Страна на сенките

Четирийсет и втора глава

Макар да казах на Сабин, че може да покани Миноз, ако желае, тя е достатъчно умна и усети, че в действителност не съм напълно искрена. Така че, за наш късмет, те са си направили други планове за вечерта.

Подготовката за партито тече с пълна пара. Всичко е свързано по някакъв начин с Италия — и храната, и украсата. От спагетите в огромните чинии се вдига пара, има също пица, канелони и какво ли не още. Окачила съм навсякъде балони в червено, бяло и зелено, а по стените — множество картини. Проявих репродукции на „Пролет“ и „Раждането на Венера“ от Ботичели, „Венера от Урбино“ на Тициан, „Тондо Дони“ („Светото семейство“) на Микеланджело и — о, да! Статуя на Давид в цял ръст е разположена отвън, до басейна.

През цялото време, докато украсявам и се занимавам с подготовката, не спирам да си мисля за онова ужасно парти на Хелоуин — за нощта, когато за първи път целунах Деймън… когато срещнах Ава и Дрина… нощта, която промени всичко.

Спирам за кратко, за да огледам за последен път резултата. После отивам до дивана и сядам на него в позиция лотус. Затварям очи и се концентрирам в усилването на вибрациите си, както ме научи Джуд. Райли ми липсва толкова много, че съм готова на всичко — включително да създам собствен спиритичен кръг. Ще се упражнявам абсолютно всеки ден, докато се появи. Успокоявам ума си и го изчиствам от обичайните шумове и бъбрене. Отварям го и го поддържам готов и чувствителен към всичко, което ме заобикаля. Надявам се да усетя някаква промяна, необяснима тръпка или хлад, шепот — някакъв знак, независимо какъв, който да ми подскаже, че тя е наблизо. Единственото, което постигам обаче, е поток от досадни, настойчиви духове, които нямат нищо общо с моята дръзка, шумна, дванайсетгодишна сестра.

Точно се каня да изоставя заниманието си — само временно, разбира се — когато пред мен започва да се оформя една трептяща, проблясваща прозирна фигура. Привеждам се напред и се напрягам, за да я видя по-добре… В този момент две идентични, пискливи гласчета се провикват:

— Какво правиш?

Веднага щом ги виждам, скачам на крака. Сигурна съм, че той ги е довел — и се надявам, че мога да го настигна, преди да си тръгне.

Роми обаче поставя длан върху ръката ми и спира устрема ми с поклащане на глава:

— Качихме се на автобуса и после повървяхме пеша. Деймън не е тук.

Поглеждам ги, като се боря да си поема дъх и да се успокоя:

— О! А-ха. Добре. Е, какво става? — Чудя се дали са дошли заради купона и дали Хевън не ги е поканила, без да ми каже.

— Трябва да поговорим с теб — Роми и Райни се споглеждат, преди отново да насочат вниманието си към мен. — Има нещо, което трябва да знаеш.

Преглъщам буцата, която внезапно е заседнала на гърлото ми. Чакам нетърпеливо думите им — да чуя със собствените си уши колко зле се чувства Деймън без мен, че съжалява за решението си да се разделим и отчаяно иска да се съберем отново, и то веднага…

— Става въпрос за Роман — заявява Райни и ме измерва мрачно — явно е разчела изражението ми, ако не мислите. — Смятаме, че създава още като теб… още нови безсмъртни.

— Само дето не са точно като теб — добавя Роми, — защото ти си добра, а той е ужасен и зъл.

Райни свива рамене и се озърта разсеяно наоколо, сякаш не желае да се съгласи с твърдение, което поставя мен и добра в едно изречение.

— Деймън знае ли за това?

Не зная дали въпросът е важен сам по себе си. Май по-скоро просто искам да произнеса името му на глас, да изпълня стаята със звученето му. Да го извикам — отново и отново.

— Да, но няма да направи нищо — въздиша тя. — Казва, че имат право да са тук, след като не ни заплашват с нищо.

— А така ли е? — очите ми се стрелкат ту към едната, ту към другата. — Наистина ли не представляват заплаха?

Те си разменят безмълвно погледи — пак онова тяхно особено общуване — след което се обръщат към мен:

— Не сме сигурни. Райни започва отново да усеща, макар и слабо… Понякога имам чувството, че и част от моите видения се връщат… но засега всичко става много бавно. Затова се запитахме дали не може да погледнем отново книгата. Нали се сещаш за коя говорим — „Книгата на сенките“, онази, която държиш в магазина. Смятаме, че може да помогне.

