нали? Бил е един от сираците, които си спасил от чумата във Флоренция по време на Ренесанса. Обичал я е през всичките тези векове, би направил всичко за нея. Само че тя не се е интересувала от него, защото е обичала единствено теб… а ти — само мен… И после, след като я убих, Роман решил да отмъсти на мен — само че го направи чрез теб. Искал е да почувствам колко боли да не мога никога повече да те докосна — точно както той никога вече няма да бъде с Дрина! И всичко се случи толкова бързо, че… — млъквам, осъзнала, че няма полза, той не чува думите ми.

Спрял е да слуша почти веднага след като си отворих устата. Убеден е, че вината е негова. Само че аз отказвам да се примиря. Не мога да му позволя да мисли така:

— Деймън, моля те! Не можеш просто да се предадеш! Това не е карма — аз съм виновна! Аз сбърках и направих ужасна, безумна грешка. Но това не значи, че не можем да оправим нещата! Трябва да има начин!

Хващам се за най-тънката сламка, разбира се. Насилвам се да покажа ентусиазъм, какъвто в действителност не усещам. Деймън стои пред мен — тъмен силует на фона на нощта. Топлината на тъжния му уморен поглед е единствената ни прегръдка.

— Изобщо не трябваше да се захващам — казва. — Не трябваше да създавам еликсира… трябваше да оставя нещата да се развият по естествения начин. Наистина, Евър, само помисли за резултата! Не е донесъл нищо друго, освен болка! — Той клати глава, а очите му са толкова тъжни и разкаяни, че сърцето ми се свива. — Все пак за теб има още време. Целият ти живот е пред теб — вечност, през която можеш да бъдеш, която поискаш. Да правиш каквото искаш. Аз обаче… — свива рамене, — съм омърсен. Мисля, че резултатът от покварата на тези шестстотин години е видим за всички.

— Нее! — гласът ми пресеква; устните ми треперят толкова силно, че тикът се прехвърля към бузите ми. — Няма да ти позволя да си тръгнеш и да ме изоставиш отново! Минах през ада през последния месец, за да те спася! Сега, когато си добре, нямам никакво намерение да се отказвам! Създадени сме един за друг — сам го каза! Просто в момента се сблъскваме с временно премеждие, това е всичко. Сигурна съм обаче, че ще намерим начин, ако и двамата се захванем да търсим изход…

Спирам. Гласът ми заглъхва: той не ме слуша. Вече е продължил, оттеглил се е в пустия скръбен свят, в който единствено той има вина за случилото се. И разбирам, че е време да разкажа и останалата част от историята — онази жалка, изпълваща ме с разкаяние част, която бих предпочела да запазя за себе си. Мисля си, че може би така ще го накарам да види нещата по различен начин, може би така…

— Има и още — казвам му. Бързам, искам да му разкрия всичко, макар да нямам идея как да облека в думи онова, което следва. — И преди да приемеш, че кармата те е настигнала или каквото там си мислиш, чуй това. Не е нещо, с което се гордея особено, обаче…

После си поемам дълбоко въздух и му разказвам за пътешествията си до Съмърленд — магическото измерение между измеренията, където се научих да се връщам назад във времето… И за това, че когато ми бе даден шансът да избирам между семейството си и него, избрах тях. Защото реших, че мога по някакъв начин да възвърна бъдещето си, за което бях сигурна, че е откраднато без остатък. В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до урок, който вече знаех: понякога съдбата е извън досега ни.

Преглъщам със затруднение и втренчвам поглед в пясъка. Нямам желание да срещна очите на Деймън и да понеса последствията от предателството си.

Вместо обаче да се вбеси или разстрои, както предполагах, че ще стане, той ме обгръща цялата с прекрасен воал от бяла светлина. Тя е така успокояваща, опрощаваща… толкова чиста… Като портал към Съмърленд е, само че още по-хубаво. Затварям очи и на свой ред го обвивам в светлина, а когато ги отварям отново, сме обгърнати от най-невероятна, топла и бляскава мъгла.

— Не си имала избор — успокоява ме той с нежен глас. Погледът му ме гали, опитва се да изтрие срама ми. — Разбира се, че ще избереш семейството си! Взела си правилното решение. Ако ми се бе удала възможност, бих направил същото…

Кимам и карам воала да заблести още по-силно, прибавям и телепатична прегръдка. Зная, че съвсем не е така успокояваща като истинската, но засега ще свърши работа.

— Научих за семейството ти и разбрах всичко… видях всичко. — Очите му са тъмни и напрегнати, но се насилвам да продължа. — Винаги си толкова потаен за миналото си — откъде идваш, как си живял. Затова един ден, докато бях в Съмърленд, попитах за теб и… ами, бе ми разкрит целият ти живот.

Стисвам здраво устни и го поглеждам крадешком. Застанал е пред мен толкова тих и неподвижен. Той се вглежда в очите ми и въздъхва. А после, отново по телепатичен път, прокарва пръсти по бузата ми. Изображението, което създава в ума ми, е така добре обмислено и осезаемо, че е почти истинско.

