Страна на сенките

Шеста глава

— Удивен съм от напредъка ти — Деймън се усмихва. — И си научила всичко това сама?

Кимам и оглеждам голямата празна стая. За пръв път от седмици насам съм доволна от себе си. Деймън спомена, че иска да разкара от къщата всичките прекалено модерни и луксозни мебели, с които я бе натъпкал по времето, докато Роман го контролираше. Аз, съответно, прегърнах с въодушевление идеята да разтребя покритите с черна кожа кресла и няколкото телевизора с плоски екрани, както и масата за билярд и лъскавия хромиран барплот. Всички те бяха символи — физически проявления на най-мрачния период от връзката ни. Захващах се с всяко от тях с такъв неподправен ентусиазъм, че… Е, всъщност дори не съм сигурна къде ги изпратих. Зная само, че вече ги няма.

— Като че ли вече нямаш нужда от уроците ми — клати той глава.

— Не бъди толкова сигурен!

Обръщам се с усмивка към него и отмествам чупливата му коса от челото с ръката си, вече също с ръкавица. Надявам се, че скоро ще се сдобием с лекарството от Роман… или поне ще измислим нещо не толкова нелепо, с което да заменим ръкавиците.

— Дори нямам представа къде се дянаха тези неща… да не говорим, че не мога да изпълня освободеното пространство, защото не знам къде си прибрал предишните си вещи.

Протягам ръка към него, но закъснявам. Намръщвам се, когато той отива до прозореца. Не разбирам.

— Мебелите — той се вглежда в идеално поддържаната си морава. Гласът му е нисък и плътен — са се върнали отново в първоначалното си състояние. Сега са чиста вибрираща енергия, която притежава потенциала да се превърне, в каквото и да е. Колкото до останалите… — Той свива силните си рамене леко, почти незабележимо — Е, това едва ли вече има значение, не мислиш ли? Така или иначе, повече не се нуждая от тях.

Взирам се в гърба му и се наслаждавам на стройното му тяло и елегантната небрежна стойка. Същевременно недоумявам как може толкова слабо да се интересува от възвръщането на безценните реликви от миналото си — портрета от Пикасо, на който е облечен със строг черен костюм, онзи от Веласкес, където е яхнал изправен на задните си крака бял жребец… да не говорим за останалите експонати от забележителната му колекция, събирана в продължение на векове.

— Ама тези неща са безценни! Трябва да си ги върнеш. Не могат да бъдат заменени с нищо!

— Евър, успокой се. Та това са просто вещи. — Гласът му е твърд и сдържан, сякаш се е примирил със загубата. Обръща се към мен — Освен това нямат истинско значение за мен. Единственото, което има значение, си ти.

Е, приятно е да се чуе подобно нещо и се чувствам поласкана от искреността му. Въздействието му върху мен обаче няма нищо общо с очакваното. Като че ли единственото, което го интересува напоследък, е да изкупи прегрешенията си към кармата и към мен. И макар принципно да нямам нищо против тези две неща, тъкмо напротив… проблемът е, че в списъка му няма πдруги. Останалата част от страницата е празна.

— Именно тук грешиш! Не са просто вещи — приближавам се към него, като се опитвам да придам на гласа си убедителност. Надявам се този път да успея да го достигна, да го накарам да ме изслуша. — Книги, подписани от Шекспир и сестрите Бронте? Свещници от Мария Антоанета и Луи Шестнайсети? Абсурдно е да твърдиш, че това са просто предмети! Та те са история, за Бога! Не можеш просто да свиеш рамене и да отминеш загубата им, сякаш не са нищо повече от купчина стари боклуци, които си дарил на някоя благотворителна организация!

Той ме поглежда, а погледът му става мек и нежен, когато прокарва връхчето на скрития си в ръкавица пръст от слепоочието до брадичката ми:

— Мислех, че мразиш моята „стара прашасала стая“, както веднъж я нарече.

— Хората се променят — свивам рамене.

Иска ми се, и то не за първи път, да се върне обратно пак старият Деймън — онзи, когото познавам.

— И като говорим за промени… защо така откачи заради пътуването на Майлс до Флоренция? — Забелязвам, че застива при самото споменаване на думата. — Да не би да е заради Роман и Дрина? Не искаш да разбере какви са връзките помежду ви?

