Страна на сенките

Шестнайсета глава

Точно в мига, когато завивам по нашата уличка, Сабин ми се обажда на мобилния и ми казва да си поръчам пица. Тя самата няма да се прибере за вечеря, защото ще работи до късно. Изкушавам се да й съобщя за новата си работа, но не го правя. Ясно ми е, че задължително трябва да я информирам — най-малкото, за да ми спести приказките за онази, която тя ми е избрала. Просто няма как да й призная, че ще работя именно това. Ще реши, че е шантаво. Дори да пропусна тази част с предсказването на бъдещето (а вярвайте ми, дори не съм си и помислила да й казвам, че ще получавам пари за нещо такова), пак би сметнала, че продавачка в магазин за свръхестествени предмети и литература е странно. Може би дори глупаво, кой знае?

Сабин е твърде рационална и отговорна, за да пусне подобен отговор покрай ушите си. Тя предпочита да живее в сигурен и стабилен свят, да води традиционен живот, следващ здравата логика. Независимо че истинският свят няма нищо общо с това. Така че, колкото и да ми е неприятно да я лъжа, в действителност нямам друг избор. Не мога да й позволя да научи истината за мен — никога. Още по-малко пък да й кажа, че ще работя като ясновидка под псевдонима Авалон. Просто ще й кажа, че съм си намерила работа някъде наблизо, в нормално място — например обикновена книжарница или, да речем, в „Старбъкс“. И, разбира се, трябва да имам доказателства за това — в случай че реши да провери.

Оставям колата в гаража и се качвам по стълбите. В стаята си мятам чантата върху леглото, без изобщо да погледна натам. Насочвам се към гардероба, като пътем свалям тениската си. Точно се каня да смъкна ципа на дънките, когато Деймън казва:

— Не ми обръщай внимание! Аз само си седя тук и се наслаждавам на гледката.

Веднага прикривам гърдите си с ръце, а сърцето ми започва да бие поне три пъти по-бързо. Деймън подсвирва ниско и нежно и ми се усмихва.

— Не те видях. Всъщност дори не те усетих! — възкликвам и отново се протягам към тениската.

— Предполагам, че си била прекалено разсеяна.

Той продължава да се усмихва и потупва мястото точно до себе си. Вече не само устните, но и цялото му лице се смее. Навличам си блузата, преди да седна до него.

— Какво правиш тук? — питам го.

Честно казано отговорът не ме интересува особено, достатъчно ми е пак да съм близо до него.

— Разбрах, че Сабин ще остане до късно на работа…

— Но как… — после обаче тръсвам глава и също се разсмивам.

Естествено, че знае. Може да прочете мислите на всекиго, включително моите — е, когато аз искам, де. Обикновено му позволявам да го прави — махам щита си и така те стават достъпни за него. Сега обаче не мога. Чувствам, че първо трябва да му обясня, да му покажа собствената си гледна точка, преди да надникне в главата ми и сам да си извади заключенията.

— Тъй като ти не се прибра веднага след училище… — Той се привежда към мен, а очите му търсят моите.

— Исках да ти оставя известно време, което да прекараш с близначките — придърпвам възглавницата върху корема си и проследявам с пръст шевовете. — Нали разбираш, за да можете да се опознаете, да свикнете с идеята да сте заедно и… така нататък… — Свивам рамене.

Когато срещам погледа му, веднага разбирам, че изобщо не ми е повярвал, дори за секунди.

— О, ние сме свикнали да сме заедно! — Той се разсмива отново. — Можеш да ми вярваш.

После поклаща глава:

— Беше знаменит ден! Много натоварен и много… ще го нарека „интересен“, поради липса на по-подходяща дума — усмихва ми се нежно, а очите му галят косата, лицето, устните ми, все едно ме целува по тях. — Но щеше да е много по-хубаво, ако бе дошла с нас.

Извръщам поглед, защото, честно казано, силно се съмнявам, че това е вярно. Единственият ми коментар е измърмореното под нос:

— Обзалагам се, че е така.

Той хваща брадичката ми и ме принуждава да го погледна. На лицето му се изписва загриженост:

— Хей, какво има? Какво искаш да кажеш с това?

