Страна на сенките

Дванайсета глава

Тръгвам пеша към къщи. Или поне натам бях решила да се запътя. По някое време обаче, почти без да усетя, сменям посоката. После още веднъж. И още веднъж. Краката ми се движат толкова бавно, че на практика се влачат. Знам, че вече няма нужда да тичам, нито да доказвам каквото и да било. Независимо от силата и скоростта си, просто не съм достоен съперник на Роман. Той е майстор в тази игра. Аз съм само една глупава и безполезна пионка.

Продължавам да вървя навътре, към сърцето на „Лагуна“ — „Вилидж“, „Селото“ — така го наричат. Твърде превъзбудена съм, за да се прибирам; твърде засрамена, за да отида при Деймън. Затова просто си вървя из тъмните пусти улици, докато накрая стигам пред малка, добре поддържана къща. От двете страни на входната врата в големи кашпи цъфтят ароматни цветя, а пред нея има плъстено килимче, на което пише „Добре дошли!“. Цялата атмосфера е приветствена, топла, приятелска. Само дето това впечатление е далече от истината. Много далече.

Сега къщата прилича повече на местопрестъпление. И за разлика от последния път, когато бях тук, сега не си правя труда да чукам на вратата. Няма смисъл. Ава отдавна я няма. След като открадна еликсира и заряза Деймън сам да се оправя, няма никакви намерения да се връща.

Отключвам вратата с ума си и влизам. Оглеждам се набързо, преди да тръгна през всекидневната към кухнята. Учудвам се от видяното — в стаята, която обикновено е подредена и спретната, в момента цари пълен хаос. Мивката прелива от мръсни съдове, а по земята се търкалят боклуци, защото кошчето също е пълно догоре. И макар да зная, че не Ава е отговорна за тази каша, ми е ясно, че тук има някой.

Прокрадвам се по коридора, като пътем надничам в празните стаи от двете му страни. Накрая стигам до боядисаната в индигов цвят врата в края му. Тя води до стаята, която Ава наричаше „моето светилище“ и в която медитираше и се опитваше да достигне до пространствата отвъд нашето — пространства като Съмърленд, например.

Открехвам вратата съвсем леко и надничам. В мрака едва успявам да различа двата силуета, спящи на пода. Плъзгам ръка по стената в безуспешен опит да открия ключ за лампа… после се сещам, че мога да включа светлината без помощни средства. Правя го и… се втренчвам в двамата души, които най-малко очаквах да видя отново:

— Райни?

Коленича до нея, сдържайки дъха си, а тя се обръща по гръб и отваря едно око.

— О, здрасти, Евър! — разтърква очи и сяда, тялото й още не й се подчинява напълно. — Ама аз не съм Райни, а Роми. Райни е ей там.

Поглеждам към близначката й в другия край на стаята и забелязвам гримасата, която разкривява чертите й в момента, в който осъзнава, че съм аз.

— Какво правите тук? — питам ги, като всъщност се обръщам само към Роми. Тя винаги се е държала по-добре с мен.

— Тук живеем. — Тя свива рамене и подпъхва измачканата си бяла риза под синята си карирана пола, докато става от пода.

Поглеждам към тях, като този път наистина ги виждам: бледата им кожа, големите тъмни очи, правата черна коса, грубо отрязана до раменете. Забелязвам, че и двете все още са облечени в училищните униформи, които носеха в деня на първата ни среща. Но за разлика от Съмърленд, където винаги бяха толкова чисти и спретнати, сега е точно обратното — разчорлени са, дрехите им изглеждат смачкани, износени и неподдържани. Изглеждат като деца, за които никой не се грижи.

— Не можете да живеете тук. Това е домът на Ава.

Поклащам глава. Идеята, че са се разквартирували тук, страхотно ме изнервя.

— Няма да е зле да помислите за връщане вкъщи. Нали се сещате, обратно в Съмърленд.