Той ме поглежда за миг, устните му се разделят, за да отговори. После обаче се обръща с гръб към мен и почти нечуто промърморва:

— Не бих казал, че съм „откачил“.

— Така е, да. Напълно си прав. У нормален човек това едва ли би направило впечатление. Но не и когато става въпрос за онзи, който винаги е най-спокойният и хладнокръвният в стаята. Дори при най-лекото присвиване на очите ти или трепване на мускулче на челюстта ти е очевидно, че си разстроен.

Той въздиша и очите му се спират на моите, докато се приближава.

— Видяла си случилото се във Флоренция — присвива очи. — Независимо от всичките й достойнства, тя си остава място на непоносими спомени. На чувства, към които не желая да се връщам никога повече.

Преглъщам тежко, припомняйки си образите, които видях в Съмърленд — Деймън, скрит в малък тъмен шкаф, става свидетел на убийството на родителите си от мъже, които търсят еликсира. След това е поверен на църквата, но свещениците го малтретират, убедени, че се занимава с магия… чак докато идва чумата и помита Флоренция, а той дава на Дрина и останалите сираци да пият от нектара на безсмъртието.

Единствената му цел е да им помогне да се излекуват, няма представа, че им дарява вечен живот.

Чувствам се като най-лошата приятелка на света, задето му припомних случилото се.

— Предпочитам да се концентрирам върху настоящето — той кима и обгръща с широк жест голямата празна стая. — Точно в момента наистина се нуждая от помощта ти за обзавеждането на това помещение. Според агента ми за недвижими имоти, в момента купувачите търсят приятни, чисти и с модерен вид къщи. И макар да си мислех да я оставя празна, което наистина би подчертало големината на стаите, предполагам, че трябва да опитаме…

— Агентът ти за недвижими имоти?! — ахвам аз, всъщност направо се задавям на фразата, а в края й гласът ми се е вдигнал с една-две октави. — И за какво, за Бога, ти е притрябвал агент за недвижими имоти?

— Продавам къщата — той свива рамене. — Мислех, че си разбрала.

Оглеждам се диво наоколо; копнея за старото му кадифено канапе и възглавниците по него — сигурна съм, че спокойно бих могла да се приземя на него, когато тялото ми се срине, а главата ми избухне, което ще стане всеки момент.

Вместо това кротко оставам на място, решена да не позволя да се разпадна пред очите му. Стоя и гледам своя изумително красив приятел, с когото сме гаджета от четиристотин години, все едно се виждаме за първи път.

— Недей да се разстройваш толкова! Нищо не се е променило. Това е само къща. Прекалено голяма, при това. Никога не съм се нуждаел от толкова много пространство. Не съм използвал повечето стаи дори веднъж.

— И с какво точно смяташ да я замениш, а? С палатка?

— Просто реших да намаля малко размерите, това е всичко — погледът му е умолителен, настоява да го разбера. — Няма нищо лошо в това, Евър. Нито пък ще те нарани по някакъв начин.

— Агентът ти за недвижими имоти и за това ли ще ти помага? Да намалиш размерите? — изучавам отблизо лицето му и се чудя какво му става. А също и къде ще му излезе краят. — Тоест… Деймън, ако наистина искаш да се преместиш в нещо по-малко, защо просто не си го проявиш? Защо си избрал традиционния начин?

Обгръщам го с поглед: от разкошната глава, увенчана с тъмна лъскава коса, виеща се покрай ушите му, до съвършените му крака, понастоящем обути с чехли. Припомням си как доскоро копнеех да съм отново нормална, да съм като всички останали. Сега обаче, след като започнах да свиквам с новопридобитите си сили, вече не виждам смисъл в това.

— За какво всъщност става въпрос, ще ми кажеш ли? — присвивам очи.

Чувствам се, меко казано, предадена:

— Все пак ти ме докара дотук. Ти ме превърна в онова, което съм. А сега, след като най-накрая се приспособих към промяната, ти решаваш да скочиш през борда? Сериозно… защо го правиш?

Вместо да ми отговори, той затваря очи. Картината, която ми показва, е на нас двамата: смеем се и сме щастливи, забавляваме се като малки деца по розовия пясък на невероятно красив плаж.

