Страна на сенките

Трета глава

— Познай какво ще правя!

Майлс ме поглежда трескаво, докато се намъква в колата ми. Големите му кафяви очи са по-разширени от обичайното и на бебешкото му лице се е разляла широка усмивка.

— По-добре не се опитвай! Направо ще ти кажа, защото никога няма да познаеш! Просто няма да повярваш!

Усмихвам се, защото съм чула мислите му, минути преди да ги изрече. Естествено, въздържам се да отвърна „Отиваш на летен лагер за актьори — в Италия!“ и само миг по-късно той споделя:

— Отивам на летен лагер за актьори в Италия! Не, поправка — във Флоренция, Италия! Родното място на Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело…

И на добрия ти приятел Деймън Огъст, който всъщност лично е познавал всички тези художници!

— Знаех, че има такава възможност от няколко седмици, но едва снощи беше решено категорично. Още не мога да повярвам! Осем седмици във Флоренция. Няма да правя нищо друго, освен да играя, да ям и да преследвам смугли секси италианци!

Хвърлям му кос поглед, докато се измъквам от алеята пред дома му:

— И Холт е съгласен с това?

Майлс отвръща на погледа ми:

— Ей, нали знаеш правилото? Каквото се случи в Италия, си остава в Италия!

Мислите ми се насочват към Дрина и Роман. Чудя се колко ли още зли безсмъртни има и колко от тях ще се появят в „Лагуна Бийч“ да ме тормозят.

— Както и да е, заминавам съвсем скоро — веднага след като свършим училище. И имам толкова неща да свърша междувременно! А, да — за малко да забравя най-готината част! Е, почти най-готината, де. Оказа се, че представлението на „Лак за коса“ свършва през седмицата точно преди да замина — тъй че все пак ще се поклоня за последно като Трейси Търнбланд! Сериозно — по-идеално просто не можеше да стане!

— Наистина идеално — съгласявам се с усмивка. — Честно, поздравления! Това е направо супер. И ако ми позволиш да добавя, заслужил си си го. Само дето ми се иска да можех и аз да дойда с теб.

В момента, в който изричам думите, осъзнавам, че са истина. Толкова щеше да е хубаво, ако можех просто да се измъкна от всичките си проблеми, да се кача на самолета и да отлетя — далеч от всичко това. Освен това наистина ми липсва времето, прекарвано с Майлс. Последните няколко седмици, докато той и Хевън (както и останалата част от училището) бяха под влияние на заклинанието, направено от Роман, бяха сред най-самотните в живота ми. Това, че Деймън не бе до мен, само по себе си бе непоносимо. Истински ме отчая обаче фактът, че нямах подкрепата на двамата си най-добри приятели. Майлс и Хевън не помнят нищо от случилото се, всъщност никой не си спомня. Само Деймън от време на време улавя по някоя частица от спомен, който го кара да се чувства ужасно виновен.

— И на мен ми се иска да можеше да дойдеш — отвръща той, докато си играе с радиото на колата ми. Опитваше се да открие музика, подходяща за доброто му настроение. — Но може, като завършим, всички да идем в Европа, а? Ще си вземем карти за намаление за влаковете, ще отсядаме в студентски общежития и ще обикаляме с раниците на гърба — звучи страхотно, не мислиш ли? Само ние шестимата, сещаш се — ти и Деймън, Хевън и Джош и аз и който и…

— Ти и „който и“ ли?! — поглеждам го изненадано. — Какво трябва да значи това?

— Нищо. Просто съм реалист — свива той рамене.

— О, моля ти се! — повдигам вежди многозначително. — И откога това?

— От снощи, когато разбрах, че заминавам за Италия. — Той се засмива и прокарва пръсти през ниско подстриганата си кестенява коса. — Виж какво, Холт е супер и така нататък, не ме разбирай погрешно. Само че нямам намерение да се заблуждавам, нито да се преструвам, че е сериозно. Все едно имаме срок на годност, разбираш ли? Определена във времето пиеса в три части: начало, среда и край. Не е като теб и Деймън. Вие сте различни. Заедно сте до края на дните си.

