Страна на сенките

Четирийсет и трета глава

Макар че Джуд предложи да кара след мен до дома ми и да помогне с приготовленията, не исках да разбира, че съм взела книгата за близначките. Затова измислих някакво глупаво извинение — че ми трябват пластмасови чаши — и го помолих да мине през магазина и да купи, най-добре червени, бели и зелени. След това наруших всички ограничения на скоростта, за да стигна вкъщи преди него и да предам доставката.

— Първо — няколко основни правила — заявявам, вдигнала високо книгата над главата си, като се правя, че не забелязвам двата чифта ръце, които се протягат към нея. — Не мога да ви я дам просто така, защото не ми принадлежи. И не можете да си я вземете вкъщи, защото Деймън ще откачи. Следователно единственият начин да я изучавате е тук, под мой надзор.

Те се споглеждат. Очевидно това условие изобщо не им харесва — но трябва да се примирят, защото нямат друга възможност.

— Ти прочете ли я? — поглежда ме Роми.

Свивам рамене:

— Опитах с интуитивно разчитане, но не постигнах кой знае какво. Прилича по-скоро на дневник, отколкото на магическа книга.

Райни прави физиономия и се протяга отново към томчето, а сестра й обяснява:

— Трябва да се вгледаш по-добре и да четеш между редовете.

Хвърлям им неразбиращ поглед.

— Едва си докоснала повърхността и си се плъзнала по нея. Тук е използван не само тиванският шифър, самите думи са вид код.

— Код в кода — намесва се и Райни в обясненията. — При това защитен с магия. Джуд не ти ли каза?

Замръзвам. Не, не помня да ми е казвал подобно нещо… или?

— Ела, ние ще ти покажем — заявява Роми, а близначката й грабва книгата и трите тръгваме нагоре по стълбите. — Ще ти преподадем един урок.

Малко по-късно близначките се връщат във всекидневната и отново се надвесват над книгата. Аз самата отивам до вградения си, приличащ на малка стая, гардероб, протягам се и свалям една кутия от най-горната лавица. От нея вадя различните кристали и свещи, масла и билки — всичко, останало от направата на еликсирите, които приготвих преди синята луна. Останалите неща в списъка просто ги проявявам — всъщност ми липсват само тамян от сандалово дърво и атаме — двуостра кама за магически ритуали с инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка, която доста прилича на материализираната от Деймън преди време.

Подготвям и подреждам всичко, преди да съблека дрехите си и да сваля амулета си. Него оставям на рафта до чантичката с метална закопчалка, която Сабин ми подари преди няколко месеца — ясно ми е, че няма как да го скрия под роклята с дълбоко деколте, която съм подбрала за вечерта. Освен това не мисля, че ще ми е нужен, след като изпълня замисления ритуал.

Всъщност няма да се нуждая от нищо повече.

Благодарение на Роми и Райни получих ключа, който търсих толкова дълго. Нужна бе само парола — трябваше да застанем в кръг около книгата, да се хванем за ръце и всяка от нас да повтори магическата строфа:

Двете се притиснаха към мен, когато поставих длан върху предната корица, едновременно уплашена и очарована, а книгата се разтвори сама. Страниците се запрелистваха стремително сред шумолене и шепот — и в крайна сметка спряха точно на онази, която ми трябваше.

Тогава коленичих пред нея, без да вярвам на очите си. Онова, което допреди малко бе невероятно сложен за разчитане код, се бе превърнало в простичка рецепта, с която да получа именно онова, което искам.

Мятам мръсните си дрехи в коша за пране и се пресягам за бялата копринена роба, която нося много рядко, но която е идеална за ритуала. Отнасям я в банята, където пълня ваната. Възнамерявам да се насладя на едно пълно, отпускащо и пречистващо къпане — което, според книгата, е първата важна стъпка за всеки ритуал. То не само ще освободи тялото и ума от всякакви разсейващи негативни сили и мисли, но ще спомогне и на времето да свърши своята работа — да въздейства на целта на заклинанието, на резултата, който искам да постигна.

Добавям във водата шепа салвия и див пелин и пускам един чист планински кристал, които да подобрят концентрацията ми и да спомогнат в търсенето ми. После се потапям, затварям очи и започвам да напявам:

През цялото време си представям Роман, застанал пред мен — висок, загорял от слънцето, със златиста коса и приковани в мен тъмносини очи. Извинява се за ужасните неприятности, които ни причини, моли за прошка и сам предлага — абсолютно доброволно — противоотрова за противоотровата, защото е разбрал колко погрешен е начинът му на действие.

Оформям този образ отново и отново, докато кожата ми започва да се набръчква и почервенява от водата. Време е да продължа нататък. Излизам от ваната и обличам робата си — пречистена и обновена, готова за действие. Паля тамяна и три пъти прокарвам през пламъка над него камата с думите:

Повтарям напева и за останалите елементи, призовавам водата и земята да пропъдят мрака и да оставят само светлина. Завършвам освещаването с поръсване на сол върху ножа и се обръщам към най-могъщите магически сили, които да се погрижат всичко да се изпълни както трябва. Пречиствам и освещавам и стаята, като я обикалям три пъти и размахвам кандилото с тамяна в четирите посоки на света. Същевременно произнасям следващата част от заклинанието:

След това оформям магически кръг, като поръсвам сол на пода — точно както стори Райни за Деймън само преди няколко седмици. Заемам мястото си в центъра му и си представям конус от енергия, докато подреждам кристалите си, паля свещите и помазвам тялото си с магическо миро. После призовавам огъня и въздуха да подпомогнат заклинанието ми и затварям очи, за да проявя една тънка бяла корда, изплетена от свилени нишки, както и двойник на Роман. Когато съм готова, произнасям най-важните думи:

Вдигам високо атамето и с рязко движение разсичам дланта си. Прокарвам острието по линията на живота си, в кръга се надига мощен повей, а над главата ми се чува тътенът на гръмотевица, която възприемам като поздрав. Косата ми се развява около лицето, докато следя с присвити очи вихрушката. Кръвта ми се стича по бялата нишка и тя поаленява. Бързам да я обвия около врата на Роман, да го привържа и принудя да ми даде онова, от което имам нужда. Подчинявам го на волята си с прикован в очите му поглед и му внушавам да изпълни исканото, след което го карам да изчезне, все едно никога не е съществувал.

Изправям се с треперещо тяло, подгизнала от пот, но изключително въодушевена. Най-сетне всичко приключи и постигнах желаното. Сега е само въпрос на време, докато получа противоотровата и с Деймън се съединим в едно цяло.

Вятърът започва да утихва, а с него — и съскането, и пращенето на електричеството, което бе изпълнило кръга. Вече събирам кристалите и гася свещите, когато Роми и Райни връхлитат през вратата със зейнали усти и разширени очи. Едва прекрачили прага, се заковават като поразени от гръм и едновременно ахват.

— Какво си сторила?! — изпищява Райни, а погледът й трескаво се мести от кръга, който оформих от сол, през колекцията ми от кристали, соли и масла, до покритата с кръв кама.

Поглеждам ги твърдо и сигурно и отсичам:

— Спокойно. Всичко свърши. Оправих нещата. Съвсем скоро всичко ще си дойде на мястото.

После понечвам да прекрача солния кръг, но Роми ме спира с вик:

— Не го прави! Не излизай от кръга!

Ръката й е протегната напред с широко разперени пръсти, очите й горят.

Зад гърба й сестра й се присъединява:

— Не мърдай! Моля те, поне този път ни повярвай и направи онова, което ти казваме!

Замирам за миг и ги поглеждам, като се чудя за какво е цялата истерия. Заклинанието проработи. Усещам енергията му, която все още бушува в мен. Сега е само въпрос на време Роман да се появи и да…

— Този път наистина премина всички граници — процежда Райни и клати глава. — Не знаеш ли, че сега луната е в тъмна фаза? Не бива никога да прилагаш магии по време на тъмната луна — абсолютно, съвсем никога! Моментът е подходящ за размишления, медитация, обаче никога, при никакви обстоятелства не бива да правиш магии… освен ако не си последовател на мрачните изкуства. Само те прилагат черни магии.

Поглеждам ги и се питам дали говори сериозно. И ако наистина е така — какво значение има. Щом заклинанието е проработило, просто е проработило и толкова. Останалото са маловажни подробности. Нали така?

В този миг прозвучава и гласчето на близначката й:

— Кого повика на помощ?

Сещам се за стихчето, което измислих и с което толкова се гордеех. Припомням си конкретно думите: Аз призовавам твойта помощ и закрила! И й ги повтарям.

— Страхотно! — Райни отчаяно затваря очи и започва да клати главата си.

Застаналата до нея Роми се мръщи и добавя:

— По време на тъмната луна Богинята отсъства. На нейно място властва Кралицата на подземния свят. С други думи, вместо да призовеш Светлината да подпомогне заклинанието ти, си се обърнала за помощ към силите на Мрака.

При това не само за помощ. А и за да свържа Роман със себе си!

Ахвам, когато осъзнавам за какво говорят. Местя разширените си от ужас очи ту към едната, ту към другата и трескаво се питам как мога да разваля ефекта от заклинанието — и то по възможно най-бързия начин, преди да е станало прекалено късно!

— Вече е прекалено късно — казват те едновременно, разгадали изражението на лицето ми. — Единственото, което можеш да направиш, е да изчакаш следващата фаза на луната и да се опиташ да го развалиш тогава. Ако това е възможно, разбира се.

— Ама… — думите засядат на гърлото ми, когато започвам да проумявам размерите на катастрофата.

Припомням си думите на Деймън, които сега звучат като предупреждение — за това как някои хора затъват твърде дълбоко в магьосничеството и тръгват по мрачната пътека… обръщат се за помощ към злите сили.

Вторачвам се в тях, изпаднала в паника. Не съм в състояние да произнеса дори думичка. Райни клати гневно глава, а сестра й само ме поглежда и тихо казва:

— Единственото, което можеш да направиш сега, е да пречистиш себе си и използваните инструменти, да изгориш атамето… и да се надяваш на най-доброто. Чак тогава — и то, ако имаш късмет — ще те пуснем да излезеш от кръга. Първо трябва да се уверим обаче, че призованите зли сили и негативни енергии няма да се измъкнат заедно с теб.

— Ако имам късмет ли?! — стрелвам ги с очи, а стомахът ми се смъква в петите.

Ама тя сериозно ли говори?!

Нима положението наистина е толкова зле?

Сигурна съм, че отчаянието ясно се чете в погледа ми, защото Роми казва:

— Точно така. И недей да го насилваш. Нямаш представа какво си направила… нито какви ще са последствията.