— Съжалявам — казва ми, а в ума ми палецът му нежно и успокояващо гали брадичката ми. — Съжалявам, че бях толкова затворен в себе си и не го споделих с теб, та си била принудена да прибегнеш до това. Но макар да се случи много отдавна, все още предпочитам да не го обсъждам.

Кимам — нямам никакво намерение да го притискам. Убийството на родителите му, на което е станал свидетел като малък, последвано от години тормоз в ръцете на църковните служители, не е тема, за която ще го разпитвам.

— Има и още — продължавам с мисълта, че мога да му върна, поне отчасти, надеждата, като споделя още нещо, което научих. — Наблюдавах живота ти, той се разкри целият пред мен. И накрая Роман те уби. Аз обаче успях да те спася, независимо че изглеждаше неминуемо да се случи! — Гледам го и разбирам, че далеч не е убеден, затова бързам да продължа, преди да съм го изгубила напълно. — Искам да кажа — да, може би наистина съдбата ни понякога е предопределена и необратима, но очевидно има и други случаи, когато се определя изцяло от собствените ни действия. Не успях да спася семейството си, като се върнах назад във времето. Това е съдба, която не може да бъде променена. Или, както каза Райли секунди преди катастрофата, която ми ги отне за втори път: „Не можеш да промениш миналото. То вече се е случило.“ Но когато отново се озовах тук, в Лагуна, и успях да те спася, ами… Мисля, че това доказва, че бъдещето невинаги е категорично определено. Но всичко се управлява само и единствено от съдбата.

— Може и така да е — въздиша той с поглед, прикован в моя.

— Но не можеш да избегнеш кармата, Евър. Тя е онова, което е. Не отсъжда, не е нито добра, нито лоша, както си мислят повечето хора. Това е резултатът от всички наши действия.

— Положителни и отрицателни, непрекъснатото съпоставяне и уравновесяване на събитията. Причина и следствие, око за око, каквото посееш, това ще пожънеш — и свива рамене.

— Както и да го наречеш, в крайна сметка е едно и също. И колкото и да ти се иска да мислиш другояче, точно това се случва сега. Всяко действие има съответно противодействие. Ето докъде ме доведоха моите собствени действия. — Той поклаща глава. — През цялото време се убеждавах, че съм те превърнал в безсмъртна от любов. Сега обаче разбирам, че всъщност съм го направил от егоизъм. Не можех да съществувам без теб. Именно това е причината за случващото се в момента.

— И какво — край ли? — Мой ред е да клатя глава. Просто не мога да повярвам, че той е решен да се откаже толкова лесно. — Така ли свършва всичко? Толкова ли си уверен, че те преследва кармата ти, та няма дори да се опиташ да се бориш? Изминал си целия този път, само и само да сме заедно, а сега, когато се сблъскваме с препятствие, даже няма да се пробваш да прескочиш стената по пътя ни?

— Евър — погледът му е топъл, влюбен и нежно ме обгръща цялата, но по никакъв начин не променя поражението в гласа му, — съжалявам, но има неща, които просто знам.

— Да, ама… — Поклащам глава и насочвам поглед надолу. Заравям пръстите на краката си още по-дълбоко в пясъка. — Само защото си с няколко века по-възрастен от мен не значи, че имаш последната дума! И ако наистина сме заедно в това, ако животът ни, както и съдбите ни, са преплетени — тогава би трябвало да си наясно, че това не се случва само на теб! Аз също съм част от него. И няма да ти позволя да се откажеш от съдбата си — няма да позволя да си отидеш от мен! Трябва да се справим заедно. Трябва да намерим начин…

Млъквам. Тялото ми трепери, а гърлото ми така се е свило, че просто не съм в състояние да продължа. Единственото, което мога да направя, е да седя пред него и мълчаливо да го моля да се присъедини към мен в битка, която не съм сигурна, че можем да спечелим.

— Нямам никакви намерения да те напускам — заявява той с поглед, изпълнен с желание и копнеж, събирани четиристотин години. — Не мога да те напусна, Евър. Вярвай ми, опитвал съм. В крайна сметка обаче винаги се връщам при теб. Ти си всичко, което някога съм искал… всичко, което някога съм обичал, обаче…

— Без „обаче“! — тръсвам глава. Иска ми се да го прегърна, да го докосна, да притисна тялото си към неговото. — Със сигурност има начин, трябва да има някакво лекарство! И заедно ще го открием. Просто знам, че ще успеем. Стигнали сме прекалено далеч, за да позволим на Роман да ни раздели. Само че не мога да се справя сама без твоята помощ. Така че, моля те — обещай ми, че ще опиташ!

Той ме поглежда с мамещ поглед. Затваря очи и изпълва плажа с толкова много лалета, че целият залив се покрива с красиви червени цветя. Неувяхващите символи на нашата безсмъртна любов почти скриват пясъка.

После плъзва ръка под моята и ме повежда обратно към колата си. Кожата ни е разделена единствено от гъвкавата материя на черното му кожено яке и моята памучна тениска. Това е напълно достатъчно да ни предпази от неволна обмяна на ДНК, но не и да укроти пламъка и трептящата жега помежду ни.