— Заедно за цял живот? — поглеждам го изпод вежди и клатя главата си. Когато спирам на светофара, добавям: — Звучи ми по-скоро като доживотна присъда, отколкото като „и заживели щастливо до края на дните си“.

— Знаеш какво имам предвид. — Той оглежда боядисаните си в яркорозово нокти, напълно подходящи за Трейси Търнбланд. — Говоря за това, че вие сте толкова свързани, така настроени на една вълна. И то буквално — имам чувството, че направо сте залепнали един за друг!

Вече не. Преглъщам с усилие и натискам газта в секундата, в която светофарът светва в зелено. Прекосявам кръстовището с шумно свирене на гуми, а след мен остава черна следа. Намалявам скоростта, чак когато стигам паркинга. Спирам и започвам да търся с поглед Деймън, който обикновено заема второто най-удобно място — точно до моето. В момента обаче не го виждам никъде. Недоумявам къде е. Точно когато се каня да сляза, той се появява до мен и поставя ръката си — покрита с ръкавица — на вратата на колата.

— Къде ти е колата? — пита го Майлс и му хвърля особен поглед, докато затваря вратата и премята раницата си през рамо. — И какво е станало с ръката ти?

— Отървах се от нея — отговаря Деймън с очи, приковани в моите. После обаче вижда изражението на Майлс и добавя. — От колата, не от ръката.

— Замени ли я? — интересувам се, но само защото Майлс слуша. Аз самата чудесно знам, че Деймън няма нужда да купува, разменя или продава каквото и да било. За разлика от нормалните хора, ние можем да материализираме каквото си поискаме.

Той поклаща глава и тръгва до мен към вратата. Усмихва се и заявява:

— Не, просто я зарязах отстрани на шосето с ключ на стартера и работещ двигател.

— Моля?! — изпищява Майлс. — Да не искаш да кажеш, че си оставил онова невероятно БМВ М6… на пътя?!

Деймън само кимва с глава.

— Ама тая кола струва поне сто хиляди долара! — Майлс буквално хлъцва, а лицето му става яркочервено.

— Сто и десет — поправя го Деймън през смях. — Не забравяй, че е правена по поръчка и снабдена с всички екстри!

Майлс го зяпва, очите му сякаш ще изскочат от орбитите си. Просто не е в състояние да разбере как човек може да направи такова нещо — нито пък защо би го направил.

— Ъ-ъ, добре, нека изясним това. Събудил си се тая сутрин и си си казал — „Я, имам идея! Що да не взема да зарежа изключително скъпата си луксозна кола отстрани на пътя — Където Всеки Може Да Я Вземе!“? Така ли?

Деймън свива рамене:

— Общо взето.

— Защото, ако случайно не си забелязал — Майлс буквално се задъхва, — някои от нас си нямат коли. Някои от нас живеят с такива жестоки и откачени родители, че са принудени да разчитат на добротата на приятелите си до края на дните си!

— Съжалявам — Деймън отново свива рамене. — Предполагам, че не се сетих за това. Макар че, ако ще те накара да се чувстваш по-добре, направих го в името на добра кауза.

Когато ме поглежда обаче, заедно с обичайната топлина, получавам ужасното усещане, че зарязването на колата е просто началото на плана му.

— А как дойде на училище? — питам го, точно когато стигаме входа, където ни чака Хевън.

— С автобуса. — Хевън ни поглежда изпод наскоро боядисания си в яркосиньо бретон. — Не се майтапя! И аз нямаше да повярвам, ако не го бях видяла със собствените си очи. Гледах го как се качва на оня голям жълт автобус заедно с всички зайци, идиоти, смотаняци и аутсайдери, които — за разлика от него — нямат друг избор, освен да ползват училищния превоз. — Тя поклаща глава. — И бях толкова шокирана при тая гледка, че няколко пъти затворих и отворих очи, за да се уверя, че наистина е той. Това не подейства, така че го снимах с телефона си и пратих снимката на Джош да потвърди, че не получавам халюцинации.

