Страна на сенките

Двайсет и девета глава

— Приятелят ти изглежда готин. — Джуд се обляга на ръба на щанда с чаша кафе в ръката и ме поглежда.

— Изглежда, защото е готин — натъртвам аз, докато проследявам с пръст ангажиментите си в книгата за записвания.

Имам сеанси за 14.00 часа, после за 15.00 и така през час до пет следобед. С облекчение забелязвам, че нито едно от имената не ми е познато.

— Значи наистина ти е… гадже, така ли? — Отпива от чашата, докато очите му ме изучават над ръба й. — Не бях напълно сигурен. Изглежда прекалено възрастен, нали разбираш?

Хлопвам книгата и се протягам за водата си, макар че определено бих предпочела глътка от сиропа си за безсмъртие. Обаче съм се заклела да не го пия публично, откакто Роман се появи.

— В един и същи клас сме — свивам рамене и отвръщам на погледа му. — Което би трябвало да значи, че сме на една и съща възраст, нали?

Надявам се, че поставяйки по този начин въпроса, ще избегна по-нататъшно разпитване. Джуд обаче продължава да се взира в мен, а погледът му сякаш става още по-дълбок и проницателен:

— Не съм съвсем сигурен… така ли е?

Преглъщам с усилие внезапно появилата се в гърлото ми буца и отклонявам поглед. Сърцето ми ускорява ритъма си, докато наум се питам: „Дали и той е усетил нещо? Подозира ли ни… да не би да знае?“

— Би могло да значи, че е повтарял — усмихва се и морскозелените му очи се изпълват със светлина, — в продължение, да речем, на няколко десетилетия… поне.

Изпъвам рамене, твърдо решена да не обръщам внимание на обидата — ако е такава, разбира се. Не бива да забравям, че Джуд ми е не просто шеф — и благодарение на него Сабин спря да ми върви по петите и да настоява. Също така притежава и „Книга на сенките“. А аз отчаяно имам нужда от нея.

Така че сменям темата:

— Е, как се запозна с Онър?

Докато изчаквам отговора му, се навеждам напред и се преструвам, че съм много заета с витрината с бижута. Пренареждам сребърните верижки, на които висят обковани със сребро камъни, и прикрепвам до тях етикетчетата с цените. Надявам се, че изглеждам достатъчно равнодушна и незаинтригувана — като човек, който просто запълва мълчанието с маловажни въпроси, а не все едно наистина има значение.

Той оставя чашата си на щанда и хлътва в задната част на магазина. След секунди помещението се изпълва със звука на щурци и дъжд — това е дискът, който пуска всеки ден.

— Бях оставил рекламни листовки в това заведение — обяснява той, след като се връща на щанда и посочва надписа върху чашата си.

— Тя сама ли беше или с нея имаше още някого? — продължавам аз.

Присвивам очи, защото ясно си представям Стейша да я подбутва и да я праща да се запознае с него, все едно е някаква игра. Или бас.

Той се вглежда така настойчиво и продължително в лицето ми, че съм принудена да отклоня очи. За да намеря занимание за ръцете си, започвам да подреждам пръстените по цвят на камъните и големина. Продължавам обаче да усещам погледа му.

— Не забелязах — отговаря той накрая и повдига рамене. — Просто се приближи и попита за курса, така че й дадох една листовка.

— Разговаряхте ли? Каза ли ти защо се интересува от подобен курс? — настоявам аз.

С тези думи моментално провалям ефекта от преструвката си. Определено не би ги изрекъл човек, който просто си търси лека тема за разговор.

Джуд също го разбира и ми хвърля бърз, кос поглед:

— Каза, че има проблеми с приятеля си. Искаше да знае дали мога да я науча на някакви подходящи заклинания, с които да оправи нещата.

Ахвам — не мога да преценя дали се шегува, или е сериозен. Той обаче избухва в смях:

— Всъщност откъде се взе този интерес? Да не би да се е опитала да ти открадне гаджето или нещо подобно?

Поклащам глава и затварям стъклото над щанда с бижутата, след което твърдо срещам погледа му:

— Не. Не тя — а най-добрата й приятелка.

