Четвърта глава

Докато вървя към кабинета по история, не спирам да се чудя кого ще ми е по-неприятно да видя — Роман или господин Миноз? Не съм ги срещала от миналия петък, когато целият ми свят се разпадна. Но и с двамата се разделих при определено странни обстоятелства. При последната си среща с господин Миноз бях настроена ужасно сантиментално и не само му доверих, че притежавам способности на екстрасенс (което по принцип никога не правя), но и го окуражих да покани на среща леля ми Сабин (това е нещо, за което откровено съжалявам). Колкото и да са ужасни тези обстоятелства обаче, сблъсъкът ми с Роман достойно ги конкурира. Тогава насочих юмрука си към пъпната, сакралната му чакра: исках не просто да го убия, а и да го изтрия от лицето на земята и света, напълно. И щях да го сторя — само дето се разколебах в последния момент и той избяга. Макар в ретроспекция това да се оказа добър ход, все още съм му толкова ядосана, че не съм сигурна какво ще сторя, ако го видя.

Е, истината е, че няма да опитам отново. Не само защото Деймън ми повтаряше по време на целия час по английски, че отмъщението не е решение, че кармата е единствената истинска система за въздаване на справедливост и множество подобни празни приказки… А най-вече защото няма да е правилно. Роман ме измами по най-лошия възможен начин и никога повече няма да му имам доверие. Нямам обаче правото да го убия. Това няма да разреши проблема ми, няма да промени нищо. Той наистина е ужасен, зъл — и въобще всичко негативно, което може да се сети човек… Въпреки това нямам правото да…

— Ах, ето я и моята палавница!

Той се плъзва до мен. Разрошената му руса коса е секси, очите му са сини като океана, а белите му зъби проблясват. Мързеливо протяга мускулестата си загоряла ръка и я подпира на вратата, точно пред мен. Нямам шансове да вляза в класната стая.

И това е напълно достатъчно да се вбеся и всякакви миролюбиви мисли да се изпарят от главата ми. Стържещ, изкуствен британски акцент и похотлив поглед, който обхожда тялото ми — и сякаш се превръщам в друг човек. Готова съм просто ей така, без причина, да го убия.

Обаче няма да го направя.

Обещах на Деймън, че ще издържа часа, без да прибягвам към насилие.

— И така, Евър, как мина уикендът ти? С Деймън насладихте ли се на това, че сте отново заедно? Оцеля ли той след теб… или не стигнахте дотам?

Стисвам юмруци до тялото си при образа, който в момента изгаря ретината ми: ако го ударя, от него ще остане само купчина прах и струпани върху нея маркови дрехи. Желанието да го направя е почти непреодолимо, независимо от даденото обещание.

— Защото ако сте, ако не си последвала съвета ми и въпреки всичко си извела стария динозавър на разходка, предполагам, че трябва да ти поднеса искрените си съболезнования — той кима с поглед, прикован в мен.

После снижава гласа си и добавя:

— Естествено, нямаш причини да се притесняваш. Няма да останеш сама дълго време. Веднага щом изтече подходящият период на траур, ще се радвам да заема мястото, освободено от него.

Съсредоточавам се върху дишането си, за да не си изпусна нервите. Бавно и твърдо оглеждам силната, почерняла от слънцето ръка, която препречва пътя ми. Само един добре премерен удар ще е достатъчен, за да я пречупи като съчка.

— Какво пък, по дяволите! Дори да си успяла да се сдържиш и да е оживял, само една дума — и съм твой! — Той се ухилва, а очите му ме галят толкова интимно, че започва да ми се повдига.

— Само едно нещо искам от теб — присвивам очи толкова силно, че светът покрай мен се превръща в размазано петно.

— Да се разкараш и да ме оставиш на мира!

— Боя се, че това няма да се случи, миличка! — Той се разсмива, оглежда ме и поклаща глава. — Освен това съм убеден, че искаш много повече. Но не се безпокой, ще чакам, колкото е необходимо. Само за Деймън се безпокоя. Впрочем ти също би трябвало да се загрижиш за това. От шествековните си наблюдения знам със сигурност, че той е нетърпелив човек. Обича наслажденията. Не се е случвало да чака нищо досега.

Преглъщам и се мъча да остана спокойна, като си напомням, че не бива да се хващам в капана му. Роман притежава необяснимата способност да открива най-слабото ми място.

— И определено знае как да използва уязвимостта ми.

— Не ме разбирай погрешно — винаги добре поддържаше фасадата. По време на бденията изглеждаше неутешим, винаги с черна траурна лента на ръкава… Обаче, Евър, и това е истината — преди дори да се е слегнала пръстта на гроба ти, той вече търсеше нещо — или по-скоро, някоя — да се утеши. Дори и да не ми повярваш, все пак имай предвид, че аз бях там през цялото време. Деймън не чака никого. И със сигурност никога не е чакал теб.

