Страна на сенките

Четирийсет и девета глава

Деймън се привежда към мен. Погледът му е като топла длан, поставена върху ръката ми — нежен, подканващ, внимателен:

— Евър, погледни ме, моля те!

Аз обаче продължавам да се взирам в океана. Водата е толкова тъмна, че всъщност не я виждам… но не мога да изпълня молбата му.

В момента мога да мисля само за черния океан, тъмната луна — и приятелката, която един ден ще попадне в Шадоуленд по моя вина.

Излизам от колата му и тръгвам към ръба. Спирам на края на отвесната скала и се втренчвам в мрака под краката си. Когато той се приближава, се оказвам всмукана от енергийното му поле… и с облекчение се отпускам в него. Той поставя ръка на рамото ми и ме привлича към гърдите си с думите:

— Ще го преодолеем по някакъв начин… ще видиш! Обещавам ти.

Обръщам се рязко с лице към него. Имам нужда да виждам лицето му. Недоумявам как може да каже такова нещо, откъде взема увереността си… и защо.

— И как? — питам с глас тъй немощен и треперлив, че сякаш не е мой. — Как ще го направим? Ще приготвиш амулет и за нея и ще настояваш да го носи всеки ден?

Той поклаща глава. Очите му се впиват в моите:

— Как бих могъл да накарам Хевън да носи амулет, след като не мога да убедя дори теб да си го слагаш? — Пръстите му се плъзгат по врата и надолу по гърдите ми — там, където би трябвало да лежат кристалите. — Какво се случи?

Отново му обръщам гръб. Не искам да му обяснявам защо и как съм го свалила. Сигурна съм, че само ще влоша нещата с разказа за глупавия си опит да направя заклинание на Роман.

— И какво да й кажа? — прошепвам. — Как изобщо мога да й обясня какво съм й причинила? Как се съобщава някому, че си му подарил вечен живот… но ако случайно умре, ще изгуби навеки душата си?

Устните на Деймън почти докосват ухото ми. Усещам топлия му дъх върху врата си, когато повтаря:

— Ще намерим начин. Обещавам ти, че…

Тръсвам глава и се измъквам от прегръдките му. Връщам се отново на ръба и се вглеждам в мрака отвъд, за да избегна погледа му:

— Как можа да го кажеш? Откъде намираш сили? И как успя да…

Той се приближава забързано и застава до мен. От самото му присъствие кожата ми се нажежава.

— Как успях да направя какво?

Преглъщам. Не мога да отворя уста, не съм в състояние да облека в думи стореното. Затова просто безмълвно се оставям да ме привлече отново към гърдите си, да ме притисне силно в ръцете си… Неистово искам просто да можех да пропълзя в него, да се вмъкна под кожата му, да се свия на кълбо до сърцето му и да остана там завинаги. Никога да не напускам най-безопасното убежище, което познавам.

— Как успях да простя на момичето, което обича толкова силно най-добрата си приятелка, че не може да я пусне да си иде ли? — Той отмята косата ми на гърба, прибира един заблуден кичур зад ухото ми, повдига с ръка брадичката ми и ме принуждава да го погледна в очите. — Как да простя на момичето, жертвало най-големия си копнеж — нещото, към което се стреми от толкова дълго време… от години? Момичето, което изостави надеждата да бъдем заедно веднага, за да може приятелката й да живее? Как успях да й простя, ме питаш?

Очите му търсят моите. Съзирам в тях необичайно ярък блясък, а после той продължава — с твърд и звучен глас:

— Направих го съвсем лесно. Нима не взех същото решение, когато ти дадох да пиеш от еликсира? А всъщност стореното от теб е много по-голямо и значимо, защото ти бе водена само от любов. Моите собствени действия съвсем не бяха така чисти и благородни. За мен бе много по-важно да облекча страданията си — той поклаща глава. — Успях да убедя себе си, че съм го направил заради теб, но истината е, че се държах егоистично, бях алчен и винаги се намесвах. Така и не ти позволих да избираш сама. Върнах те заради себе си… сега това е повече от ясно.

Преглъщам с усилие. Иска ми се да можех да му вярвам — за това, че постъпката ми е била добра, че са ме движили благородни подбуди. Само че стореното от мен бе съвсем различно. Аз знаех за Шадоуленд, за разлика от него. Поглеждам го и тихичко му казвам:

— И всичко ще е наред, стига да не си навлече неприятности и да не й се случи нещо с фатален край. Защото, ако това стане, душата й ще лежи на моята съвест.