— Не можем — Райни издърпва нагоре чорапите си и се уверява, че и двата стигат точно до коляното, като по този начин, без да иска ми предоставя единствения начин да ги различавам. — Закотвени сме завинаги тук — и то по твоя вина!

И се вглежда злобно в мен.

Обръщам се към Роми с надеждата, че ще ми обясни думите на сестра си. Тя обаче само поклаща глава укорително и ми съобщава:

— Ава я няма — после свива рамене, — но нека държането на Райни не те оставя с погрешно впечатление. Много се радваме да те видим. Даже се бяхме обзаложили след колко време ще се появиш.

Местя погледа си ту към едната, ту към другата и нервно се засмивам:

— А, така ли? И кой спечели?

Райни прави гримаса и сочи сестра си:

— Тя. Аз бях сигурна, че си ни зарязала завинаги.

Застивам, стресната от нещо в думите й… или може би от начина, по който ги каза…

— Чакай малко, да не би да имаш предвид, че сте били тук през цялото това време?!

— Не можем да се върнем — Роми свива рамене. — Изгубили сме магията си.

— Е, сигурна съм, че мога да ви помогна да се върнете. Тоест, искате да се върнете… нали?

Поглеждам ги: Райни се усмихва, а Роми само кима с глава. Решавам, че ще е лесно — много по-лесно, отколкото те си мислят. Всичко, което трябва да направя, е да проявя портал, да ги върна обратно и да проверя дали се оправят. После им казвам „чао“ и се връщам в „Лагуна“. Сама.

— Много бихме искали — свенливо обяснява Роми.

— При това искаме да тръгнем веднага! — добавя Райни с присвити очи. — В крайна сметка, това е най-малкото, което можеш да сториш за нас!

Преглъщам буцата в гърлото си и кимам. Определено си го заслужих… Само се чудя — кой е по-нетърпелив да заминат… те или аз?

Правя жест към Райни и се насочвам към дивана, като се питам защо спят на земята, вместо да използват него.

— Елате — подканям ги и им хвърлям поглед през рамо. — Ти седни тук, отдясно, а ти, Роми, вляво — потупвам овехтялата кушетка, която е цялата на буци. — Сега ми хванете ръцете и затворете очи, а после се съсредоточете. Трябва с всички сили да се постараете да видите портала. Да си представите онзи бляскав водопад от топли златисти лъчи, сякаш наистина е пред вас. Когато образът е вече напълно ясен и оформен, искам да се видите как пристъпвате право през него. Аз ще бъда точно зад вас и ще ви пазя. Става ли?

Поглеждам ги и се уверявам, че кимат послушно, а после започваме да изпълняваме една по една правилните стъпки, всяко действие, необходимо за построяването на портал към Съмърленд.

Когато обаче прекосявам златистата светлина, пристъпвам на обширното благоуханно поле и отварям очи, откривам, че съм сама.

— Казах ти! — възкликва Райни, когато се връщам. Застанала е пред мен вбесена, очите й хвърлят обвинителни искри, а юмручетата й, подпрени на хълбоците, са побелели от стискане. — Казах ти, че магията ни я няма! Приковани сме тук и няма как да се върнем. И всичко това — само защото се опитахме да ти помогнем!

— Райни! — Роми укорително клати глава, а после ме поглежда с извинение в очите.

— Да, ама е вярно! — продължава да се цупи Райни. — Казах ти, че не си струва риска. Че тя няма да ни послуша. Беше ми ясно от самото начало, че съществува ужасната възможност да вземе погрешно решение. И държа да подчертая, че тя именно това и направи! — момичето започва да клати глава и се намръщва. — Стана точно както предсказвах, нали? Само дето сега ние плащаме цената за невероятната й глупост!

О, не, не сте само вие — мисля си. Веднага се засрамвам и се надявам да са изгубили и способността си да четат мисли. Колкото и да ме дразни, в случая е напълно права.