Джуд ме измерва с поглед и пита предпазливо:

— И какво стана — успя ли?

— Не! Разбира се, че не!

Сърцето ми препуска, а бузите ми горят. Ясно ми е, че отговорих твърде бързо — няма начин да ми повярва. Затова добавям:

— Това обаче не я спира да опитва отново.

С което всъщност май само влошавам нещата.

— „Не я спира“ или „не я спря“? Не се е отказала, така ли?

Повдига чашата си и отпива, без да сваля очи от лицето ми. Свивам рамене, но не казвам нищо. Още не съм възстановила равновесието си след изблика преди малко. Освен това се ядосвам, защото сама съм си виновна — аз започнах този разговор.

— И какво — захвана се с тази работа, за да откриеш противоположно заклинание? Нещо, което да държи всички други момичета далеч от Деймън? — пита той с вдигната вежда.

Нищо в гласа му не подсказва дали това е просто шега.

Започвам да се въртя на столчето си, изнервена от тежестта на преценяващия му поглед. Не ми харесва и как звучи името на Деймън, когато той го произнася.

— Предполагам, че това обяснява внезапния ти интерес към „Книгата на сенките“ — не се отказва Джуд.

Тръсвам глава и се отдръпвам от щанда. Не ме интересува дали ще го възприеме като поведение на недисциплиниран служител, или нещо подобно. Този разговор приключи и искам това да стане напълно ясно.

— Проблем ли ще е това за теб? — пита той с неразгадаема интонация.

Гласът му ме спира точно до първата лавица с книги. Не съм сигурна какво има предвид, така че се обръщам да разчета аурата му. Това обаче също не помага — яркожълтият слънчев цвят не носи специално послание в случая.

— Зная, че не искаш хората да знаят каква си, а сега ще идва момиче от твоето училище и… — той повдига рамене и оставя на мен да довърша наум.

Повтарям жеста му, защото няма какво да добавя. Осъзнавам, че хората, на които им е известна истината за способностите ми, все повече се увеличават. Първо Миноз, после Джош, почти веднага след това — Онър, което значи и Стейша (впрочем, тя така или иначе вече подозира). Да не забравям и Хевън и обещанието й да разбуди загадката ни.

Най-лошото е, че всичко може да бъде проследено… и води директно до мен.

Зная, че трябва да кажа нещо, само че нямам идея какво.

— Онър не е…

…_мила, приятна, добра, свястна — изобщо не е такава, каквато изглежда…_ Истината обаче е, че така бих описала Стейша. Онър е загадка.

Джуд търпеливо чака да довърша. Извръщам се встрани и оставям косата да скрие лицето ми:

— Онър е човек, когото не познавам добре.

— Значи ставаме двама.

Той се ухилва, глътва остатъците от кафето си, след което смачква чашата и я запокитва право в кошчето. Чува се глух удар, а аз вдигам очи и срещам търсещия му поглед.

— Макар че изглеждаше малко несигурна… объркана дори. А точно на такива хора се опитваме да помогнем тук.

И с тези заключителни думи най-после ме оставя да работя.

В шест часа последната ми клиентка — влязла точно преди да затворим — си тръгва. Намирам се пред огледалото в задната стаичка и оправям собствената си коса, след като свалих черната перука, която реших да нося на работа.

— Така е по-добре — отбелязва Джуд, като за кратко вдига поглед от компютъра си. — Русото ти отива. Това, черното, е някак… агресивно. — И се връща към работата си с леко кимване.

— Знам. Изглеждам като прекалено анемична Снежанка — поглеждам го и се разсмиваме едновременно.

— Е, какво мислиш? — пита той с поглед, отново прикован в монитора.

— Хареса ми — казвам замислено и се отдръпвам от огледалото.