Обаче аз само поклащам глава и кръстосвам ръце. Отказвам да играя тази игра, докато не отговори на въпросите ми.

Той въздъхва и се заглежда през прозореца. После се обръща към мен и обяснява:

— Вече ти казах — единственият ми шанс, единственият изход от този ад, който сам си създадох, е да се реванширам на кармата си. Да балансирам нещата. А единственият начин да го направя е да се откажа от проявяването на разни неща, от бляскавия начин на живот, от харченето на много пари и всякакво излишно разточителство. Глезил съм се и само съм прахосвал през последните шестстотин години — сега мога да поживея като обикновен гражданин. Честен, трудолюбив, скромен… да се боря с живота всеки ден, както правят всички останали.

Гледам го втренчено и повтарям наум думите му. Струва ми се, че не съм го чула добре.

— И как точно смяташ да го направиш? — присвивам очи. — Сериозно! През всичките тези шестстотин години някога работил ли си истински?

Независимо обаче, че съм напълно сериозна и въобще не ми е смешно, той отмята главата си назад и се разсмива, все едно съм се пошегувала. Накрая все пак се успокоява достатъчно, за да каже:

— Наистина ли смяташ, че никой не би ме наел? — поклаща глава и се засмива дори по-силно. — Моля те, Евър! Не мислиш ли, че съм живял достатъчно, за да развия едно-две умения, които да използвам?

Каня се да му отвърна, че макар да е забележително преживяване да го гледа човек как с една ръка рисува картина на Пикасо (но по-добре от самия художник), а с другата постига същото съвършенство с Ван Гот, тези му способности надали ще му гарантират получаването на желаната позиция в кафенето „Старбъкс“ на ъгъла. Преди обаче да произнеса и дума, той застава до мен. Придвижва се толкова бързо, че успявам да кажа само:

— Е, за някой, който е обърнал гръб на дарбите си, все още се движиш удивително бързо!

И вече съм в прегръдките му, наслаждавам се на прекрасното усещане, което затопля кожата ми. Разбира се, той внимателно избягва да се докосне до нея, когато обгръща с ръце кръста ми и ме придърпва към себе си.

— А какво ще кажеш за телепатията? — питам шепнешком.

— И нея ли смяташ да изоставиш?

Толкова съм обсебена от близостта му, че едвам успявам да оформя думите.

— Нямам никакви намерения да се отказвам от нещата, които ме приближават до теб — отвръща ми с решителен поглед. — Колкото до останалото… — Свива рамене и оглежда просторната празна стая, преди отново да спре очи на моите.

— Кажи ми, Евър, кое е по-важно — големината на къщата ми или големината на сърцето ми?

Прехапвам устни и отклонявам поглед. Истината в думите му ме засрамва, чувствам се малка и излишно упорита.

— Има ли наистина значение дали съм предпочел автобуса пред БМВ-то и конфекцията пред моделите на Гучи? Защото колата, гардеробът, къщата са просто имена. Неща, които е забавно да използваш, но в крайна сметка те нямат нищо общо с мен. Нямат нищо общо със същността ми, с човека, който представлявам в действителност.

Преглъщам с усилие. Цялото ми внимание е приковано от него. Наистина не ми пука за БМВ-то му или за имитацията на френско шато, в която живее — ако са ми необходими такива неща, ще си ги материализирам и сама! Вярно е, че не са важни, но ако трябва да съм честна, ще призная, че бяха немалка част от образа, който толкова ме привлече първоначално. Бяха като бонус към обаятелната му, впечатляваща и загадъчна личност, на която не устоях.

В крайна сметка го поглеждам отново — застанал пред мен без обичайните си блясък и показност, оголен до самата си сърцевина. Виждам го такъв, какъвто е в действителност, и осъзнавам, че не се е променил. Той си е все същият топъл, сърдечен, прекрасен човек. И не е спирал да бъде такъв. А това само подкрепя гледната му точка: нищо от тези, другите неща, няма значение. Никое от тях не е свързано с душата му.

Усмихвам се, защото изведнъж съм си припомнила, че има едно място, където можем да сме заедно — безопасно и сигурно, в което нищо лошо не може да ни се случи. Вземам ръката му, облечена в ръкавицата, и го дръпвам след себе си:

— Ела, искам да ти покажа нещо.