Страна на сенките

Трийсет и четвърта глава

— Еей, ама днес е неделя! Никога не отваряме преди единайсет!

Това е Джуд, който обляга дъската си за сърф на стената и ми хвърля кос поглед.

Кимам, като се откъсвам от книгата само за секунди, колкото да го погледна, и веднага отново забивам поглед в нея. Твърдо съм решила, че най-сетне ще схвана смисъла на написаното.

— Трябва ли ти помощ?

Той захвърля кърпата си на един от столовете и заобикаля бюрото, за да застане зад гърба ми.

— Ако имаш предвид нещо дори бегло напомнящо на този засукан речник на кода, който ми направи — и потупвам листа до себе си — или допълненията към безкрайния списък от медитационни упражнения, тогава — не, благодаря. До гуша ми дойде от тях. Ако смяташ обаче най-сетне да ми кажеш как да разчета проклетата книга, без да заемам позиция лотос, да си представям лъчи от бяла светлина и/или дълги вретеновидни корени, които израстват от ходилата ми и проникват до центъра на земята — тогава, да — моля те, на всяка цена го направи!

Плъзвам книгата към него, като много внимавам да не докосвам друго, освен ъгълчетата й. С периферното си зрение за миг улавям развеселеното му изражение, погледа на очите с цвят на тропическа лагуна, разсечената вежда… и бързам да отклоня очи.

Той се подпира на бюрото и се привежда към книгата. Втренчвам се в разперените му върху старото проядено дърво пръсти, защото иначе трябва да обърна внимание на факта, че тялото му е толкова близо, че усещам натиска на енергийното му поле върху своето.

— Има и друг начин. Може и да се получи. Тоест, някой с твоите дарби има много по-голям шанс от останалите. Ако съдя обаче по това как докосваш само крайчетата и предпазливо отбягваш досега с магията вътре, мога с голяма доза сигурност да твърдя, че се страхуваш.

Гласът му се разнася край мен, мек и успокоителен. Подтиква ме да затворя очи, поне за миг, и да се отпусна. Да си позволя да го почувствам, наистина да го почувствам — без да се опитвам да спра енергийния поток или да го отблъсна. Искам да докажа, че Деймън греши, за да мога да се върна при него и да потвърдя, че съм опитала честно и почтено, но помежду ни не възниква нищо, никаква реакция. Че няма и следа от горещина или трепет. Независимо че Джуд ме харесва, харесва ме по начина, по който аз харесвам Деймън и той — мен. Разбрах го онзи ден от образа, който той неволно сподели с мен, когато ме докосна. Това важи обаче само за него, чувства има само от негова страна. Аз по никакъв начин не им отвръщам. При мен само намалява стресът, тревожността изчезва и я замества усещане за такъв пълен покой, такова невероятно спокойствие, което напълно отпуска напрегнатите ми нерви, че…

Той ме потупва по рамото и ме изважда от унеса, в който съм изпаднала. Показва ми с жест да се преместя заедно с него на малкото диванче в ъгъла. Сяда на него и разтваря книгата на коленете си, след което ме кара да поставя ръката си върху страницата и да затворя очи. Трябва само да изчистя ума си от всички странични мисли и да разгадая посланието.

Първоначално не се случва нищо, но това е защото съм изпълнена с отрицание и се съпротивлявам. Все още ми държи влага от предишния сблъсък с енергията й, който буквално изпържи вътрешностите ми. После цяла вечер се чувствах изтощена и разпиляна, все едно ме бе разкъсала на парченца. Точно когато се каня да се откажа обаче — да се предам и просто да позволя на жужащия и трептящ поток да нахлуе в мен — ме залива вълна от енергия, която ме изненадва неимоверно. Прекалено е лична… става ми неудобно, все едно съм прочела нечии мисли.

— Получава ли се нещо? — пита ме той с нисък глас и очи, приковани в моите.

Свивам рамене:

— Това е сякаш… имам чувството, че чета нечий дневник. Такова е моето усещане поне. А при теб?

— Абсолютно същото — кима той.

— Мислех, че ще прилича по-скоро на книга със заклинания… Нали се сещаш — по едно на всяка страница или нещо подобно.

