Страна на сенките

Трийсет и шеста глава

Тъй като вече удържах обещанието си към Миноз и присъствах в часа по история (като се чувствах доста по-неловко от него), и тъй като не съм давала обещания на други учители, решавам да пропусна останалите часове и директно се насочвам към магазина.

Докато пътувам по крайбрежната магистрала, мислите ми се понасят към Деймън. Представям си го толкова ясно, че той се материализира на съседната седалка. Поглежда ме с дълбоките си, горещи тъмни очи, устните му са полуотворени и съблазнителни, а после изсипва поток от червени лалета в скута ми. Болката е толкова силна и разкъсваща, че бързам да го прогоня, много преди да е изчезнал от само себе си. Зная, че един проявен Деймън не може да ми свърши работа. Не и когато истинският е някъде отвън, съвсем наблизо… и чака да изтекат трите месеца.

Аз обаче не мога да чакам. Отказвам да чакам. Единственият начин да се отърся от това ужасно усещане за празнота, е да си върна Деймън. А единственият начин да го сторя, е да разбия кода на Роман. Да се добера до противоотровата и веднъж завинаги да разреша всичките си проблеми. Само дето — като изключим варианта да отида пак до дома му — нямам никаква представа къде да го открия. Точно като Деймън и той не смята да се появява в училище за последните часове.

Завивам по алеята и паркирам на съвсем малкото свободно място зад магазина. Втурвам се през вратата е такава скорост и устрем, че Джуд ме поглежда объркано. Насочвам се към щанда и грабвам книгата за записвания.

— Виж, ако знаех, че ще избягаш от училище, щях да ти запиша няколко сеанса. В момента обаче нямаш нищо в графика си.

— Не бягам от училище — измърморвам, макар и двамата да сме наясно с истината. — Добре де, така е — и свивам рамене. — Само че това е последната седмица, така че наистина не е нещо кой знае какво. Няма да кажеш на никого, нали?

Той отхвърля въпроса ми с махване на ръка, сякаш не си струва дори да отговаря. После повдига рамене с думите:

— Просто ми се иска да знаех от по-рано. Щях да си донеса дъската.

— Все още можеш да отидеш да я вземеш — насочвам се към лавиците с книги и започвам да ги пренареждам.

Не че имат нужда. Просто искам да съм по-далече, за да избегна съблазнителната вълна от спокойствие, която ме залива в близост до него.

— Сериозно — казвам му, защото той не се помръдва. — Аз ще наглеждам тук.

Той ме поглежда твърдо и произнася:

— Евър…

Вдигам очи към неговите и веднага усещам какво смята да каже, затова бързам да разсея притесненията му предварително:

— Не е нужно да ми плащаш — заявявам с ръце, пълни с книги. — Не съм дошла да заработя допълнително. Всъщност за мен няма значение дали изобщо ми плащаш.

Той присвива очи, без да ги отмества от моите. Моментът се проточва — един удар на сърцето, два, три… После накланя глава на една страна и замислено казва:

— Наистина няма, нали?

Свивам рамене, връщам книгите на лавицата и започвам да ги подреждам в идеално права редица, като се възползвам от тази кратка отсрочка, за да обмисля отговора си:

— Не. Няма.

Чувствам се добре, че съм се освободила от още едно самозаблуждение — независимо колко е маловажно.

— А за какво всъщност си тук? — гласът му рязко спада. — Заради книгата ли?

Обръщам се и нервно го поглеждам; не знам къде да дяна ръцете си.

— Толкова ли е очевидно?

Повдигам рамене и се засмивам насила. Чувствам се облекчена, когато той се присъединява към смеха ми. После обаче прави жест с вдигнат палец и казва:

— Давай, забавлявай се. Няма да кажа на Деймън с какво си се захванала.

Стрелвам го изнервено. Искам да стане ясно, че съм приключила с шегите на тема Деймън… обаче той е сериозен.

— Съжалявам — свива рамене той.

Свивам рамене и аз. В никакъв случай няма да обсъждам Деймън с него. Вместо това се насочвам към задната стаичка, сядам зад бюрото и тъкмо се каня да отворя чекмеджето със силата на ума си, когато забелязвам, че ме е последвал.

— О-о, ъъъ, забравих, че е заключено — мърморя, докато се пресягам към чекмеджето.

Зная, че звуча фалшиво и изглеждам смешно — аз съм ужасна актриса и още по-лоша лъжкиня, но въпреки това правя съответните движения, сякаш наистина съм се канела да отворя с ръка.