Той се вглежда напред, към невидимия океан, който изпраща вълна след вълна към брега и към нас. И двамата знаем, че няма какво повече да кажем. Няма думи, които да поправят това.

— Не беше… — млъквам за миг.

Чувствам се глупаво и се чудя защо повдигам въпроса сега, след всичко, което се случи. Въпреки това, искам да знае.

— Не беше, каквото си мислиш… говоря за мен и Джуд — онзи ден, на плажа — тръсвам глава. — Знам как изглеждаше отстрани, но не беше така.

Той стисва челюст и виждам как едно мускулче на брадичката му започва да играе. Прегръдката му се отпуска леко — но аз отново го привличам към себе си. Имам още много да му казвам:

— Мисля, че е безсмъртен. И при това зъл — като Роман. — Деймън ме поглежда с присвити очи и бързам да продължа.

— Видях татуировката му, сигурна съм, че бе тя, в основата на гърба му…

После осъзнавам какво съм казала и как звучи: на практика си признавам, че съм била достатъчно близо, а самият Джуд е бил достатъчно разсъблечен…

— Беше с шорти и бяхме в джакузито и… — Тръсвам отново глава, така не си помагам особено. — Беше на партито за изпращането на Майлс и… Както и да е, когато Ава се обади, той се обърна и се протегна за телефона си. Тогава я видях: змията, която е захапала опашката си. Татуировката на Уроборос. Точно каквато имаше Дрина, същата като онази на врата на Роман. Абсолютно същата!

— Сигурна ли си, че е напълно еднаква с татуировката на Роман?

Стрелвам го с несигурен кос поглед. Не мога да разбера въпроса му.

— Проблясваше ли? Движеше ли се? Изчезваше ли за миг и после да се появява отново?

Поклащам глава. Недоумявам каква е разликата. Наистина — видях я само за секунди и с крайчеца на окото си, но това бе достатъчно.

Той въздъхва и се отдръпва от ръба. Сяда на предния капак на колата и обяснява:

— Евър, самият Уроборос не е въплъщение на злото. Нищо подобно. Роман и последователите му са изопачили значението на символа и са му дали този нов смисъл. Всъщност той е древен алхимически мотив, който символизира вечния кръговрат, безкрайното съзидание след разрушението, единството на противоположностите — такива неща. Много хора имат подобни татуировки. Тази на Джуд показва единствено, че харесва красиви рисунки по тялото си… както и теб.

Тръгвам към него. Иска ми се да знаеше, че изобщо не отвръщам на чувствата на Джуд. А и как бих могла, след като вече познавам него! Осъзнавам, че е чул мислите ми, когато скача от капака, грабва ме в прегръдките си и притиска устни до ухото ми:

— Сигурна ли си? Не съм те спечелил с лъскавата кола и магическите трикове?

Поклащам глава и се притискам още по-близо към него, като се съобразявам с енергийния воал, който потрепва помежду ни. Въодушевена съм, защото телепатията ни отново действа. Бях се притеснила, че съм направила нещо в онази стая и повече няма да можем да я използваме.

Разбира се, че работи отново, отговаря ми той наум. Страхът ни разделя, кара ни да се чувстваме самотни и изоставени. Любовта прави точно обратното — обединява ни, събира ни и ни прави по-силни. Чрез нея се свързваме.

— Винаги си бил ти. — Изпитвам нужда да произнеса думите високо, на глас, така че да ги чуем и двамата, а и светът около нас. — Само и единствено ти. Няма друг, освен теб. И никога не е имало.

Вглеждам се в очите му с надеждата очакването да е свършило. Че можем вече да зарежем тази глупава идея за трите месеца.

Той взема лицето ми в ръцете си и притиска устни към моите. Топлото му, изпълнено с любов присъствие, е достатъчен отговор. Единственият отговор, който ми е нужен.

Зная, че има още много въпроси, които трябва да обсъдим — Роман, Хевън, близначките, Джуд, Книгата, завръщането на Ава… но всичко това може да почака. В момента искам просто да се насладя на факта, че е тук, с мен. Той ме придърпва в скута си, а аз обвивам ръце около врата му. Двамата заедно отправяме погледи към онова невидимо, тъмно присъствие. Сигурни сме, че е там, защото е така безкрайно и вечно… въпреки това не можем да го видим.