— Говориш за гримоар, учебник по магия — Джуд се усмихва и се появяват двете пленителни трапчинки на бузите му, които заедно с очарователните му леко криви зъби го карат да изглежда ужасно сладък.

Намръщвам се, защото никога не съм чувала тази дума.

— Това е нещо като сборник с рецепти, само че за магии. В него се включват много конкретни данни — дата и точно време на проведения ритуал, резултатите от него — такива неща. Чисто професионално — само факти и нищо странично.

— А тази? — забивам пръст в страницата.

— Тя е по-скоро дневник, както и сама отбеляза. Много личен отчет на напредъка на една вещица — какво е направила, защо го е направила, как се е почувствала, какви са били резултатите и така нататък. Това е и причината обикновено да пишат такива дневници чрез код. В този случай е използван Тиван — руническата азбука, приписвана на папа Хонорий Тивански.

Раменете ми се смъкват и отчаяно извивам устни настрани. Не мога да разбера защо всеки път, когато си мисля, че напредвам, се оказва, че всъщност съм направила две гигантски крачки назад.

— Търсиш нещо по-конкретно, така ли? Любовно заклинание, може би?

Поглеждам го с присвити очи и започвам да се чудя какво има предвид и защо го каза.

— Извинявай — той свива рамене, а очите му пробягват по лицето ми, като се спират върху устните ми за малко по-дълго от необходимото. — Стори ми се, че в рая са възникнали проблеми. С Деймън се отбягвате вече няколко дни.

Затварям очи за няколко секунди, докато изхвърля отровата и залича раната от жилото. Измина една седмица — цяла седмица без Деймън, без нежните му телепатични послания, без топлата му любяща прегръдка. Единственият белег, че все още съществува някъде — може би дори съвсем наблизо — е току-що приготвеният еликсир, който откривам в хладилника си. Вероятно го оставя, докато спя, като взема всички възможни предпазни мерки да се оттегли, преди да се събудя. Всеки изминал час е толкова болезнен и самотен, така мъчителен и отчайващ, че не знам как ще оцелея без него до края на това убийствено лято.

Енергията на Джуд се променя, аурата му се отдръпва, а по краищата й започва да трепка нежно чувствително синьо.

— Е, каквото и да търсиш — връща се на темата той, — ще го откриеш тук. Просто трябва да си дадеш известно време да възприемеш всичко. Разборът на действията й е много подробен, а съдържанието е наистина задълбочено и сериозно.

— Къде я откри? — Наблюдавам кичурите му, които се люлеят на сантиметри от устните му. — И от колко време я имаш? — Добавям, внезапно заинтригувана от историята.

Той свива рамене и отклонява поглед.

— Взех я от едно място… даде ми я един човек, с когото се познавах преди време. — Той поклаща глава. — Беше много отдавна.

— Толкова, че да си спомниш само смътно? — изхилвам се нервно, но той не се присъединява към насиленото ми веселие. — Така де, та ти си само на деветнайсет! Колко отдавна може да е било?

Изучавам го внимателно, като си припомням времето, когато зададох същия въпрос на Деймън — това бе доста преди да разбера какъв е. Внезапно по кожата ми пробягва смразяваща тръпка. Настойчиво започвам да оглеждам лицето му — кривите предни зъби, белегът, разполовяващ веждата му, кичурите златистокестенява коса, падащи в тези толкова познати зелени очи. Имам нужда да се убедя, че е просто някой, когото познавам от миналото си. И не е като мен и Деймън.

— Предполагам, че просто не ме бива особено да преценявам времето, нито да следя хода му — казва той и се разсмива, но някак неубедително. — Опитвам се да живея за мига… да се потопя в настоящето, нали разбираш. Но, все пак… доколкото помня, бе преди около четири-пет години — когато започнах да се интересувам от такива неща.

— Ами Лина? Да не би да я е намерила? Затова ли толкова се бе постарал да я скриеш?

Той поклаща отрицателно глава и се изчервява:

— Колкото и да ме е срам да си призная, тя намери една кукла, която бях направил — и буквално откачи. Помисли я за вуду магия. Възприе погрешно абсолютно всичко!