Поемам си дълбоко въздух и изпълвам ума си с думи, музика, математически уравнения, далеч по-сложни от онези, които съм в състояние да разбера. Правя това с единствената цел да заглуша думите му: жестоки стрели, прицелени право в сърцето ми.

— О, да! Видях със собствените си очи, м-да! — с усмивка той преминава на кокни жаргон, после се връща към британския акцент. — И Дрина го видя, това разби сърцето й. Макар, за разлика от мен — и за разлика от теб, определено — любовта на Дрина беше безусловна. Тя бе съгласна да го приеме обратно, без да задава въпроси — независимо къде е бил и какво е правил. Което, да си го кажем в очите, ти не би сторила.

— Това не е вярно! — извиквам с глас, толкова дрезгав, като че ли не съм го използвала досега. — Деймън е мой от момента, в който се срещнахме, аз… — млъквам, осъзнала прекалено късно, че не трябваше да казвам нищо. Безсмислено е да влизам в тази битка.

— Извинявай, скъпа, но грешиш. Деймън никога не е бил твой. Някоя и друга целомъдрена целувка, държане за ръце… — той свива рамене. Погледът му е подигравателен. — Ама наистина, Евър! Сериозно ли смяташ, че това жалко опипване може да задоволи такъв ненаситен, самовлюбен, обсебен от собственото си удоволствие тип като него? В продължение на цели четиристотин години?!

Преглъщам със затруднение и си налагам маската на спокойствие, каквото не чувствам:

— Това е доста повече, отколкото ти някога си имал с Дрина.

— Което не е твоя заслуга! — изсъсква той, а погледът му злобно ме пронизва. — Както казах обаче, аз умея да чакам, а Деймън — не! — поклаща глава с фалшиво съжаление. — Колко жалко, че си решена да се преструваш на толкова недостъпна. Помежду ни има много общо, каквото и да си мислиш ти. И двамата сме обсебени от хора, които никога не ще имаме…

— Бих могла да те убия на място — прошепвам аз. Гласът и ръцете ми треперят от желание да го направя, независимо от даденото на Деймън обещание. — Мога… — Обаче преглъщам думите, защото не искам да узнае онова, което засега знаем само аз и Деймън: че ако улучиш най-слабата чакра на някой безсмъртен, най-податливия от седемте енергийни центъра на тялото му, можеш да го унищожиш напълно и безвъзвратно.

— Можеш какво? — Той се усмихва и се навежда толкова плътно към мен, че от дъха му по бузата ми ме побиват тръпки. — Да ме удариш право в централната ми чакра може би?

Ахвам и бясно започвам да се чудя как е разбрал. Той обаче само се засмива. Поклаща глава и казва:

— Не забравяй, скъпа, че Деймън бе под мое влияние. Изпя си всичко, отговори на всеки въпрос, който му зададох — включително и тези за теб!

Стоя абсолютно неподвижно. Отказвам да реагирам по какъвто и да било начин и се старая да изглеждам невъзмутима и незаинтересована… но е прекалено късно. Улучи ме точно където боли най-много. И определено го знае.

— Не се безпокой, миличка. Нямам намерение да го използвам срещу теб. Макар от потресаващата ти липса на проницателност и трагичната ти неспособност да се възползваш от знанията си да ми е пределно ясно, че един бърз удар по вратната ти чакра ще е достатъчен да те изличи завинаги… — той се засмива и облизва устни с език, от което заприличва на змия. — Но се забавлявам твърде много, като те гледам как се гърчиш. Затова няма да го направя. Освен това не след дълго ще се извиваш под мен. Или може би отгоре ми. И двата варианта звучат добре!

Той вече се смее на глас и ме гледа толкова разбиращо, уверено и интимно, че стомахът ми се преобръща.

— Подробностите оставям на теб. Впрочем колкото и да ти се иска, ти също няма да ме нападнеш. Най-вече защото наистина притежавам онова, което искаш: противоотровата за противоотровата. Уверявам те, че е истина. Просто трябва да измислиш начин да я заслужиш. Да разбереш коя е правилната цена и да я платиш.

Рязко си поемам въздух, челюстта ми увисва. Устата ми е пресъхнала. Спомням си, че и миналия петък каза абсолютно същото нещо. Тогава бях толкова притеснена заради Деймън, че забравих за тези думи.

Стисвам устни и срещам решително погледа му. За пръв път от дни имам надежда. Въпрос на време е противоотровата да попадне в ръцете ми — трябва само да разбера как да я взема от него.

— О, само се виж! — и се ухилва. — Явно напълно си забравила за неминуемата ни съдба…

Повдига ръката си и аз се опитвам да се измъкна, но той бързо я връща на мястото й и се оказвам в капан.