И тя показва снимката. Аз поглеждам неразбиращо към Деймън и чак сега забелязвам, че не е облечен с обичайния си кашмирен пуловер. Вместо него носи обикновена памучна тениска, а дизайнерските му дънки са заменени със съвсем прости, на някаква световно неизвестна марка. Дори черните обувки за мотоциклет, които са готини почти колкото него самия, липсват. На тяхно място е обул безлични кафяви маратонки. И макар да няма нужда от модерно и лъскаво облекло, за да изглежда все така опустошително красив, както първия път, когато го видях, този нов външен вид в стил „аз съм съвсем обикновен и скучен“ просто не му подхожда.

Или поне не подхожда на онзи Деймън, с когото аз съм свикнала.

Тоест… Не мога да отрека, че е умен, мил, внимателен и щедър. Също така обаче има склонност към показност и суетност. Обръща прекалено много внимание на дрехите, колата и въобще на цялостния си образ. И в никакъв случай не бива да му се задават въпроси за датата му на раждане! За човек, който сам е избрал да стане безсмъртен, има твърде много комплекси на тема възраст.

При нормални обстоятелства изобщо не би ме интересувало как е облечен или с какво е дошъл на училище. Сега обаче в стомаха ми се е загнездило едно ужасно неприятно усещане, което настоява да му обърна внимание. Явно е предупреждение, че това е само началото. Че тази внезапна пълна промяна е много по-дълбока от намаляването на разходите, алтруизма и загрижеността за околната среда, които са включени в днешния му дневен ред. Не, това има нещо общо със снощи. Нещо, свързано с идеята му, че е преследван от кармата си. Сякаш е убедил сам себе си, че като се откаже от най-скъпите си материални притежания, ще успее да възвърне кармичното си равновесие.

— Ще влизаме ли? — Той се усмихва и грабва ръката ми в секундата, преди да се чуе училищният звънец.

Минаваме пред Майлс и Хевън, които — сигурна съм — ще прекарат следващите три часа в писане на съобщения и опити да разберат какво му става на Деймън. Поглеждам го, хвърлям поглед и към ръката в ръкавица, която здраво стиска моята, докато вървим по коридора и шепна:

— Какво става? Какво се случи с колата ти в действителност?

— Вече ти казах — той свива рамене. — Нямам нужда от нея. Тя е просто една ненужна глезотия, а аз вече нямам желание да се… глезя.

Разсмива се и ме поглежда. Аз обаче не се присъединявам и той започва да клати глава:

— Не гледай толкова сериозно, моля те! Не е станало нищо особено. Когато осъзнах, че всъщност нямам нужда от нея, я откарах до един западнал квартал и я оставих на пътя, така че някой да я открадне.

Стисвам устни и продължавам да гледам право напред. Иска ми се да можех да вляза в главата му и да видя мислите, които пази за себе си. Да разбера за какво наистина става дума. Независимо от начина, по който ме гледа, и от пренебрежителното му отношение (не било голяма работа, как ли пък не!) — казаното от него просто ми звучи безсмислено.

— Ами добре, чудесно тогава. Щом от това имаш нужда — супер, забавлявай се! — На свой ред свивам рамене, напълно убедена, че съвсем не е „супер“. Естествено, познавам го достатъчно добре, за да реша да го кажа на глас. — Как обаче смяташ да се придвижваш? Ако не си забелязал, намираме се в Калифорния. Не можеш да се добереш доникъде, ако нямаш кола!

Той ми хвърля развеселен поглед, явно се забавлява с избухването ми. Това далеч не е очакваната от мен реакция.