— Кукла? — поглеждам го въпросително, защото изобщо не схващам за какво говори.

— Вид магическа кукла — обяснява той, свива рамене и ме поглежда засрамено. — Бях дете… какво друго да кажа в свое оправдание? Достатъчно бях млад и заблуден, за да реша, че по този начин мога да накарам едно определено момиче да ме хареса.

— И какво — подейства ли? — сдържам дъха си и напрегнато очаквам отговора му, като същевременно се чудя откъде се взе това странно усещане в стомаха ми и какво трябва да значи.

— Лина я унищожи точно преди да проработи. Всъщност така стана по-добре — той свива рамене. — Оказа се, че момичето не е стока.

— Обичайният ти тип — думите се изплъзват от устата ми, преди да успея да ги обмисля и да се спра.

Той ме поглежда, а очите му започват да блестят особено:

— Старите навици умират трудно.

Оставаме така — с впити един в друг погледи, почти без да дишаме. Накрая не издържам и го прекъсвам, като връщам вниманието си отново върху книгата.

— С удоволствие бих ти помогнал — заявява той с дълбок, чувствен глас, — но останах с впечатлението, че пътешествието ти е твърде лично, за да се включвам и аз.

Вдигам поглед и отварям уста, за да отговоря, но той продължава, без да ме изчака:

— Не се безпокой, няма проблеми. Разбирам. Обаче има няколко неща, които трябва да знаеш, ако искаш да се занимаваш със заклинания. — Очите му се приковават в моите, за да се увери, че е привлякъл изцяло вниманието ми. — Първо, те са последният изход. Използваш ги само в случай че всички други пътища са затворени или изчерпани. Второ, в действителност те са просто рецепти, чрез които да получиш нещо желано или да промениш дадена ситуация, която се нуждае от промяна. Само че, за да проработи заклинанието, трябва ясно да си представиш резултата, който желаеш да постигнеш, след което да насочиш цялата си енергия към това.

— Подобно на материализацията — казвам и веднага си пожелавам да върна думите назад, защото виждам промяната в погледа му.

— Материализацията отнема твърде много време… магията действа по-бързо… или поне би могла.

Стисвам устни, защото не е добра идея да му обяснявам, че и проявяването може да се прави мигновено, стига да разбираш как работи вселената. От друга страна, не можеш да материализираш неща, които не познаваш — и съответно противоотровата, наред с много други неща, си остава все така недостижима.

— Мисли за нея като за гигантска готварска книга, само че с бележки в полетата — усмихва се и потупва с нокът по страницата. — Тук обаче нищо не е фиксирано и статично, можеш да променяш рецептите, за да подхождат на твоите цели, както и да подбираш съответните инструменти…

— Инструменти? — нов въпросителен поглед.

— Кристали, билки, елементи, свещи, фази на луната… такива неща. Това са средствата на занаята, т.е. инструментите.

Замислям се за еликсирите, които направих, точно преди да се върна назад във времето. Тогава ги възприех по-скоро като вид алхимия, отколкото като магия. А в определен смисъл те са почти едно и също.

— Доста помага и ако рецитираш заклинанието в рими.

— Като стихотворение? — поглеждам го стреснато.

Може би, в крайна сметка, идеята няма да проработи. Съвсем определено не ме бива с тия неща.

— Не е нужно да се съревноваваш с поетите. Просто нещо в рими, което носи определен смисъл за теб самата и описва онова, което искаш да постигнеш чрез него.

Започвам да се мръщя. Чувствам се обезкуражена, още преди да започна.

— Освен това, Евър…

Поглеждам го.

— Ако искаш да направиш заклинание на някой човек, би било добре да размислиш. Лина бе напълно права. Ако не можеш да убедиш някого да види гледната ти точка или пък да ти съдейства по обичайния начин и с традиционни средства, има сериозна вероятност да не успееш въобще, независимо какво използваш.

Кимам и отклонявам очи. Това сигурно е вярно — за някаква друга ситуация. Не и за моята обаче.

Моята е различна.