— Значи все пак го задържа — усмихвам се и се настанявам в бе-ем-вето му.
Наистина съм доволна, че е предпочел него, а не Големия грозник. Той ме поглежда. Очите му са все още сериозни, но гласът му е по-спокоен и весел:
— Ти бе права, малко прекалих със стремежа си към сигурност да не говорим, че е много по-приятно да карам това.
Взирам се навън през прозореца и се чудя какво ли приключение е измислил за днес. Решавам обаче, че иска да ме изненада и ще е по-добре да не се опитвам да позная. Наблюдавам безмълвно как подкарва по улицата, влива се в движението и умело изпреварва всички. Ускорява чак когато край нас няма други автомобили, но това се случва толкова бързо, че на практика не ми остава време за чудене. Преди да се усетя, вече сме стигнали.
— Какво е това? — започвам да се оглеждам, удивена от способността му винаги да прави онова, което най-малко очаквам.
— Предположих, че никога не си била тук. — Той отваря вратата откъм моята страна и ми подава ръка да сляза. — Така ли е наистина?
Кимам, докато разглеждам пейзажа, разнообразен от редки храсти. В далечината се издигат планини. И навсякъде има вятърни мелници. Страшно са много, може би хиляди. Всичките са високи. Всичките са бели. И крилата на всичките се въртят.
— Това е вятърна ферма. — Той кима и се покатерва върху багажника на колата си, след което почиства с длан място, на което да седна и аз. — Тук е впрегната силата на вятъра и от нея се произвежда електричество. Само за един час може да се получи ток, с който едно нормално домакинство да покрива всичките си нужди в продължение на цял месец.
Оглеждам се отново, като спирам поглед върху крилата, които не спират да описват мързеливи кръгове. Не мога да разбера значението, което явно имат за него.
— Добре, а защо дойдохме тук? Малко съм объркана.
Той си поема дълбоко въздух, с поглед, вперен в далечината, със замислено, почти тъжно изражение:
— Това място необяснимо ме привлича. Предполагам се дължи на факта, че съм бил свидетел на прекалено много промени през последните шестстотин години… а впримчването и използването на вятъра е много стара идея.
Хвърлям му кос, въпросителен поглед все още не разбирам с какво е по-особено мястото. Само предугаждам, че има някакво специфично значение.
— Независимо от целия технологичен напредък и всички промени в тази насока, забелязал съм, че някои неща — неща като тези тук — си остават общо взето същите.
Кимам, като мълчаливо го подканям да продължи. От думите му съм разбрала, че предпочита да ми разкрие, по своя си начин, по-дълбокия смисъл, който се крие зад тях.
— Технологията се развива толкова бързо… познатите ни неща остаряват и излизат от употреба с невероятна скорост. Модата, например, като че ли се променя и развива. Ако живееш достатъчно дълго обаче разбираш, че всъщност е циклична — приспособява старите идеи, така че да изглеждат новаторски. Примери има много, но истината е една. Макар че всичко около нас сякаш непрекъснато се променя, в същността си хората си остават абсолютно същите. Търсим същите неща, които сме търсили и преди столетия — подслон, храна, любов, някакъв по-висш смисъл в живота си… — започва да клати глава. — Едно търсене, което не се поддава на промяна и еволюция.
Поглежда ме с бездънните си тъмни очи, а аз си мисля, че никога не бих могла да си представя как се чувства в действителност. Какво е да си на негово място. Да си видял толкова много неща, да знаеш и да си постигнал толкова много и въпреки това — независимо какво си мисли той самият — да не си се уморил и изхабил от живота. Деймън все още има толкова много мечти.
— А след като задоволим основните си нужди, след като си осигурим храна и подслон, прекарваме останалата част от отреденото ни време в търсене на любов.
Навежда се към мен и докосва бузата ми с хладните си меки устни — съвсем мимолетна и ефимерна милувка, която напомня на сладък пустинен ветрец. Отдръпва се, само за да погледне вятърните мелници за миг, после добавя:
— Холандия е изключително известна със своите вятърни мелници. А тъй като ти самата си живяла там, реших, че може да ти е приятно да я посетиш.
Стрелвам го с бърз нервен поглед, като си мисля, че сигурно не съм чула правилно. Или пък той е объркал думите. Нямаме време за подобно пътешествие… нали?
Той обаче само се усмихва, а погледът му просветлява:
— Затвори очи и ела с мен.