Стисвам устни и отново отклонявам погледа си. Стисвам възглавницата толкова силно, че тя заплашва да се пръсне. Иска ми се да не бях казвала нищо. Сега ще ми се наложи да обяснявам.

— Аз просто…

Тръсвам глава и опитвам отново:

— Просто не съм сигурна, че близначките биха се съгласили с теб — свивам рамене многозначително. — Те, общо взето, обвиняват мен за всичко. И… определено имат основание. Тоест…

Преди обаче да успея да довърша, осъзнавам нещо — Деймън ме докосва.

И имам предвид наистина ме докосва.

По нормалния начин.

Без ръкавица, без телепатични прегръдки, а чрез старомодния контакт, при който кожа се допира до кожа… или почти.

— Как… — поглеждам го и виждам блясъка в очите му. Наслаждава се на реакцията ми при вида на голата му ръка.

— Харесва ли ти? — усмихва се и вдига високо ръката ми. Погледите и на двама ни са приковани в тънкия пулсиращ воал от енергия — единственото нещо, което разделя дланите ни. — Работих върху това цял ден. Нищо няма да ме отдели от теб, Евър. Нищо!

Кима и решително среща погледа ми.

Отвръщам му с блеснали очи. Умът ми светкавично започва да преценява значението и възможностите, които се разкриват пред нас. Наслаждавам се на усещането да докосвам кожата му… или почти. Безкрайно тънкият слой от чиста пулсираща енергия е видим само за нашите очи, а така допирът е почти реален. Вярно е, че по този начин частично се заглушава обичайният прилив на горещина и възбуждащ трепет, но Деймън толкова ми липсва… липсва ми възможността чисто физически да бъда с него… Затова ще се примиря с онова, което мога да получа, независимо че не може да замести истинското докосване, което познавам толкова добре.

Привеждам се към него и гледам как воалът се разпростира и ни обгръща от главата до петите. Дава ни възможност да лежим един до друг, както го правехме преди… или почти като преди.

— Сега е много по-добре! — усмихвам се, докато дланите ми изследват лицето, ръцете, гърдите му. — Да не споменаваме, че съвсем не е така неудобно и притеснително като черната кожена ръкавица.

— Ти какво, да не си се засрамила?! — Той се отдръпва и ме поглежда с изписана на лицето шеговита ярост.

— Хайде, де! — разсмивам се. — Дори ти трябва да признаеш, че беше пълна модна катастрофа! Всеки път, когато Майлс я видеше, с ужас очаквах да поиска да я конфискува!

Последните думи произнасям съвсем тихо, докато вдишвам прекрасния му топъл мускусен аромат, заровила лице във врата му.

— Е, как го направи? — устните ми обхождат кожата му, изгарям от копнеж да докосна всеки сантиметър от нея. — Как успя да овладееш магията на Съмърленд и да я пренесеш тук?

— Няма нищо общо със Съмърленд — прошепва ми той в отговор с устни, притиснати до извивката на ухото ми. — Това е просто магията на енергията. Трябва вече да си разбрала, че тук можеш да правиш почти всичко, което и там.

Поглеждам го втренчено, защото ясно си спомням колко разстроена бе Ава, че всичките прекрасни бижута и изискани дрехи, които прояви там, изчезнаха, когато се прибрахме. Не успявам обаче да повдигна въпроса, защото той казва:

— Нещата, които са материализирани там, наистина не могат да се пренесат тук. Обаче, ако наистина разбираш как действа магията, ако схващаш, че всичко е изградено от енергия, няма никаква причина да не можеш да ги проявиш и тук. Като твоето ламборджини, например.

— Е, то не беше точно моето ламборджини — отвръщам, а бузите ми пламват, независимо че съвсем доскоро той също задоволяваше откровената си слабост към екзотични коли.

В момента, в който изпълни предназначението си, го изпратих обратно. Искам да кажа, че не е същото, като да си го задържа и ползвам, нали?

Той се усмихва, заравя ръка в косата ми и приглажда крайчетата й с пръстите си:

— Добре, това е допустимо… донякъде, защото не беше за теб. Впрочем аз доста усъвършенствах материализирането на разни неща за близначките.

— Какви неща?

Намествам се, за да го виждам по-добре. И веднага забравям въпроса си, разсеяна от устните му и спомена за тяхното меко като коприна, топло и нежно докосване. Не мога да не се запитам дали този нов енергиен щит ще ни позволи отново да изпитаме сладостта на истинските целувки.