Той се обляга на рамката на вратата и ме стрелва с такъв поглед, че ми става ясно — не е повярвал на нито една дума.

— Не те спря преди — заявява с плътен, нисък глас. — Нито пък първия път, когато те заварих в магазина.

Преглъщам с усилие и се чудя какво да му отвърна. Ако призная какви способности притежавам, ще наруша основното правило на Деймън. Същевременно погледът на Джуд е толкова тежък и така ме притиска, че все пак опитвам:

— Не мога… аз, ъъ…

Той повдига вежда — много добре му е ясно, че всъщност мога.

— Не мога да го направя пред теб — довършвам с пълното съзнание, че този номер е глупав.

— Това ще свърши ли работа? — ухилва се той и закрива с длани очите си.

Поглеждам го за миг, докато преценявам възможностите си, но нямам много такива. С надеждата, че няма да наднича през пръсти, си поемам дълбоко въздух и също затварям очи. После виждам как ключалката се отключва, навеждам се и вземам книгата. Поставям я на бюрото в момента, в който той сяда срещу мен с наклонена на една страна глава и поставя единия си крак върху коляното на другия:

— Знаеш ли, Евър, ти си много специална.

Замръзвам с пръсти, потрепващи над древния том, и сърце, което бие като полудяло.

— Исках да кажа, че дарбата ти е специална — той ме поглежда и изправя рамене.

Поглежда ме косо и присвива очи, а по скулите му плъзва руменина:

— Никога не съм срещал човек с твоите способности. Начинът, по който извличаш информацията от дадена книга… или от човек… И въпреки това, ти…

Взирам се в него със стегнато, парещо гърло. Усещам, че това е началото на нещо, което би било най-добре да избегна.

— И въпреки това, ти нямаш представа кой е застанал до теб. Точно до теб всъщност.

Въздъхвам и започвам да се чудя дали това е мигът, в който ми мята рекламна брошура и започва да описва случаите, в които е виждал духове. Той обаче само прави жест с ръка вдясно от мен. Кима и се усмихва, сякаш там наистина има някого — но когато се обръщам в тази посока, очите ми срещат само празното пространство.

— Първоначално бях убеден, че си дошла в магазина именно по тази причина — да ме научиш. — Той се усмихва, разчел изражението ми, и добавя. — Със сигурност знаеш, че такива неща като съвпадения просто не съществуват — вселената е прекалено прецизна, за да допусне случайни събития. Дойде тук с определена причина, независимо дали го осъзнаваш, или не, а…

— Тук ме доведе Ава — отсичам.

Не ми харесва посоката на този разговор и смятам да го прекъсна — тук и сега.

— И се върнах да видя Лина, не теб.

Той обаче само кима невъзмутимо, все едно не съм казала нищо:

— Въпреки това, обърни внимание — върна се в момент, когато Лина я нямаше. По този начин стана възможно да намериш мен.

Започвам да се въртя неловко на мястото си и се вторачвам в книгата пред себе си… просто не мога да го погледна. Не и след онова, което току-що каза. Не и след пътешествието си до Амстердам с Деймън.

— Чувала ли си някога поговорката: „Когато ученикът е готов, се появява учителят“?

Свивам рамене и за миг вдигам поглед към него, веднага, след което отново свеждам очи.

— Срещаме хората, които ни е писано да срещнем — когато дойде времето за това. И макар да съм сигурен, че има много неща, които мога да науча от теб, наистина ми се иска първо аз да ти покажа нещо, ако ми позволиш… ако си отворена към новите неща и склонна да се учиш.

Усещам погледа му, настойчив и сериозен. Зная, че нямам кой знае какъв избор, затова само свивам рамене. С периферното си зрение виждам как той лекичко кима, накланя глава встрани и отново насочва погледа си вдясно от мен — сякаш там има някого.

— Един човек иска да ти каже „Здравей“ — обяснява ми с поглед, прикован във въпросната точка вдясно. — Тя обаче ме предупреди, че си много недоверчива и ще трябва доста да се потрудя, за да те убедя.

Взирам се в него, без да мигам и без да дишам. Мисля си, че ако това е шега — ако ми е погодил някакъв номер — ще го…

— Името „Райли“ говори ли ти нещо?

Преглъщам буцата, която внезапно е заседнала на гърлото ми и препречва пътя на думите. Умът ми бясно започва да прехвърля всички разговори, които сме водили в търсене на онзи, в който може би съм му споменала за нея.