— Вижте какво — казвам и ги поглеждам. Неприятно ми е, но наистина трябва да изясня това. — Наясно съм колко силно искате да се върнете. Можете да ми вярвате, така е. И ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

Кимам, като виждам погледите, които си разменят — две напълно идентични лица, изразяващи еднакво недоверие:

— Не съм съвсем сигурна как ще го направя, но ми имайте доверие — ще намеря начин. Ще сторя всичко по силите си! А междувременно ще се погрижа да се чувствате добре, да ви е удобно и да сте в безопасност. Разбрахме ли се?

Райни вдига вежди и въздиша:

— Просто ни върни в Съмърленд — казва тя и кръстосва ръце пред гърдите си. — Само това искаме. Нищо друго не ни върши работа.

Кимам и добавям — с което й отнемам предимството:

— Разбрано. Ако ще ви помагам обаче, ми трябват някои отговори.

Те се споглеждат, а в очите на Райни ясно се чете „Няма начин!“

Роми обаче се обръща, кима ми и заявява:

— Добре.

Става въпрос за нещо, което не съм сигурна как точно да изразя. Но от доста време искам да знам истината, затова просто се хвърлям в дълбокото:

— Дано не ви засегна с това, но искам да знам… вие мъртви ли сте?

Сдържам дъха си, напълно подготвена за яростта им — сигурна съм, че ще се ядосат, или най-малкото — обидят. Реакцията им обаче ме сварва неподготвена: те избухват в смях. Превиват се и се кикотят. Райни започва да блъска с пестник по коляното си, а Роми се търкулва на дивана, буквално не може да си поеме дъх.

— Е, не можете да ме обвините, че искам да знам! — Май аз съм се обидила в случая. — Имах предвид, че все пак се срещнахме в Съмърленд, а повечето хора там са мъртви. Да не споменаваме, че и двете сте ужасно и неестествено бледи.

Райни се подпира на стената. Вече не се смее с глас, но усмивката все още не слиза от лицето й:

— Бледи сме били. Голяма работа! — тя поглежда към сестра си, после отново към мен. — Не че и ти можеш да се похвалиш с кой знае какъв тен. Ама ние не сме те заподозрели, че си напуснала света на живите завинаги, нали?

Трепвам, сепната от истината в думите й, но не се отказвам:

— Е, да — но вие имахте предимство, при това нечестно. Бяхте разбрали от Райли всичко за мен много преди да се срещнем. Знаехте точно коя съм и каква съм. А ако ще ви помагам, трябва да науча някои неща за вас, защото иначе няма да знам откъде да започна, нито какво да правя. Тъй че, дори да ви е много неприятно, трябва да ми разкажете историята си. Иначе доникъде няма да стигнем.

— Няма да стане! — отсича Райни и с поглед предупреждава сестра си да не си и помисли да изпълнява молбата ми.

Роми обаче я игнорира и се обръща директно към мен:

— Не сме мъртви. Никак даже. Ние сме по-скоро… бегълки. Бежанци от миналото, ако така ти звучи по-добре.

Поглеждам ги и решавам, че това не ми е нужно. Трябва просто да си сваля защитата, да фокусирам квантовия си щит с дистанционно управление и да ги докосна — и пред мен ще се разкрие целият им живот. Първо обаче искам да им дам шанс да разкажат собствената си версия.

— Преди много, много време — започва тя, после поглежда неодобрителното изражение на сестра си, поема си дълбоко въздух и казва, — ама наистина много, ние бяхме заплашени от…

Намръщва се и сбърчва вежди, явно от усилието да открие подходящите думи. После кима и продължава:

— Ами, нека просто кажем, че щяхме да станем жертви на ужасяващо престъпление, едно от най-мрачните събития в историята на човечеството, но успяхме да избягаме в Съмърленд и се спасихме. А пък после… Предполагам, че просто сме загубили представа за времето… не сме се връщали повече, бяхме все там. Тоест, до миналата седмица, когато дойдохме да ти помогнем.