— Ами, всичко започна с телевизора. Искаха, разбира се, да е с плосък екран. — Той въздъхва. — Или май трябваше да кажа „телевизорите“, защото в крайна сметка поискаха по един за спалните си, плюс още два за всекидневната, която ще използват заедно. Изпълних желанието им и даже им ги пуснах, но не минаха и пет минути и ме заляха с образите на неща, без които просто не можели да живеят!

Намръщвам се, изненадана. Когато бяха в Съмърленд, близначките сякаш изобщо не се интересуваха от материалното. Може би се дължеше на това, че предметите много бързо губят стойността си, когато човек може да прояви всичко, което пожелае. Предполагам, че загубата на магическите им способности ги е направила като всички останали — изпълнени с копнеж по онова, което не могат да имат.

— Можеш да ми вярваш, те са направо мечта за всеки рекламодател! — Той се усмихва и започва да клати глава. — Попадат право в онази най-ухажвана младежка група от тринайсет до трийсет години.

— Само дето ти в действителност не си купил всички тези неща, нали? Просто си затворил очи и си ги накарал да се появят. Едва ли е същото, като да отидеш в магазина и да ги платиш с кредитната си карта. Впрочем ти имаш ли изобщо кредитна карта?

Никога не съм го виждала да вади дори портмоне, още по-малко пък тесте пластмасови карти.

— Нямам нужда.

Той се разсмива и плъзва пръст по дължината на носа ми, а после се навежда и целува връхчето му.

— Наистина, както ти великодушно отбеляза, не съм отишъл да купя всички тези стоки… — Той се усмихва спокойно. — Това обаче не намалява ефективността на въпросните реклами, а именно тях имах предвид.

Отдръпвам се. Зная, че очаква да се засмея или поне да отвърна с нещо безгрижно и весело, но просто не мога. И макар да ми става ужасно неприятно, че го разочаровам, поклащам глава и казвам:

— При всички положения трябва да си внимателен. — Обръщам се към него така, че да го виждам по-добре. — Не бива да ги разглезваш много, защото после няма да искат да си идат.

Той присвива очи, очевидно не схваща какво имам предвид.

— Просто не бива да забравяш, че са при теб само временно. Целта ни е да се грижим за тях, докато успеят да възстановят магията си. После се връщат в Съмърленд, където им е мястото.

Той ляга по гръб и се втренчва в тавана. Минават няколко секунди, преди да обърне лице към мен и да промълви:

— Колкото до това…

Сдържам дъха си и го поглеждам, а стомахът ми леко подскача.

— Мислех си… — Той присвива очи. — Всъщност кой е казал, че мястото им е в Съмърленд?

Сепвам се и отварям уста, за да споря, но той поставя пръст на устните ми и ме възпира:

— Евър, не смяташ ли, че те сами трябва да решат дали да се връщат, или не? Не съм сигурен, че имаме право да преценяваме вместо тях.

— Ама ние не решаваме! — възкликвам с треперещ и писклив глас. — Те това искат! Или поне така казаха онази нощ, когато ги намерих. Бяха ми бесни, обвиняваха ме, че заради мен са изгубили магията си и са принудени да стоят тук. Това поне бяха думите на Райни, докато Роми… Е, Роми си е Роми — свивам рамене. — Какво, да не искаш да кажеш, че това се е променило?

Той затваря очи за миг, после отново приковава поглед в моя.

— Не мисля, че на този етап знаят какво искат — отговаря. — И двете са замаяни и превъзбудени от възможностите, които се разкриват пред тях, ако останат. Същевременно са прекалено уплашени и не смеят дори да излязат навън. Просто ми се струва, че трябва да им дадем повече време, както и пространство, да свикнат и да обмислят нещата… А също да не пренебрегваме напълно възможността да поискат да останат малко по-дълго от предвиденото. Или поне докато се приспособят — тогава ще са в състояние да решат. Освен това аз съм им длъжник. Това е най-малкото, което мога да направя за тях. Не забравяй, че именно те ми помогнаха да те открия.