Той ме гледа спокойно и търпеливо чака. Аз обаче само кимам — не искам да му разкривам повече, отколкото вече знае.

— Казва, че ти е сестра — по-малката ти сестра. — Паузата след тези думи е толкова кратка, че не ми оставя време да кажа каквото и да било. — О, да — довела е и още някого със себе си… Всъщност, не става въпрос за…

Той се усмихва и отмята кичурите от лицето си, сякаш за да вижда по-добре.

— Не става въпрос за човек. Куче е — жълт…

— Лабрадор — произнасям тихо, независимо от решението си да не казвам нищо. — Това е кучето ни.

— Жълтичко — кима той.

— Жълтурко. Казва се Жълтурко — присвивам очи и се чудя как така сбърка точно името, ако Райли наистина е застанала пред него.

Той обаче само кима и продължава:

— Тя казва, че не може да остане дълго, защото е много заета напоследък. Иска обаче да знаеш, че прекарва много време покрай теб — повече, отколкото си мислиш.

— Така ли? — скръствам ръце и се облягам назад. — Защо тогава не се показва?

Намръщвам се и изоставям решението си да запазя мълчание — прекалено много съм й ядосана.

— Защо не прави нищо, така че да разбера, че наистина е до мен?

Джуд се усмихва, макар и половинчато и насила — устните му се извиват съвсем леко в ъгълчетата. После отговаря:

— В момента ми показва поднос с… — той млъква за секунда, присвива очи и после казва — ореховки. Пита дали са ти харесали.

Замръзвам. Спомням си, че преди няколко седмици Сабин направи ореховки по мамината рецепта. На най-голямата имаше „Р“, а на най-малката — „Е“. Точно по този начин Райли изписваше инициалите ни някога, в Орегон, когато майка ми печеше сладките…

Поглеждам към Джуд. Гърлото ми е толкова свито, че не мога да произнеса нито дума. Боря се да си възвърна равновесието, когато той добавя:

— Също така иска да знае дали си харесала филма — онзи, който ти е показала в…

Съмърленд. Затварям очи и силно ги стисвам, за да не рукнат сълзите ми. Чудя се дали бъбривата ми сестричка ще му каже и това, но той само свива рамене и оставя изречението недовършено.

— Кажи й… — гласът ми е толкова дрезгав и безсилен, че съм принудена да прочистя гърло и да опитам отново. — Отвърни й с „да“ на всичко… абсолютно всичко. И й кажи, че… че я обичам… и ми липсва… и я моля да каже „Здрасти“ на мама и татко… и че наистина трябва да ми помогне да разбера как да разговарям отново с нея… защото трябва да…

— Точно тук започва моята роля — сдържано заявява той с нисък, тих глас, а очите му настойчиво търсят моите. — Иска да ви бъда посредник, защото не може да говори направо с теб, освен в сънищата ти. Каза обаче да ти предам, че винаги те чува.

Поглеждам го. Скептицизмът ми отново взема връх. Наш посредник?! Райли наистина ли би пожелала това? Значи ли то, че му вярва? Тя дали знае за миналото ни? А какво беше това за сънищата — та последния път, когато се появи в мой сън, той се превърна в истински кошмар! Изпълнен с безсмислени загадки кошмар, от който не разбрах абсолютно нищо.

Поглеждам отново към Джуд. Питам се дали мога да му имам доверие. Дали пък не си измисля? И как би могъл да го направи? Може близначките да са му споменали нещо… да е проверил в интернет и да е прочел за инцидента…

— Тя си тръгва — казва той, като се усмихва и маха с ръка за „Довиждане“ на моята предполагаемо присъстваща, но невидима сестра. — Искаш ли да й кажеш нещо, преди да си отиде?

Стисвам силно страничните облегалки на стола и впивам поглед в бюрото пред себе си. Боря се да си поема въздух. Имам чувството, че стаята изведнъж се е свила и ме притиска, сякаш таванът се спуска над мен, а стените се опитват да се съберат и да ме смачкат. Нямам представа дали мога да му вярвам, дали Райли наистина е тук… Дори не мога да съм сигурна дали нещо от случилото се е истина.

Единственото, което зная, е, че трябва веднага да се махна оттук.

Да изляза навън за глътка въздух.

Чувам гласа му след себе си, когато скачам от бюрото и се втурвам към вратата. Не знам къде отивам, но се надявам, че там е просторно, открито и най-вече — че се намира далече от него.