— Дишай дълбоко! — гука в ухото ми той. Пръстите му се спускат по рамото ми и оставят ледена диря по кожата ми. — Не се паникьосвай. Нямаш причини да откачаш. Сигурен съм, че можем да стигнем до някакво взаимноизгодно споразумение. Все ще измислим нещо!

Присвивам очи, отвратена от предложената от него цена. Тонът ми е бавен, думите — решителни:

— Нищо, което кажеш или направиш, няма да ме убеди да спя с теб!

Естествено, произнасям ги точно в момента, в който господин Миноз отваря вратата. Целият клас ги чува.

— Брей! — Роман се ухилва и шеговито вдига ръце, сякаш казва „Предавам се!“.

После влиза заднишком в стаята.

— Кой изобщо е споменавал за мачкане на чаршафи, момиче? — отмята глава назад и се разсмива, а зловещата му татуировка на Уроборос (змията, захапала опашката си) ту се появява, ту изчезва. — Не искам да те разочаровам, миличка, но ако реша да си прекарам добре с някого, в никой случай няма да се занимавам с девственица!

Втурвам се като хала към чина си с пламнали бузи и прикован в пода поглед. Боже, колко съм тъпа! През следващите четирийсет минути съучениците ми периодично избухват в луд смях, когато Роман отправя в моята посока отвратителни звуци, имитиращи мокра, лепкава целувка. Всеки път се присвивам и ми се иска да мога да потъна в земята. Миноз неуспешно се опитва да въдвори ред. В момента, в който чувам звънеца, се впускам към вратата. Отчаяно искам да се добера до Деймън преди Роман. Убедена съм, че ако успее, Роман ще го предизвика. А не можем да си позволим Деймън да избухне. Не и сега, когато се убедих, че Роман притежава ключа за разрешаване на проблема ни. Точно преди да натисна дръжката обаче, чувам:

— Евър? Имаш ли една минутка, моля?

Спирам. Съучениците ми се струпват зад гърба ми. Нетърпеливи са да излязат в коридора, където да продължат да злословят по мой адрес под водачеството на Роман. Подигравателният му смях ме преследва, докато се връщам да разбера какво точно иска Миноз.

— Направих го! — Той се усмихва.

Застинал е неподвижно, гласът му е напрегнат, настойчив. Аз се размърдвам на място с неудобство и местя чантата си на другото рамо. Иска ми се да бях отделила време да се науча да виждам на разстояние — така бих могла да наглеждам масите за обяд, за да съм сигурна, че Деймън се придържа към плана.

— Заговорих я, точно както ми каза — Той кима, сякаш за потвърждение.

Намръщвам се и отново се съсредоточавам в думите му. Стомахът ми започва да протестира, когато схващам смисъла на казаното.

— Жената от „Старбъкс“, Сабин. Видях я за кратко тази сутрин и даже поговорихме малко, и… — Той свива рамене, а погледът му се отправя нанякъде. Очевидно все още е под силното въздействие на случката.

Аз съм застанала пред него и въздухът не ми стига. Знам, че трябва да го спра, преди събитията да са излезли извън контрол.

— Ти се оказа права. Тя наистина е много мила. Всъщност — вероятно не би трябвало да ти казвам, но какво пък! — този петък ще вечеряме заедно.

Кимам, вцепенена и шокирана. Думите изникват пред мен, когато надничам в главата му и се опитвам да разчета енергията му: Сабин е застанала на опашката и си мисли за своите си неща. Миноз се приближава и й казва нещо, с което я кара да се обърне и да го дари с усмивка, която… Та тя флиртува най-безсрамно с него!

Макар, разбира се, да няма причина за срам. Поне не от страна на Сабин, а впрочем — и на Миноз. Не, срамът е изцяло мой. Тези двамата са щастливи.

Това просто не трябва да се случи! Има твърде много причини тази вечеря да не се състои. Едната от тях е, че Сабин е не само моя леля, но и мой настойник, грижи се за мен и е единственият ми жив роднина в целия свят! Дори по-важен е фактът, че заради жалката си сълзлива сантименталност в момент на слабост се изпуснах пред Миноз и сега той знае, че съм ясновидка. Сабин обаче няма представа. Вложих прекалено много усилия да опазя тайната си от нея, за да позволя да й я разкрие влюбеният ми учител по история.

Точно когато се каня да му кажа, че в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бива да води леля ми на вечеря, още по-малко да й казва неща, споделени от мен, когато бях уверена, че повече никога няма да го видя, той заявява:

— Както и да е, отивай на обяд, че ще закъснееш. Нямах намерение да те задържам толкова дълго, просто си помислих…

— О, не, всичко е наред — казвам. — Аз само…

Той обаче не ми позволява да довърша. На практика ме избутва през вратата и добавя:

— Върви. Отиди да намериш приятелите си. Просто реших да ти благодаря, това е всичко.

Загрузка...