Преглъщам буцата в гърлото си и отклонявам поглед, разкъсвана между желанието си да сторя най-доброто за близначките и тревогата за ефекта, който престоят им ще има върху Деймън и мен. Та те са тук само от ден, а аз вече оплаквам загубата му, защото нямам достъп до него. А това е ужасно егоистичен подход, когато става въпрос за изпаднали в беда хора. Същевременно те двете изискват прекалено много грижи и внимание. Не е необходимо да си медиум, за да ти стане ясно, че моменти като този сега, когато сме само аз и Деймън, почти няма да има.

— Там ли се срещнахте за пръв път? В Съмърленд? — питам го, като си спомням думите на Райни, че той им е помогнал, а не обратното.

Деймън поклаща глава отрицателно и отговаря, без да ме изпуска от поглед:

— Не, просто не ги бях виждал от дълго време. Всъщност се познаваме от много отдавна… чак от времето на Салем.

Зяпвам и го поглеждам. Чудя се дали е присъствал на процесите, но той бърза да разсее тази представа:

— Беше точно преди да започнат проблемите, а и аз само минавах оттам. Точно бяха направили някаква беля, а после се бяха заблудили и не можеха да се приберат. Така че ги качих в каретата си, а леля им така и не разбра.

И той започва да се смее, явно споменът е все още много ясен. Точно се каня да направя неприятен коментар — нещо от рода на това как още от самото начало ги е разглезил и им е показал, че в негово присъствие могат да правят, каквото си поискат — когато той заявява:

— Имали са невероятно тежък живот. Изгубили са всичко, което са познавали и обичали, и то от съвсем малки… Това със сигурност ти звучи познато, нали? За мен определено бе така. Историята им толкова напомня за моята…

Въздишам. Чувствам се дребна, егоистична и засрамена, защото се е наложило да ми го припомня той. Въпреки това съм решена да бъда практична:

— Обаче… кой ще ги отгледа? — надявам се, че звуча загрижена за тях, а не за себе си. — Имам предвид, че те са толкова очебийно странни, да не споменавам за откачената им история… къде биха могли да отидат? И кой ще се грижи за тях?

— Ние ще се грижим за тях — Деймън се обръща на една страна, а аз съм принудена да се поместя, за да виждам лицето му. — Ти и аз. Заедно. Единствено ние сме в състояние да го направим.

Въздъхвам. Иска ми се да можех да му обърна гръб, но всеобгръщащата топлина на погледа му ме е приковала на място.

— Просто не съм сигурна, че сме подходящи за техни родители — свивам рамене и прокарвам ръка по рамото му, а после я заравям в косата му — нито за модели за подражание, нито за настойници, опекуни или каквото и да било от този род. Твърде млади сме! — добавям, като си мисля, че доводът е доста добър.

И определено очаквам реакция, различна от смеха, с който посреща думите ми.

— Твърде млади? — той поклаща глава. — Говори за себе си. Аз съм на този свят от доста време, забрави ли? Със сигурност от достатъчно дълго, за да съм подходящ за техен настойник. Освен това… — и се усмихва — колко трудно би могло да бъде?

Затварям очи и клатя глава при спомена за нескопосаните си опити да наставлявам Райли — и докато бе човек, и когато стана призрак. Ясно си спомням, че бяха пълен провал. И, честно казано, не съм сигурна, че съм подготвена да опитам отново.

— Нямаш идея в какво се забъркваш — казвам му. — Не можеш дори да си представиш какво е да си настойник на две упорити тринайсетгодишни момичета. Това е като да изведеш на разходка двайсет котки на каишки. Тоест, абсолютно невъзможно!

— Евър — прекъсва ме той с нисък успокояващ глас; явно е решен да премахне притесненията ми и да прогони всички тъмни облаци, — знам какво те безпокои в действителност. Наистина знам. Обаче на тях им остават само пет години, докато навършат осемнайсет и поемат по пътя си. После ще имаме цялата свобода, която искаме, и ще я използваме, както пожелаем. Какво са пет години, при условие, че разполагаме с вечността?

Аз обаче отново клатя глава. Отказвам да приема гледната му точка и да се примиря:

— Ако поемат по пътя си — отсичам. — Ако. Има страшно много деца, които продължават да живеят с родителите си дълго след навършване на тази възраст!