Райни издава задавен стон, отпуска се на земята и заравя лице в шепи. Роми обаче не й обръща внимание, защото то е насочено към мен:

— Сега се сбъдна най-ужасният ни страх. Магията ни изчезна, нямаме къде да отидем — нито знаем как да оцелеем тук.

— От какво точно гонение се измъкнахте? — питам я и внимателно наблюдавам реакцията й. — И колко е това „много отдавна“? С какво си имам работа въобще?

Чудя се дали са връстници на Деймън… дали не произхождат от дори по-древни времена — или са по-близо до мен и скорошното минало?

Двете се споглеждат отново и усещам, че общуват по техния си специален безмълвен начин, в който не мога да взема участие. Нямам намерение да оставя това така. Спускам се към Райни и сграбчвам ръката й, преди да има време да се отдръпне. Веднага съм всмукана в ума й — в света й — и пред мен се разкрива случилото се. Виждам го, все едно съм там наистина. Стоя отстрани, просто един незабелязан наблюдател. Напълно потъвам в хаоса и страха, белязали онзи ужасен ден, и ставам свидетел на картини, така ужасяващи, че се изкушавам да се извърна, за да се скрия от тях.

Виждам как ядосаната тълпа се скупчва пред дома им с крясъци и размахани факли; леля им препречва вратата, колкото може, прави портала и ги бута през него — към безопасния свят на Съмърленд. Кани се да ги последва, но в този миг вратата поддава. Близначките изчезват. Вече са отделени от всичко, което познават. Нямат представа какво се е случило с леля им. После откриват Големите коридори на познанието и наблюдават целия мъчителен процес, фалшивите обвинения, всичко. Тя отказва да се признае за виновна в магьосничество, позовава се на мотото на Уика: „Стига да не струваш никому зло, прави каквото ти шепти сърцето“. Знае, че не е направила нищо лошо, и отхвърля обвиненията, отказва да се отрече от вярванията си и остава с високо вдигната глава… чак до бесилката, на която я обесват без милост.

Препъвам се в усилието си да се отдръпна по-бързо, пръстите ми трескаво дирят амулета под тениската ми. Нещо в погледа на леля им ми е толкова познато, че се чувствам разтърсена, сякаш съм се докоснала до нещо зловещо и страховито. Налага ми се доста да се постарая, преди да се почувствам уверена, че тук съм в безопасност. Че такива неща не се случват в наши дни.

— И така, вече знаеш — Роми свива рамене, а Райни клати глава. — Научи цялата ни история, всичко за нас. Още ли ни виниш, че искаме да избягаме и да се скрием?

Поглеждам ги безпомощно. Не знам какво да кажа.

— Аз… Толкова съжалявам. Нямах представа.

Поглеждам към Райни, която отказва да отвърне на погледа ми; после и към Роми, която просто сериозно свежда глава.

— Нямах представа, момичета, че сте се изплъзнали именно от преследването на салемските вещици.

— Ами, не е точно така — казва Райни, но Роми я прекъсва:

— Има предвид, че срещу нас никога не е имало процес.

Обвиненията бяха само към леля ни. Тя за един ден се превърна от най-търсената акушерка в града в престъпница. Задържаха я и я отведоха.

Роми си поема въздух мъчително, а очите й се наливат със сълзи. Преживява го, сякаш се е случило вчера.

— Щяхме да отидем с нея, нямахме нищо за криене — подхваща Райни оттам, откъдето е спряла сестра й. После вдига брадичка и присвива очи, сякаш съм й възразила и сега ми отвръща. — И със сигурност Клара не бе виновна, че бедничкото бебе умря. Бащата го направи! Той не искаше нито бебето, нито майка му. Затова уби и двамата и обвини Клара. Толкова силно крещеше „вещица“, че целият град го чу… А после Клара направи портала, накара ни да се скрием, но точно когато се канеше да премине след нас… Е, знаеш останалото.

