Страна на сенките

Петнайсета глава

Джуд заключва вратата, след което ме повежда по един къс коридор към малка стая вдясно. Следвам го с притиснати към тялото ръце и очи, приковани в знака „МИР“ на гърба на блузата му. Повтарям си, че ако се опита да ми направи нещо, мога да го поваля, преди да е мигнал — ще го накарам да съжалява, че е посегнал.

Махва с ръка към сгъваемия стол от едната страна на малка квадратна маса, застлана с лъскава синя покривка, а той самият заема мястото точно срещу него. Качва единия си бос крак върху коляното на другия и пита:

— И така, каква ти е специалността?

Гледам го безмълвно и се съсредоточавам върху дишането си. Стискам здраво ръце и си поемам въздух на дълбоки глътки — старая се да не проличи колко съм притеснена.

— Карти Таро? Руни? „Книгата на промените“? Психометрия? Кое от всички тях?

Хвърлям крадлив поглед към вратата и се успокоявам с мисълта, че мога да я стигна за стотни от секундата. Е, ще стане голяма дандания, но какво от това?

— Ти ще ми предсказваш ли бъдещето, или не? — погледът му приковава моя. — Нали разбра, че това имах предвид под „прослушване“?

После се разсмива и трапчинките пак се появяват. Поклаща глава, от което кичурите му започват да се мятат край лицето, без да престава да се смее.

Свела съм поглед към покривката и пръста си, който проследява отделни нишки на копринената материя. Усещам, че по бузите ми отново избива червенина. Става ми горещо, когато си припомням последните думи на Деймън, преди да се разделим — че винаги ме усеща. Надявам се, че го каза просто така… и че не може да ме усети в момента.

— Нямам нужда от никое от тях — измърморвам, все още, без да срещам очите му. — Трябва само да докосна за миг ръката ти и това е.

— Хиромантия — той кима с глава. — Не е точно това, което очаквах, но няма проблем.

Той се навежда към мен с разтворени ръце и обърнати нагоре длани — готов е да започваме.

Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми при вида на дълбоко очертаните линии — не в тях търся аз историята за живота на притежателя им.

— В действителност не разчитам линиите на дланта — обяснявам, а гласът ми трепери и издава нервността ми. Събирам кураж да го докосна. — Аз по-скоро… енергията… Аз просто се настройвам за нея. Така получавам информация.

Той се отдръпва и започва да ме изучава толкова напрегнато, че не смея да вдигна поглед. Не искам да срещам неговия. Трябва само да го докосна и да приключа с този… изпит. И трябва да го направя веднага.

— Само с ръката ли става, или…?

Той свива пръстите си и забелязвам мазолите, които изпъкват при движението. Прокашлям се, като не спирам да се питам защо съм толкова нервна и защо имам чувството, че предавам Деймън, при условие, че само се опитвам да си намеря работа и да успокоя леля си.

— Не, докосването може да е навсякъде — по ухото, носа, дори по палеца на крака — няма никакво значение, информацията е еднаква. Просто ръката е по-достъпна, ако ме разбираш.

— По-достъпна от палеца на крака, а? — той се усмихва, а невероятните му морскозелени очи търсят моите.

Поемам си дълбоко въздух, като си мисля колко загрубели изглеждат ръцете му — особено сравнени с тези на Деймън, които като че ли са по-меки и гладки и от моите. Тази мисъл обаче ме кара да изтръпна, все едно съм хваната на местопрестъплението. Сега, когато ни е забранено да се докосваме, дори най-обикновената ситуация — като това да съм насаме с друго момче — ме кара да се чувствам подла, сякаш правя нещо ужасно и грешно.

Протягам се към него със здраво стиснати очи. Напомням си, че това е просто интервю за работа и че няма реална причина да не приключа бързо и безболезнено. Притискам пръста си към центъра на дланта му и усещам как плътта леко поддава. Отпускам се и позволявам на потока от енергията му да нахлуе в мен. Той е така спокоен и ведър. И толкова различен от врящата лава, разтърсващите ме тръпки и замайването, с които съм свикнала да свързвам Деймън… Все едно съм се потопила в най-кроткото и огледално гладко море.

