Страна на сенките

Трийсет и осма глава

Джуд излиза от водата след мен и върви подире ми през половината плаж, като не спира да ме вика и да се опитва да ме настигне. Отказва се чак когато пресичам улицата и се насочвам към магазина, където работи Хевън. Имам нужда да поговоря с някого, да се доверя на приятел. Да разкажа всичко и да премахна тази тежест от раменете си, независимо от цената, която ще се наложи да заплатя.

Не усещам тежестта на прогизналите си дънки, не чувам звука, с който мократа ми блуза шляпа по кожата ми. Изобщо не ми хрумва да си материализирам нови сухи дрехи, преди да отворя вратата и… почти да се сблъскам с Роман.

— Съжалявам, но без обувки и прилична връхна дреха не пускаме — ухилва се той. — Макар че, да си призная, аз определено се наслаждавам на гледката.

Проследявам погледа му и бързо скръствам ръце върху гърдите си. Блузата ми, която и без това не е особено плътна, е мокра и напълно прозрачна.

— Трябва да говоря с Хевън — опитвам се да го избутам от пътя си, но той отново ме спира.

— Евър, моля те! Това място е от висока класа. Може би трябва да се върнеш, когато… ами, когато се почувстваш по-добре.

Надничам над рамото му и виждам едно сравнително голямо помещение, което обаче е така претъпкано с вещи, че прилича на вътрешността на вълшебната пещера на някой джин. Кристални полилеи висят от тавана, по стените са разположени метални свещници и маслени картини в тежки рамки, а подът е покрит с разноцветни застъпващи се тъкани килими. Антични мебели са сбутани до закачалки с красиви старовремски облекла, а сред тях са разхвърляни множество витрини, преливащи от всякакви бижута и дрънкулки, покрити със скъпоценни камъни.

— Просто ми кажи дали е тук — впервам настойчиво поглед в него.

Търпението ми определено се изчерпва. Той само ме гледа отвисоко и се хили нагло. Опитвам се да се настроя на вълната на нейната енергия, но не успявам и разбирам, че той блокира пътя ми.

— Може да е, а може и да не е. Кой знае със сигурност? — Той бръква в джоба си и вади пакет цигари, от които предлага и на мен.

Присвивам очи и правя отвратена физиономия, а той невъзмутимо поднася запалката си към цигарата и вдишва дълбоко дима:

— Дам’ се не знай, Евър! Пробвай, бе! Ти просто пропиляваш безсмъртието си!

Намръщвам се и демонстративно прогонвам дима с ръка, след което питам:

— Кой е собственикът на това място?

Осъзнавам, че преди не съм забелязвала този магазин. Същевременно се чудя каква е връзката на Роман с него.

Той дръпва продължително от цигарата и ме оглежда от главата до петите с присвитите си като на котка очи:

— Смяташ, че се шегувам, но те уверявам, че това не е така. Никой уважаващ себе си безсмъртен не би си позволил да го видят, изглеждащ по този начин — и ми размахва пръст. — Въпреки това… Не, наистина — може да задържиш потника, стига да подмениш всичко останало.

След което продължава да се взира в мен и да се хили. Прилича на голям и циничен хищник, който се готви за скок.

— Кой е собственикът? — повтарям и отново надничам зад него.

В ума ми е започнала да се оформя една идея… не мисля, че това е просто магазин за демодирани дрехи и вехти предмети. Тези неща принадлежат на Роман. Това са вещи, които е събирал през последните шестстотин години и с които се разделя крайно неохотно — винаги в най-подходящия момент и срещу съответната сума. Той е търговец на антики.

Роман ми хвърля кос поглед и издишва дима, оформяйки няколко идеални кръгчета. После нехайно отронва:

— Един приятел го държи. Не е твоя работа във всеки случай.

Присвивам очи — не може да ме залъже толкова лесно. Вече ми е ясно — магазинът е негов. Той е шеф на Хевън, той й подписва чековете. Не искам обаче да оставя нещата така, затова подмятам:

— А-ха, значи си се сприятелил с някого, все пак. Колко жалко за горкия човек!

— О, аз имам много приятели! — той се усмихва широко и още веднъж дръпва силно от цигарата, преди да хвърли угарката на земята и да я изгаси с обувката си. — За разлика от теб аз не отблъсквам хората. Не пазя само за себе си своите дарби. Раздавам ги на всички, защото вярвам в правото на обикновения човек да има всичко, което имам и аз. Така че им давам онова, което искат.

— И какво искат хората? — питам го.

Част от мен се чуди какво правя още тук, със стичаща се от мен върху тротоара вода и трепереща в мокрите си дънки и прозрачна блуза — само за да участвам в този малоумен разговор. Другата ми част обаче е като прикована към земята и заради нея не мога да помръдна.

Той се усмихва и впива в мен тъмносините си очи с думите:

— Ами — искат, каквото искат всички, нали така? — След което избухва в нисък, гръден смях, който прилича на ръмжене и от който ме побиват тръпки. — Не е кой знае колко трудно за разбиране. Няма ли да се опиташ да познаеш?

Надничам отново над рамото му, защото съм сигурна, че забелязах движение зад него. Надявам се това да е Хевън, но вместо нея виждам онова момиче — същото, което мярнах за кратко пред къщата му в нощта, когато проявих невероятната глупост да отида в дома му. Заобикаля щанда и се насочва към вратата, където сме застанали. Очите й срещат моите. Тя е такава невероятна красавица, екзотична и мистериозна, с гарвановочерната си коса, черни като въглени очи, смугла гладка кожа и гъвкаво тяло, че буквално оставам без дъх.

— Беше ми приятно да си побъбрим, Евър, но мисля, че е време да си тръгваш. Без да се обиждаш, милинка, но изглеждаш леко… раздърпана. Ще навреди на бизнеса, ако продължаваш да се моткаш тук с този вид на мокра улична котка. Би отблъснало клиентите, нали разбираш? Впрочем, ако ти трябват дребни за автобуса… — той започва да рови в джоба си и измъква цяла шепа монети, които разстила на дланта си. — Вземи си, колкото ти трябват. Нямам представа колко струва билетът в днешни дни. Не съм се качвал на автобус от…

— Отпреди шестстотин години — прекъсвам го и присвивам очи.

Виждам как момичето спира и се отдръпва, когато Роман й прави знак с пръсти да не се приближава. Жестът е толкова бърз и лек, че нормален човек не би го забелязал… аз, естествено, не го пропускам. Нито пък тя. Подчинява се и се оттегля в друга стая, която е недостъпна за погледа ми.

Обръщам се да си вървя — нямам повече работа тук. Викът на Роман ме застига, когато вече съм на улицата и се отдалечавам:

— Преди шестстотин години нямаше автобуси! Щеше да го знаеш, ако не бягаше от часовете по история!

Аз обаче продължавам по пътя си. Нямам никакво намерение да участвам в играта му. Почти съм стигнала до ъгъла, когато той ме сграбчва с ума си и ми изпраща мислено послание:

Ей, Евър! Знаеш ли какво искат хората? Не би било зле да поразсъждаваш по този въпрос — отговорът му ще те отведе до противоотровата!

Спъвам се и панически протягам ръце към опората на стената пред себе си. Боря се неистово да си върна равновесието, а гласът на Роман продължава да гърми в главата ми. Заради акцента прилича на бодър марш:

Не сме така различни, ти и аз. Напротив — много си приличаме. И не след дълго, скъпа, ще имаш шанс да го докажеш. Не след дълго ще платиш цената.

Разсмива се от сърце и чак тогава ме освобождава, но зная, че това не е истинска свобода. Само отсрочка.