Отивам до бюрото и сядам на ръба:

— Беше… добре. Е, някои неща бяха доста потискащи, но е хубаво, когато можеш да помогнеш на някого, за разнообразие. Нали разбираш какво имам предвид? — Разсеяно наблюдавам пръстите му, които хвърчат толкова бързо по клавиатурата, че не успявам да следвам движението им. — Защото, честно казано, не бях съвсем сигурна. Сега обаче си мисля, че наистина мина добре. Всъщност… да не си получил оплакване или нещо подобно?

Той поклаща глава и започва да прехвърля документите на бюрото, като присвива замислено очи.

— Нали не си забравила да си издигнеш предпазен щит?

След което ми отправя дълъг замислен поглед. Аз повдигам рамене. Нямам представа какво има предвид — единственият щит, който умея да прилагам, изключва енергията на всички около мен. А това би направило провеждането на ясновидски сеанс напълно невъзможно.

— Трябва да се защитаваш по някакъв начин — заявява той и избутва настрани лаптопа си, за да ми обърне внимание. — И преди, и след сеанса. Никой ли не ти е показал как да издигаш защитна стена срещу нежелано проникване, като същевременно оставяш пролука в щита?

Поклащам глава. Чудя се дали изобщо е необходимо в моя случай — аз съм безсмъртна, все пак. Не мога да си представя, че съществува обикновен човек, чиято енергия е по-силна от моята…

— Искаш ли да те науча?

Свивам рамене и започвам да се чеша по ръката, като хвърлям скрито поглед към часовника. Питам се колко ли време ще отнеме.

— Няма да е много — обяснява той, правилно разчел изражението ми.

Вече става от бюрото си.

— Освен това е наистина важно. Мисли за това като за миене на ръцете — премахва влиянието на всичко негативно, което носят със себе си клиентите ти. По този начин техните проблеми няма да замърсят живота ти.

Показва ми с жест да седна на единия от столовете и сам се отпуска на другия. После се вглежда в мен със сериозно изражение на лицето:

— Смятах да ти покажа стъпка по стъпка едно медитационно упражнение, което ще ти помогне да засилиш аурата си. Всъщност аз не виждам аурата ти, така че не знам дали наистина се нуждае от укрепване.

Стисвам силно устни и прехвърлям десния си крак върху левия. Започвам неловко да се въртя на мястото си. Не знам как да реагирам.

— Някой път ще трябва да ми кажеш как успяваш да я скриеш толкова добре. Умирам от желание да науча техниката ти.

Кимам съвсем леко, все едно се съгласявам, че ще го направя някой ден — просто не точно сега.

Гласът му е нисък и мек, почти шепот:

— Затвори очи и се отпусни. Дишай бавно и дълбоко, като при всяко вдишване си представяш златист водовъртеж от чиста енергия, а при всяко издишване — вихрушка от тъмна мъгла. По този начин вдишваш доброто и се отърсваш от лошото. Повтаряй този цикъл, като допускаш единствено добрата енергия да прониква в клетките ти. Прави го отново и отново, докато не се почувстваш пречистена, цялостна и готова да започнем.

Следвам съвестно указанията му. Концентрирам се върху дишането си: поемам си въздух бавно, спокойно и равномерно. Първоначално усещането за внимателния му поглед е твърде осезаемо. Зная, че ме изучава по-съсредоточено, отколкото, ако очите ми бяха отворени. Скоро обаче съм погълната от ритъма. Пулсът ми се успокоява, съзнанието ми се изчиства… не остава нищо, освен дишането, върху което съм се съсредоточила.

— Когато си готова, си представи конус от великолепна, бляскава златистобяла светлина, която се спуска към теб от небесата. Конусът нараства и се разширява, докато се оказваш напълно потопена в него. Той обгръща цялото ти същество и прегражда пътя на всички по-нисши енергии или зли сили, които биха опитали да се промъкнат в теб. Твоята положителна същност остава недокосната и в пълна безопасност от всеки, който би се опитал да я достигне или изсмуче.

Отварям едно око и го поглеждам. Никога не съм се сещала за възможността някой да се опита да открадне моето чи.

— Имай ми доверие — казва той и махва с ръка, явно ме подканя да затворя очи и да се върна към медитацията. — Сега си представи същата светлина, която се издига под формата на невероятно мощна крепост, отблъсква мрака и те пази от всяко зло.

