Страна на сенките

Четирийсет и пета глава

Седнала съм отвън, до басейна, когато Джуд се връща. Наблюдавам русото, загоряло и с невероятно тяло момче мечта — Роман, който разплисква вода навсякъде и подканя всички да скачат при него.

— Май не ти допада особено? — Джуд се отпуска до мен и внимателно се вглежда в лицето ми.

Намръщвам се, приковала поглед в аурата на Хевън, която блести все по-ярко и по-ярко. Тя самата е увиснала на гърба на Роман и се наслаждава на усещането на тялото му под себе си, когато той се гмурка. Няма представа, че това не е никаква среща, че той е тук само защото аз го призовах. Аз съм онази, която е свързана с него.

— Загрижена си за приятелката си или… има нещо друго? — продължава Джуд с въпросите.

Играя си с гривничката на ръката си — онази с кристалната подкова на нея, която Деймън ми подари преди време. Въртя я между пръстите си в напразен опит да потисна нервността си. Недоумявам защо отнема толкова време. Ако заклинанието наистина е подействало (а аз зная, че е така), защо все още не държа противоотровата в ръцете си? Защо отлага Роман?

— А близначките… всичко наред ли е? — откъсвам очи от басейна и насочвам вниманието си към Джуд.

Очите ни се срещат и той казва нещо неочаквано:

— Вероятно Деймън беше прав и книгата е прекалено силна за тях.

Стисвам рязко устни. Наистина се надявам Деймън да не е разбрал, че съм действала зад гърба му и съм се намесила в плана му за обучението им.

— Не се безпокой — отвръща той, разчел мислите ми по изражението. — Тайната ти е в безопасност у мен. Дори не съм споменавал за книгата.

Въздъхвам с облекчение.

— А видя ли го? Видя ли Деймън? — питам със стегнато гърло и внезапно полудяло сърце.

Самото споменаване на името му кара вътрешностите ми да се разтопят. Същевременно ужасно ме боли, като си помисля как се е почувствал, когато го е видял на верандата си. Своя съперник, отмъщението за стореното през предишните му животи, същото момче, с което ме хвана да се прегръщам на плажа — и Роми и Райни, застанали от двете му страни.

— Беше излязъл, а близначките така се бяха шашнали и уплашили, че го изчаках да се върне. Леле, каква къща има само!

Пронизва ме силна болка и стисвам устни. Питам се какво е видял. Дали близначките са го развели? Дали специалната стая на Деймън е възстановена в предишния си вид?

— Стори ми се доста изненадан, когато ме завари във всекидневната си да гледам телевизия. След като му обясних обаче, нещата потръгнаха сравнително добре.

— Сравнително? — повдигам вежда.

Той само свива рамене и ми отправя поглед, толкова открит и искрен, че го усещам като прегръдка на любим. Не издържам и извръщам очи, след което с треперлив и несигурен глас питам:

— И какво точно му обясни?

Той се навежда към мен и прошепва:

— Казах му, че съм ги видял на спирката на автобуса и съм решил да ги докарам. Това не би трябвало да е проблем, нали?

Хладният му дъх гали бузата ми и разпраща тръпки по тялото ми. Навел се е прекалено близо до мен. Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам отново върху Роман. Той качва Хевън на раменете си и тя започва на шега да се боричка с Майлс. Плискат се и се забавляват — едно простичко и чисто неподправено забавление. Или поне така изглежда, преди Роман да се обърне и времето да спре. Той ме стрелва с проблясващ, подигравателен и тържествуващ поглед — сякаш ми съобщава, че знае какво съм направила. Всичко приключва толкова бързо, че не успявам даже да мигна. Още не съм си поела дъх, а той вече се е върнал към играта. Започвам да се чудя дали наистина съм видяла онова, което си помислих, че виждам.

— Не, не е проблем — отвръщам, а в стомаха ми се надига ослепителна болка, която ме кара да се питам с какво точно съм се захванала.