Или поне е такова, преди да ме залее шокът, когато житейската история на Джуд се разкрива напълно пред мен.

Отдръпвам ръката си, сякаш ме е ухапала змия, и непохватно започвам да ровя под блузата си за амулета. Виждам тревогата, изписана на лицето му, и бързам да обясня:

— Извинявай… — тръсвам глава, ядосана от прекалено драматичната си реакция. — Обикновено не правя така. Обикновено съм много по-сдържана. Просто малко се… изненадах, това е всичко. Не очаквах да видя нещо толкова…

Млъквам, защото усещам, че с неадекватното си дрънкане само влошавам нещата. После опитвам отново:

— Обикновено, когато гадая на някого, прикривам реакциите си много по-добре — кимам и се насилвам да го погледна в очите.

Чудесно знам, че каквото и да кажа, то няма да промени факта, че се държах като пълна аматьорка. Та аз се задавих, за Бога!

— Наистина — усмихвам се, макар да усещам, че тази усмивка е прекалено широка, прекалено фалшива, — аз съм по-добра в прикриването на емоциите си и от най-печения покерджия, когото познаваш.

Хвърлям му един поглед и установявам, че дотук не съм отбелязала кой знае какъв напредък.

— Покерджия, чието лице е не само непроницаемо… но излъчва и съчувствие… и съпричастност — започвам да пелтеча, но просто не мога да спра. — Искам да кажа, аз наистина съм… ама наистина… изпълнена с тях като…

Иска ми се да потъна в земята от срам, но само се свивам и с наведена глава започвам да си събирам нещата. Сигурна съм, че след това изпълнение няма да ме наеме при никакви обстоятелства.

Той се плъзва на стола си и се накланя напред. Толкова е близо, че дъхът ми спира.

— Добре, кажи ми — пита тихо, а погледът му ме задържа на място, все едно е поставил ръка на кръста ми, — какво точно видя?

Преглъщам с усилие и затварям очи за миг. Пред очите ми отново се разиграват сцените, на които станах свидетел преди малко. Образите са толкова ярки и въздействащи, че вече не мога да ги изтрия.

— Ти си различен.

Отварям очи и го поглеждам: тялото му е неподвижно, погледът — твърд. С нищо не издава дали се държа подходящо, дали съм поела в правилната посока.

— Винаги си бил различен и то от съвсем малък. Още тогава си ги виждал.

Преглъщам отново и отклонявам погледа си: в паметта ми се е запечатала картината на бебето в люлката му, което усмихнато маха с ръчичка на баба си — само дето бабата е починала години, преди да се роди той.

— А после… — Много ми е трудно да продължа, но ако искам работата, трябва да го направя. — После, когато баща ти… се е застрелял… тогава си бил на десет години… си сметнал, че вината за това е твоя. Решил си, че упоритите ти твърдения, че виждаш майка си, починала преди една година, са причината той да полудее и да сложи край на живота си. Минало много, много време, преди да приемеш истината — а именно, че баща ти просто е бил самотен, депресиран и изпълнен с желание отново да се събере с майка ти. Макар че дори и сега понякога се съмняваш дали е вярно.

Вглеждам се в него. Не мога да не забележа, че дори не трепва, продължава да е все така спокоен и тих. Сякаш нищо от казаното не го е докоснало и няма значение. Има обаче нещо в очите му… нещо в тези дълбоки зелени езера подсказва, че реалността е друга.

— Опитал се е да те посети. Няколко пъти. Искал е да се извини за стореното. Ти си го усещал, но си блокирал възприятията си. Също така ти е омръзнало да те дразнят съучениците ти и да ти се карат гувернантките, да не споменаваме приемния ти баща, който…

Тръсвам глава, наистина не искам да продължавам, но знам, че трябва:

— Просто си искал да си нормален — свивам рамене. — Да се държат с теб като с всички останали.

Прокарвам пръстите си по покривката. Гърлото ми се е свило. Чудесно познавам копнежа, желанието да се впишеш… както и колко болезнено е осъзнаването, че никога няма да успееш, не и наистина.