— Но това е било преди повече от триста години! — изписквам.

Изобщо не мога да свикна с представата за толкова дълго съществувание, макар самата аз да съм безсмъртна. Близначките свиват рамене едновременно.

— Тоест, не сте се връщали от… — Тръсвам глава отчаяно, защото едва сега започвам да схващам тежестта на проблема. — Исках да кажа… имате ли изобщо представа колко са се променили нещата, откакто за последно сте били тук? Говоря сериозно. Този свят е напълно различен от онзи, който сте напуснали при бягството си.

— Не сме идиотки — обижда се Райни. — В Съмърленд нещата също се развиват, би трябвало да го знаеш. През цялото време пристигат нови хора, проявяват нещата, към които са били привързани — всички онези вещи, без които са си наумили, че не могат да живеят…

Не това обаче имам предвид аз. Всъщност става въпрос за много по-голяма промяна. Монументална. Не говорех просто за колите, заменили теглените от коне карети, нито за пазаруването от модни бутици, вместо личният ти шивач да ти шие роклите по последна парижка мода. По-скоро имах предвид способността им да се справят в този нов свят, да се смесят с хората, да се впишат в обстановката, да се адаптират. Не да изпъкват, както е в момента! Все едно на челата им светят фенери. На човек му е достатъчно да хвърли един поглед към нескопосано подстриганите им коси (нищо чудно да са си ги рязали сами, при това с бръснач), към огромните тъмни очи и прекалено бледата кожа, за да схване, че влиянието на двайсет и първия век не е стигнало по-далеч от подмяната на дрехите им със съвременни ученически униформи. Това няма нищо общо с пълната промяна, която им е жизнено необходима.

— Освен това Райли ни подготви — заявява Роми, с което предизвиква шумен стон от страна на Райни и привлича изцяло вниманието ми. — Тя материализира едно частно училище с пансион към него. Убеди ни да се запишем… оттам са униформите. Тя изпълняваше ролята на наша преподавателка — учеше ни как да се държим съвременно, дори как да говорим модерно. Искаше да се върнем и беше решена да ни подготви за това пътуване. Отчасти защото искаше да се погрижим за теб, отчасти защото смяташе, че е лудост да изпускаме тийнейджърските си години.

Замръзвам. Внезапно получавам прозрение за интереса на Райли към тях: причината всъщност е много по-малко свързана с мен. Става въпрос за нея.

— На колко сте години? — прошепвам и поглеждам към Роми. — Или по-скоро, на колко бяхте, когато пристигнахте за първи път в Съмърленд?

Зная, че след това не са остарели и ден.

— Тринайсет — отговаря Роми и сключва вежди. — Защо?

Затварям очи и започвам да клатя глава, като едва потискам смеха си. Знаех си, просто бях сигурна! Райли толкова мечтаеше за деня, когато ще стане на тринайсет и ще бъде истинска тийнейджърка от плът и кръв. Броеше дните до заветната дата. Обаче загина на дванайсет. Затова реши да остане на земята, за да изживее юношеството си… чрез мен.

Звучи напълно логично да се е опитала да убеди Роми и Райни да се върнат. Не би искала и те да го пропуснат като нея.

А щом Райли може да намери надежда в такива ужасни ситуации, то аз със сигурност мога да превъзмогна Роман. Просто трябва да разбера как.

Поглеждам към близначките с ясното съзнание, че не могат да останат тук сами, нито да дойдат да живеят със Сабин и мен… И тогава ми хрумва Идеята. Защото има човек, който е напълно способен и подготвен — макар че едва ли ще се съгласи с удоволствие — да помогне.

— Грабвайте си нещата! — нареждам им и се насочвам към вратата. — Ще ви заведа в новия ви дом.