— Да, но има разлика. Ние няма да им позволим да го сторят — той се усмихва, а очите му буквално ме умоляват да оставя нещата така, да се отпусна и също да се усмихна. — Ще ги научим на всички магии, които им трябват, за да бъдат самостоятелни и да се справят добре. После ще ги пуснем да си вървят, ще им пожелаем всичко най-добро и сами ще поемем, накъдето си искаме.

След което се усмихва, вглежда се в очите ми и отмята косата от лицето ми… и аз забравям, че съм ядосана. Просто изглежда напълно безсмислено да му се сърдя и да губя време за глупости, когато тялото ми е толкова близо до неговото.

— Пет години са нищо, когато вече си живял шестстотин — казва той, а устните му се местят от бузата през врата към ухото ми.

Притискам се по-близо до него. Зная, че е прав, макар моята гледна точка да се различава от неговата. Когато човек като мен е оцелявал по не повече от две десетилетия във всяко от преражданията си, пет години, прекарани в отглеждане на две тийнейджърки, са си цяла вечност.

Той ме придърпва към себе си и здраво сключва ръце около тялото ми. Усещането е толкова умиротворяващо, толкова приятно, че ми се иска никога да не спира:

— Уговорихме ли се? — прошепва той. — Приключихме ли с този въпрос?

Кимам и силно се притискам към него. Не изпитвам нужда от думи. Единственото нещо, което искам в момента и от което ще се почувствам по-добре, е успокоителното докосване на устните му. Извъртам тялото си така, че да покрива неговото. Намествам се спрямо извивката на гърдите му и падината под гръдния му кош. Телата ни си пасват идеално. Сърцата ни бият в съвършен унисон. Почти не осъзнаваме тънкия слой енергия, който пулсира помежду ни. Свеждам глава към лицето му, притискам устни към неговите… сякаш се свързваме за вечността… седмиците на безплодно желание избиват на повърхността… и вече не искам нищо друго, освен напълно да слея тялото си с неговото.

Той издава гърлен стон — нисък, първичен звук, който идва от дълбините на същността му. Ръцете му се сключват около кръста ми, привличат ме толкова силно към тялото му, че между нас остават само дрехите ни, които просто трябва да махнем от себе си. Веднага.

Неумело се боря с копчетата на ризата му, а той започва да дърпа тениската ми. И двамата дишаме накъсано и хрипливо. Пръстите ни сякаш имат собствен живот, който в момента им диктува да бързат, да бързат колкото могат повече, за да задоволят нуждата, която ни изгаря.

Обаче точно когато успявам да разкопчая дънките му и се опитвам да ги смъкна, осъзнавам, че сме се приближили толкова един до друг, че сме избутали настрани енергийното поле.

— Деймън! — ахвам и безпомощно наблюдавам как скача от леглото. Диша толкова забързано и тежко, че не успява да довърши думите.

— Евър… — тръсва глава. — Съжалявам, аз… мислех, че е безопас… не осъзнах…

Грабвам тениската си и се покривам с нея. Бузите ми са яркочервени, вътрешностите ми горят… Зная, че е прав — не можем да поемем този риск, не можем да си позволим така да се забравим. Никога.

— И аз съжалявам… Мисля… мисля, че го бутнах и то…

Свеждам глава, така че косата да скрие лицето ми. Чувствам се малка и изложена на показ, сякаш съм на съд. Сигурна съм, че аз съм виновна.

Матракът хлътва, когато той се връща и сяда до мен. Воалът е напълно възстановен. Той повдига брадичката ми и ме принуждава да го погледна:

— Вината не е твоя, аз… аз се разконцентрирах. Толкова бях погълнат от теб, че забравих да го поддържам.

— Всичко е наред. Наистина — заявявам.

— Не. Не е. Аз съм по-възрастен от теб… трябваше да се контролирам по-добре…

Той тръсва глава и впива погледа си в стената. Челюстта му е здраво стисната, стойката му — напрегната. Внезапно се обръща към мен и присвива очи:

— Евър… как да сме сигурни, че това е истина?

Поглеждам го изненадано, нямам представа какво има предвид.

— Какво доказателство имаме? Откъде сме сигурни, че Роман просто не си играе с нас? Че не се забавлява за наша сметка?