— После обаче си избягал и си срещнал Лина. Впрочем тя не ти е истинска баба — истинските ти баба и дядо са мъртви.

Поглеждам го, като се питам дали е учуден, че съм успяла да разбера всичко това. Той обаче все така не реагира и не издава нищо.

— Както и да е. Тя те е прибрала, нахранила и облякла. Тя…

— Тя ми спаси живота. — Той въздъхва и се обляга на стола си, след което започва да разтрива слепоочията си с дългите си, потъмнели от слънцето пръсти. — Във всеки възможен смисъл на думата. Бях… изгубен. Тя ме…

— Приела те е такъв, какъвто си в действителност. — Кимам, защото съм видяла цялата история, сякаш аз самата съм била там.

— И кой точно? — пита ме той с ръце, подпрени на коленете и напрегнат поглед — Кой съм аз в действителност?

Отвръщам на погледа му и изстрелвам, без дори да обмисля отговора си:

— Човек, който е достатъчно умен, за да завърши гимназия в десети клас. С такива невероятни медиумни способности, че е помогнал на стотици хора, без да получи почти нищо в замяна. Въпреки това ти си също и човек, който е толкова… — поглеждам го, а устните ми неволно се извиват нагоре. — … е, щях да кажа мързелив, но наистина искам работата. Затова ще използвам „безгрижен“.

Разсмивам се. Усещам облекчение, когато се присъединява към смеха ми.

— Ако имаш възможност, не би работил и ден повече. Би прекарал остатъка от вечността в търсене на онази единствена идеална вълна.

— Метафора ли е това? — пита ме той с крива усмивка.

— Не и в твоя случай — свивам рамене.

Той кима, обляга се на стола си и ме поглежда така, че стомахът ми започва да танцува. После отново се отпуска напред, а краката му звучно се удрят в пода.

— Виновен съм — очите му са изпълнени с копнеж и малко тъга. — А сега, след като нямаме повече тайни, защото — признавам си — успя да проникнеш до дълбините на душата ми… ще те попитам — виждаш ли някого в бъдещето ми? Една конкретна блондинка по-точно?

Започвам да се въртя от неудобство на стола си. Каня се да заговоря, но той продължава, без да ме изчака:

— И имам предвид непосредственото бъдеще, а именно петък вечерта, този петък. Стейша ще се съгласи ли да излезе с мен?

— Стейша? — гласът ми прилича на грачене, а очите ми почти изскачат от орбитите си.

Толкова по въпроса за невъзмутимата покерджийска физиономия, с която се фуках. Той затваря очи и поклаща глава под внимателния ми взор. Златистите му кичури прекрасно контрастират с невероятната му бронзова кожа.

— Анастасия Папас, наричана още Стейша — обяснява той, без да забележи въздишката ми на облекчение.

Чувствам се благодарна, защото явно става дума за друга Стейша, не за онази ужасната, която познавам. Затова спокойно и въодушевено се потапям в енергията, заобикаляща името й. Моментално разбирам, че това никога няма да се случи — поне не по начина, по който му се иска на него.

— Наистина ли искаш да знаеш? — питам го.

Бих могла да му спестя много усилия, като просто му кажа сега. Съмнявам се обаче, че наистина иска да му разкрия истината, независимо какво твърди.

— Тоест, не е ли по-добре просто да изчакаш и да видиш как ще се развият нещата? — поглеждам го с надеждата, че ще се съгласи с мен.

— Това ли ще казваш на клиентите си? — пита ме, отново настроен на професионална вълна.

Поклащам глава и го поглеждам право в очите:

— Е, щом си достатъчно глупав да питаш, коя съм аз, че да се правя на интересна? — усмихвам се. — Предполагам, в такъв случай въпросът се свежда до това: колко точно си глупав?

И му намигам.

Той се поколебава за миг, но мигът се проточва и започвам да се чудя дали не стигнах твърде далече. После обаче се усмихва, става от мястото си и протяга дясната си ръка:

— Достатъчно е, за да те наема. Пък и сега схванах защо не искаше да се здрависваме в началото — кима и стисва ръката ми, като я задържа няколко секунди по-дълго от необходимото. — Това бе един от най-забележителните ясновидски сеанси, на които съм се подлагал.

