Страна на сенките

Двайсет и осма глава

Рязко отварям чекмеджето и трескаво набутвам вътре книгата, докато мекото тупкане на стъпките се приближава все по-близо и по-близо. Едва съм успяла да го затворя, когато Джуд отваря вратата и наднича с думите:

— Работиш до късно ли?

Влиза в стаята и протяга ръка към Деймън, който се поколебава за миг, докато го измерва с поглед. После се здрависва с него, но дори след като пускат ръцете си, очите му остават прекалено съсредоточени и нетрепващи, сякаш умът му е много далече оттук.

— Ей, какво става тук? Семейно посещение на работното място ли сте спретнали? — усмихва се Джуд, макар че тази усмивка не успява да стопли напълно очите му.

— Не! Просто…

Нямам никаква представа какво да му кажа. Срещам за секунда дълбокия му проницателен поглед и бързо отклонявам очи.

— Разглеждахме твоята „Книга на сенките“ — заявява Райни със скръстени ръце и присвити очи. — И се чудехме откъде я имаш.

Джуд кима, а устните му съвсем лекичко се извиват в ъгълчетата:

— А вие сте?

— Роми и Райни — обяснявам. — Те са ми…

Поглеждам ги със странното усещане, че няма как да опиша взаимоотношенията ни.

— Племенници — довършва Деймън с поглед, втренчен в Джуд. — В момента живеят при мен.

Джуд отвръща на погледа му за секунда, след което пак се обръща към мен. Идва на сантиметри от бюрото и кима:

— Е, колкото и добре да бе скрита, не се съмнявам, че това не е било пречка за теб.

Преглъщам с усилие и хвърлям поглед към Деймън, който продължава да оглежда Джуд с изражение, което никога преди не съм виждала на лицето му. Сякаш цялото му същество е застанало нащрек, в пълна бойна тревога — замръзнала стойка, сковани от напрежение черти и толкова присвити очи, че са се превърнали в цепки.

— Уволнена ли съм? — питам го и се изхилвам лекичко, но не защото ми е весело.

Всъщност съм съвсем сериозна.

Джуд поклаща глава:

— Че защо да си уволнявам най-добрата ясновидка? Всъщност единствената, с която разполагам. — Вече се усмихва открито. — Смешното е, че тази книга е в чекмеджето от миналото лято, но досега не я намери никой.

После свива рамене:

— Впрочем на какво се дължи интересът към нея? Смятах, че не искаш да се занимаваш с магии и заклинания?

Сгърчвам се от неудобство на стола си и започвам притеснено да се въртя, изнервена не само от ситуацията, но и от Деймън, който все така не сваля очи от него.

— Ами, аз не искам, но близначките много се интересуват от…

— Уика — прекъсва ме Деймън и обгръща закрилнически раменете им. — Интересуват се от Уика и Евър реши, че тази книга може да им е полезна. Макар че тя очевидно е за напреднали, прекалено е сложна.

Сега е ред на Джуд внимателно да го огледа:

— Явно току-що си намерих ученички номер две и три.

— Има и първа? — възкликвам прекалено бързо и без да помисля, след което хвърлям поглед към Деймън и силно се изчервявам.

Джуд свива рамене:

— Ако се появи, разбира се. Като че ли много се запали от идеята, но…

Онър. Разбирам го, без дори да ми се налага да надничам в ума му. Тя се е записала първа — и не изпитвам никакво съмнение, че ще се появи.

— Ученички? За някакви курсове? — пита Деймън с ръце, все още поставени върху раменете на момичетата, а погледът му се стрелва между двама ни с Джуд.

— „Развитие на психическите и екстрасенски способности, първо ниво“. — Джуд свива рамене. — Смятам леко да наблегна конкретно на способностите за презареждане и отделно на някои прости заклинания. Започваме съвсем скоро, може би още утре. Защо да чакаме?

Роми и Райни се споглеждат. В погледите и на двете блести въодушевление, но Деймън поклаща глава и отсича:

— Не.

Джуд му хвърля спокоен поглед, изражението му не показва никакво притеснение. Не изглежда ни най-малко обезкуражен.

— О, хайде, де! Даже няма да им вземам такса. Така или иначе, това е съвсем ново и за мен, така че ще го сметна просто за добър начин да изпробвам идеята и да проверя дали има смисъл. Освен това ще бъде съвсем опростен начален курс, нищо сериозно и опасно, ако това те притеснява.

Очите им се срещат и моментално разбирам, че макар „сериозната“ магия да е основната причина за загрижеността на Деймън, съвсем не е единствената.

Не, тази внезапна раздразнителност и нехарактерната за него предпазливост определено имат нещо общо с Джуд.

И с мен.

С Джуд и мен, заедно.

И ако не го познавах по-добре, щях да си помисля, че ревнува. Обаче аз го познавам достатъчно добре, за да схвана, че причината за това поведение се свежда само до един човек: мен самата.

Близначките започват да го убеждават, вперили умолително огромните си тъмни очи в неговите:

— Моля те, моля те! — Гласовете им се сливат във високо хленчене. — Наистина, ама наистина страшно много искаме да ходим на такъв курс!

— Това ще ни помогне да си върнем магията! — кима Роми с усмивка и започва да го дърпа за ръката.

— И няма да сме постоянно в къщата, така че и Евър ще спре да мрънка, че ви липсва усамотение! — добавя Райни, като успява да вмъкне обида към мен дори в молбата си.

Джуд ме поглежда и вдига вежди развеселено, но аз бързо отклонявам очите си. Чакам със затаен дъх какво ще каже Деймън.

— Ще го постигнем сами, по моя начин… Просто трябва да имате търпение. — Решението му е окончателно и няма място за преговори.

Джуд кимва и пъха ръце дълбоко в джобовете си, след което все така спокойно заявява:

— Няма проблеми. Ако все пак промениш решението си или пък просто ти се прииска да наминеш и да провериш как върви, заповядай. Кой знае, може пък и да научиш нещо?

Очите на Деймън се присвиват почти незабележимо. Това обаче ми е напълно достатъчно, тъй че се изправям и питам:

— И така, още ли съм в графика за утре?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

Наблюдава ме, странно съсредоточен, докато заобикалям бюрото и се озовавам в прегръдките на Деймън.

— Аз ще позакъснея — добавя Джуд и сяда на мястото, което току-що съм освободила, — затова, ако дойде онова момиче… — и ми хвърля кос поглед.

— Онър — кимам аз.

Деймън ахва изненадано, а Джуд се разсмива и заявява:

— Леле, ти наистина си ясновидка! Както и да е, ако се появи, кажи й, че ще започнем другата седмица по някое време.