Поемам си дълбоко въздух и свивам рамене, осъзнала, че в действителност нямаме доказателство за това. Очите ми срещат неговите, а в ума си отново разигравам случилото се през онзи ден: чак до края, когато добавих кръвта си към сместа и накарах Деймън да я изпие. Всъщност единственото потвърждение са думите на Роман. А на него определено не може да му се вярва.

— Кой може да заяви със сигурност, че казаното от него е истина? — очите му се разширяват, явно в ума му започва да се оформя някаква идея. — Роман е лъжец… нямаме никаква причина да му вярваме.

— Така е, но… не можем да изпробваме тази теория, нали? Искам да кажа… ами, ако не е просто игра? Ако е вярно? Не можем да рискуваме с това, нали?!

Деймън се усмихва, става от леглото и се насочва към бюрото ми. Там спира, затваря очи и материализира висока бяла свещ, поставена в красиво изработен златен свещник, остра сребърна кама с дълго, бляскаво и гладко острие и инкрустирана със скъпоценни камъни ръкохватка, а накрая — огледало в богато украсена златна рамка. После с жест ми подсказва да се присъединя към него и заявява:

— При нормални обстоятелства бих казал „Първо дамите“, но в този случай…

Протяга ръка над огледалото и прокарва ножа по линията на живота, очертана върху дланта му. Наблюдава с неразгадаемо изражение как кръвта се стича върху гладката повърхност, събира се на малко трептящо езерце, което се плъзга напред-назад, докато накрая застива. После затваря очи и запалва свещта. По времето, когато поставя острието в пламъка, за да го стерилизира, раната му вече се е затворила. След това ми подава камата и ме подканя да повторя действията му.

Навеждам се към него и като си поемам дълбоко въздух, бързо срязвам плътта си. Намръщвам се, защото болката е рязка и силна. После запленена гледам как кръвта се стича от дланта ми към огледалото и започва бавно да пълзи към неговата.

Застанали един до друг, напълно неподвижни, следим със затаен дъх как двете петна кръв се срещат, смесват и превръщат в едно цяло — идеалното въплъщение на сливането на генетичния ни строеж, именно онова, което Роман ни предупреди, че не бива никога да допускаме.

Чакаме да стане нещо, някаква ужасяваща катастрофа, наказание за извършеното от нас… но не виждаме нищо такова. Всъщност не се случва нищо.

— Да ме вземат мътните! — възкликва Деймън и среща погледа ми. — Всичко е наред! Съвсем на…

Думите му обаче са прекъснати от изненадващ проблясък. Светва искра, чува се съскане… Кръвта ни започва да кипи и да отделя толкова топлина, че в крайна сметка пламва. Над нея и огледалото се извива огромен стълб от пушек, който изпълва стаята. Червеното езерце пращи, пропуква и съска, докато в крайна сметка се изпарява напълно. След него на обгореното огледало остава само тънък слой пепел. Именно това ще се случи с Деймън, ако моето ДНК срещне неговото… отново.

Ахваме едновременно, останали без думи. Нямаме нужда от тях, защото няма какво да се каже повече. Значението на онова, което видяхме, е напълно ясно.

Роман не се шегува и не играе игрички. Предупреждението му е истинско.

Деймън и аз никога не можем да бъдем заедно.

Освен ако аз не платя исканата цена.

— Е — Деймън кима, като се старае да изглежда спокоен, макар лицето му да издава колко го е разтърсило случилото се, — предполагам, че Роман не е чак такъв лъжец, за какъвто го мислех. Поне не в този случай.

— А това означава, че той има и противоотровата! Аз трябва само да…

Но не успявам да довърша, защото Деймън ме прекъсва с ярост в гласа:

— Евър, моля те — не си го и помисляй! Направи ми услуга и стой далеч от Роман! Той е опасен и неуравновесен, не искам в никакъв случай да се приближаваш до него, разбра ли ме? Просто…

Той тръсва глава и прокарва ръка през косата си, явно не иска да видя колко е разстроен в действителност. После се насочва към вратата и добавя:

— Просто ми дай малко време да обмисля нещата, става ли? Обещавам да намеря начин.

Поглежда ме. Толкова е притеснен от развоя на събитията, че е решил да се държи на разстояние. Проявява едно-единствено червено лале в току-що заздравялата ми длан — вместо целувка — после слиза по стълбите и секунди след това входната врата хлопва зад гърба му.