— Един от многото? — повдигам вежда, шеговито имитирайки обида.

Пресягам се за чантата си и се изправям до него. Той се разсмива и се насочва към вратата. Малко преди да я отвори, ми хвърля поглед през рамо:

— Защо не минеш утре сутринта, към десет, да речем?

Трепвам и спирам. Просто няма начин да го направя.

— Какво има? Предпочиташ да спиш до късно? Добре дошла в клуба! — и свива рамене. — Обаче, вярвай ми, щом аз мога да го правя, значи и ти можеш.

— Не става дума за това — млъквам за миг, като се чудя защо изпитвам такова нежелание да му обясня.

Наистина — сега, след като получих работата, какво ме интересува мнението му за мен?

Той ме поглежда търпеливо. Чака отговора ми, но секундите текат…

— Просто… имам часове — свивам рамене и си мисля, че „имам часове“ звучи доста по-зряло от „на училище съм“, все едно съм в колеж или нещо подобно.

Той присвива очи и ме оглежда по-внимателно:

— Къде ходиш на курсове?

— Ами… в „Бел Вю“ — измърморвам и се опитвам да не проличи, че ме е срам, когато го произнасям на глас.

— В гимназията! — очите му се присвиват още повече.

— Леле, ти наистина си медиум — разсмивам се нервно.

Зная, че изглеждам едновременно глупава и смешна да се издам така. После добавям:

— Тъкмо свършвам учебната година.

Той ме поглежда — при това доста продължително и изпитателно — после се обръща и отваря вратата.

— Изглеждаш по-голяма — думите са толкова абстрактни, че не съм сигурна дали са предназначени за мен, или за самия него. — Ела, когато можеш. Ще ти покажа как да работиш с касата и някои други неща.

— Искаш да продавам? Мислех, че ще работя само като гадателка!

Малко съм изненадана от бързината, с която се увеличава обемът на служебните ми задължения.

— Когато не предсказваш бъдещето на някой клиент, ще работиш и в магазина. Това проблем ли е?

Поклащам глава. Той продължава да държи вратата отворена.

— Само… само едно нещо — прехапвам долната си устна, не съм сигурна как да продължа. — Е, всъщност са две неща. Първо, имаш ли нещо против да използвам различно име? Нали се сещаш, за гадаенето? Живея с леля си, а пък тя, макар че е много готина, няма никаква представа за способностите ми, тъй че…

— Бъди, която искаш. — Той свива рамене. — Няма проблеми. Обаче трябва да започна да ти записвам часове с клиентите, тъй че… Как искаш да се казваш?

Хваща ме неподготвена, досега не съм мислила изобщо по въпроса. Чудя се дали да не се нарека Рейчъл, като най-добрата си приятелка от Орегон, или да избера нещо дори по-обикновено като Ан или Джени. Зная обаче, че хората съвсем не очакват ясновидките да бъдат обикновени и нормални, така че започвам да оглеждам плажа за идеи. Подминавам „дърво“ и „баскетболно игрище“ и се спирам на „Авалон“ — третото, което виждам. Още докато произнасям името, се влюбвам в начина, по който звучи:

— Авалон. Нали се сещаш, като града на остров Каталина?

Той кима и излиза след мен.

— А второто нещо?

Обръщам се към него, поемам си дълбоко въздух и казвам, с надеждата наистина да се вслуша в думите ми:

— Можеш да намериш момиче, което да е много по-добро от Стейша.

Той изучава лицето ми. Явно се е примирил с истината, макар че не му е особено приятно да я чуе от мен.

— Въобще имаш лошия навик да си падаш по неподходящи момичета — клатя глава укорително. — И го знаеш, нали?

Очаквам отговор или поне някакво потвърждение на току-що казаното, но той само свива рамене и махва с ръка. Продължава да ме гледа, докато вървя към колата си. Няма никаква представа, че чудесно чувам какво си мисли: Аз ли не знам!