— Че какво му има на автобуса? Безплатно е.

Ахвам и започвам бързо да клатя глава, без да вярвам на ушите си. И откога си се загрижил за цената на каквото и да било, господин „правя милиони от залагания на конни надбягвания, а всичко останало си го материализирам“? Веднага след това осъзнавам, че съм забравила да спусна психическия щит над мислите си.

— Това ли е представата ти за мен? — Той рязко спира точно пред класната стая, наранен от необмислената обида. — Като за повърхностен, обсебен от материалното, самовлюбен глупак?

— Не! — отричам, бясно клатейки глава и стискайки ръката му.

Надявам се да съм достатъчно убедителна — независимо че донякъде бях сериозна. Само дето не беше в този лош смисъл, както си е помислил той. По-скоро като „приятелят ми има вкус за хубавите неща в живота“. Не в смисъл „приятелят ми е мъжкият вариант на Стейша“.

— Аз просто… — присвивам очи, като ми се иска да имам поне част от неговото красноречие. Въпреки това упорито продължавам: — Май просто не разбирам — свивам рамене. — И каква е тая работа с ръкавицата? — повдигам покритата му с черна кожа ръка.

— Не е ли очевидно? — поклаща той глава и ме дръпва към вратата.

Само че аз оставам на мястото си. Нямам никакво намерение да помръдна. Нищо не е очевидно. Не виждам абсолютно никакъв смисъл. Той спира с ръка на дръжката, вече не е просто леко засегнат. Явно истински съм го наранила:

— Помислих си, че засега е добро решение. Но може би ти предпочиташ изобщо да не те докосвам?

Не! Не това имах предвид! — Превключвам на телепатия в момента, в който се приближават няколко от съучениците ни, и му припомням колко трудно ни бе да избегнем досега на кожа до кожа през последните три дена. Преструвах се, че съм настинала — но ние двамата не боледуваме никога. Използвахме и други, още по-смехотворни методи за предотвратяване на контакта помежду ни, от които оставах едновременно разочарована и силно засрамена. Беше истинско мъчение. Да имаш такъв страхотен приятел, толкова секси и толкова невероятно привлекателен, но да не можеш да го докоснеш… агонията е направо ужасна.

— Зная, че не можем да рискуваме потта ми да попадне върху дланта ти, но все пак — не мислиш ли, че изглежда малко… странно? — прошепвам веднага, щом отново оставаме сами.

— Това не ме интересува — погледът му е открит, искрен и впит право в моя. — Въобще не ме интересува какво мислят другите. Единственото, за което ме е грижа, си ти!

Той стиска пръстите ми и отваря вратата със силата на мисълта си, след което ме превежда покрай Стейша Милър към чиновете ни. Макар да не съм я виждала от миналия петък, когато се пробуди от магическото влияние на Роман, съм напълно убедена, че омразата й към мен изобщо не се е изпарила. Подготвена съм да посрещна обичайната й тактика да пусне чантата си в краката ми, за да се спъна. Днес обаче тя пропуска да го стори, защото новият облик на Деймън отвлича вниманието й. Погледът й мързеливо обхожда тялото му от главата до петите, после пак.

Това, че ме пренебрегва, съвсем не е повод да се отпусна и да повярвам, че е приключила с мен. Истината е, че за Стейша никога няма да има край. Заяви го пределно ясно. Всъщност тя навярно е дори по-нахъсана и зла от обикновено, а този кратък отдих в момента е просто затишие пред буря.

— Игнорирай я — прошепва ми Деймън, като придърпва чина си толкова близо до моя, че ръбовете им на практика се застъпват.