Оглеждам ги подозрително с присвити очи. Чудя се дали наистина се притесняват заради новопоявилите се подопечни на Роман, или просто се опитват да ме изиграят — тъй като не успяват с Деймън — и да получат, каквото искат. Въпреки това не се съмнявам, че казаното от тях е истина. По последни преброявания в града има трима нови безсмъртни и всичките са свързани с Роман. Това не може да е добра новина — едва ли се отличават от него в намеренията си. Същевременно, поне досега, не са направили нищо, с което да докажат злите си помисли.

Не искам обаче да ме сметнат за твърде отстъпчива, затова питам:

— И Деймън няма нищо против, така ли? — след което за известно време просто се гледаме — и на трите ни е ясно, че има, и то много.

Те си разменят бърз поглед — а вероятно и обсъждат нещо по техния си безмълвен, характерен за близнаците начин. После се обръщат към мен, стигнали до решение. Думата взема Райни:

— Виж какво, трябва ни помощ. Начинът на Деймън е прекалено бавен. Ако го следваме, ще бъдем на по трийсет години, когато се върнат силите ни. Не съм сигурна на кого това ще му е по-неприятно — на нас или на теб. Ти как мислиш?

Аз само свивам рамене под изпитателния й поглед с пълното съзнание, че не мога да отрека онова, което намеква. И двете знаем, че е вярно.

— Трябва ни нещо работещо, нещо, което ще даде бързи резултати. А единствената ни възможност е да се обърнем към теб и да потърсим в книгата.

Поглеждам първо към тях, а после и към часовника си. Питам се дали ще успея да стигна до магазина, да взема книгата и да им я донеса, без да закъснявам за партито. Като се има предвид колко бързо се движа — и че до купона остават часове — със сигурност ще успея.

— Дали ще вървиш, или ще ходиш, няма значение. Просто го направи! — кима Райни с глава — ясно й е, че съм съгласна. — Ние ще те изчакаме тук.

Насочвам се към гаража. Първоначално си мислех да изтичам дотам — това би ме накарало да се чувствам силна и недосегаема, сякаш мога да се справя с проблемите, с които се сблъсквам — вместо уплашена, слаба и неспособна. Навън обаче е все още светло, затова вземам колата.

Когато стигам до магазина, заварвам Джуд да заключва вратата — явно затваря по-рано. Той ме посреща с думите:

— Ти не трябваше ли да подготвяш празненство?

После оглежда с присвити очи тениската, късите ми спортни панталони и чехлите.

— Забравих нещо — обяснявам забързано. — Ще отнеме само секунда, така че… тръгвай, не се безпокой. Аз ще заключа… няма проблем.

Той накланя глава на една страна и ме поглежда. Ясно му е, че става нещо — но все пак отваря вратата и ми махва да влизам. После тръгва по петите ми и наблюдава, застанал на прага на задната стаичка, как отварям чекмеджето и повдигам капака на двойното дъно. Обажда се, точно преди да извадя книгата оттам:

— Няма да повярваш кой се отби днес.

Хвърлям му кратък, озадачен поглед, след което отварям чантата си и пъхам книгата вътре. Той продължава:

— Ава.

Замръзвам и вдигам очи към неговите:

— Разкажи ми.

Той само кима с глава.

Преглъщам с усилие. Стомахът ми бясно подскача като топче за пинг-понг — имам чувството, че се е разходил няколко пъти между петите и гърлото ми, когато най-после успявам да си възвърна гласа:

— Какво искаше?

— Работата си, предполагам — свива той рамене. — Мисля, че свободната практика не й е допаднала и иска отново нещо по-стабилно и сигурно. Изглеждаше силно изненадана, когато й съобщих, че съм те наел на нейно място.

— Казал си й?! За мен!

Той започва неловко да пристъпва от крак на крак и ме поглежда несигурно:

— Ъ-ъъ, ами… да… Реших, че след като сте приятелки и така нататък…

— А тя какво направи? Кога й каза? Какво точно отвърна?!

— Сърцето ми се блъска в гърдите, сякаш всеки момент ще изскочи, а очите ми не се откъсват от неговите.

— Нищо особено. Макар че доста се изненада.

— От какво се изненада — че съм тук или че си ме наел? Кое я изненада повече?

Той само седи срещу мен и примигва неразбиращо, а такъв отговор определено не ми върши работа.

— Спомена ли нещо за Деймън… или за мен, или за Роман? Каза ли нещо друго изобщо? Каквото и да било? Трябва да ми разкажеш всичко… без да пропускаш дори запетая!

Той излиза заднишком в коридора, като на шега вдига ръце, сякаш се предава:

— Наистина, това беше всичко! Веднага след това си тръгна — така че няма какво друго да ти кажа. Хайде, да тръгваме. Не искаш да закъснееш за собственото си парти, нали?