Правя го. Представям си наум картината: първо аз самата, седнала на стола, а конусът от светлина се спуска отгоре ми, обвива първо косата, после раменете и тениската ми, продължава с дънките и стига до чехлите ми. Обгръща ме напълно и заключва доброто от вътрешната си страна, а всичко лошо остава отвън — точно както каза той.

— Какво е усещането? — чувам гласа на Джуд току до себе си, явно е много по-близо, отколкото предполагах.

— Чудесно — кимам с глава и продължавам да поддържам светлинния конус в ума си все така ярък и нетрепващ. — Усещането е за нещо топло и хубаво и е… ами, просто е хубаво.

Свивам рамене. Струва ми се много по-важно да се насладя на преживяването, отколкото да издирвам правилния израз.

— Трябва да правиш това упражнение всеки ден — но не бива да продължава повече, отколкото този път. След като веднъж си го направила, достатъчно е просто да поемеш няколко пъти дълбоко въздух за пречистване и да си представиш себе си, обгърната от светлина, за да поддържаш конуса. Все пак можеш да го подновяваш от време на време — особено ако смяташ да се задържиш и да си спечелиш популярност тук.

Той поставя широко разперена длан върху рамото ми, а пръстите му нежно докосват памучната материя на тениската ми. Усещането е толкова шокиращо и разтърсващо, а образите — така ясни и пълни, че скачам на крака.

— Деймън! — извиквам с дрезгав глас, който стърже по гърлото ми като шкурка.

Обръщам се и го съзирам — застанал е на вратата и ме наблюдава… ни наблюдава.

Той кима и среща погледа ми — все така изпълнен с обич към мен. Или поне така изглежда. И колкото повече се разтяга този миг във времето, толкова по-отчетливо усещам нещо друго зад обичайното. Нещо мрачно. Притеснително. Нещо, което той упорито е решен да скрие.

Тръгвам към него и хващам протегнатата му към мен ръка. Наясно съм, че помежду ни потрепва предпазния воал от енергия, но съм сигурна, че никой друг не може да го забележи… После обаче виждам, че Джуд е присвил очи и ни наблюдава.

Стрелвам Деймън с поглед, без да мога да определя какво точно крие — освен, че е нещо важно. Започвам да се чудя какво прави тук, дали не е усетил по някакъв невъобразим начин случващото се.

Ръката му ме обгръща по-силно и той ме придърпва по-плътно към себе си с думите:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но с Евър трябва да отидем на едно място.

Вдигам поглед към него и жадно започвам да го поглъщам с очи — правилните му елегантни черти, извивката на устните му… тялото ми потръпва от горещия поток от трепет и желание, който преминава от него в мен.

Джуд се изправя и ни изпраща до коридора, където се извинява:

— Съжалявам, не смятах да я задържам до толкова късно.

Ръката му се протяга към мен и леко докосва рамото ми, после се отпуска до крака му.

— О, да! Забравих нещо… книгата. Защо не я вземеш със себе си? Нямам нужда от нея в момента.

Обръща се към бюрото си с намерението да я извади от чекмеджето. За миг наистина се изкушавам да я грабна от ръцете му и да избягам, но усещам как Деймън се напряга. Причината е, че аурата на Джуд се усилва и става още по-ярка и искряща… но не е само това. Цялата работа подозрително много започва да прилича на някакъв вид тест, все едно съм на изпит. Затова казвам, макар и със значително усилие:

— Благодаря ти, но няма да е тази вечер. Деймън и аз си имаме планове.

Деймън се отпуска и енергията му се връща към нормалното си състояние, а погледът на Джуд се насочва първо към него, после към мен.

— Няма проблеми — казва меко той. Някой друг път тогава.

Може би цялото това взиране ми е дошло твърде много… за всеки случай, аз първа отклонявам поглед и се обръщам. Тръгвам пред Деймън навън, бързам да изляза на улицата и да се отърся от енергията на Джуд… а също и от мислите и образите, които сподели с мен, макар и неволно.