Кимам, привидно съгласна. Знам обаче, че не мога да си позволя да го сторя. Колкото и да ми се иска да се преструвам, че е невидима, няма как да стане. В момента тя е пред мен и аз се чувствам напълно обсебена от този факт. Надничам в мислите й. Искам да видя какво се е случило помежду им — ако изобщо е имало нещо, разбира се. Знам, че Роман е отговорен за флиртуването, целувките и прегръдките им. Аз обаче нямах избор — бях там и гледах. Макар да знам със сигурност, че Деймън не контролираше нито едно от действията си… това не променя факта, че тези неща се случиха. Че устните му се притискаха към нейните, а ръцете му изследваха тялото й. И въпреки че съм почти сигурна, че не са стигнали по-далеч от това, бих се почувствала много по-добре, ако открия някакви доказателства в подкрепа на тази теория. Точно се каня да се гмурна по-надълбоко, когато Деймън стисва ръката ми и прошепва:

— Евър, моля те! Спри да се измъчваш. Вече ти казах — няма да видиш нищо. Просто няма какво, защото нищо не се случи!

Преглъщам със свито гърло и поглед, прикован в тила й. Гледам я как сплетничи с Онър и Крейг и почти не чувам следващите му думи.

— Онова не се е случило. Не е, каквото си мислиш!

— Не каза ли, че не помниш? — обръщам се към него.

Виждам болката в очите му и моментално ме залива вина.

Той поклаща глава:

— Просто ми вярвай — и въздиша. — Или поне се опитай. Моля те!

Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам. Иска ми се да повярвам. Знам, че трябва.

— Така е, Евър! Първо не можеше да преодолееш спомена за онези шестстотин години, през които съм бил с различни жени. Сега пък си обсебена от последните седмици!

Той присвива очи и се привежда към мен.

Тонът му е убедителен, опитва се да ме успокои:

— Виж, знам, че чувствата ти са наранени. Повярвай ми, наистина знам. Но стореното е сторено. Не мога да се върна назад и да променя миналото. Роман е сторил това нарочно. Не можеш да му позволиш да спечели!

Преглъщам мъчително. Зная, че е прав. Държа се смехотворно и неразумно, като си позволявам да се отклоня от предначертания курс.

Освен това — Деймън превключва на телепатия заради пристигането на учителя ни, господин Робинс, — знаеш, че е безсмислено. Нямаш причина. Единствената, която съм обичал, си ти. Това не е ли достатъчно?

Повдига пръстите си, все така покрити от кожената ръкавица, към слепоочието ми. Наднича в очите ми, докато ми показва историята ни и множеството ми прераждания. Младата слугиня във Франция, дъщерята на пуритан от Ню Инглънд, склонната към флиртове и забавления англичанка с добро потекло, красивата червенокоса муза на един художник…

Ахвам с разширени очи — не съм виждала този, последния живот. Той само се усмихва, а погледът му става по-топъл, когато ми показва бляскавата част. Това е кратък отрязък от първата ни среща. Намираме се на откриването на художествена галерия в Амстердам. Виждам и първата ни целувка, точно пред галерията още същата вечер. Показва ми само най-хубавите и романтични моменти. Спестява ми сцената на смъртта ми, която, както винаги, ме застига, преди да успеем да продължим.

И след като съм видяла всички тези красиви мигове, които разкриват неугасващата му безспорна любов, се вглеждам в очите му и отговарям наум: Естествено, че е достатъчно. Ти винаги си ми бил достатъчен.

После спускам клепачи и добавям, засрамена: Дали обаче аз съм достатъчна за теб?

Най-накрая съм признала истинския проблем: страха си, че той скоро ще се умори от държането на ръце, носенето на ръкавици, телепатичните прегръдки… и ще поиска да изпита истинското усещане. С нормално момиче, чието ДНК няма да го убие.

Той обаче кима, пръстите му хващат брадичката ми и ме прегръща — макар и само наум — толкова нежно и успокояващо, че най-после всичките ми страхове изчезват. Чувствам се в безопасност, закриляна и обичана. Загледан в очите ми, той се навежда към мен и отговаря на извинителния ми поглед: Добре. Сега, след като се разбрахме по този въпрос, нека се заемем с Роман…