Страна на сенките

Седемнайсета глава

На следващия ден, когато се връщам от училище, заварвам на стълбите пред дома си Хевън. Очите й са силно гримирани, край лицето й се спускат яркосини кичури, а в ръцете си стиска нещо, увито в одеяло.

— Знам, че първо трябваше да се обадя. — Тя се изправя мъчително на крака, а по подпухналото й червено лице започват да се стичат сълзи. — Май просто не знаех какво да направя, затова дойдох тук.

Развива одеялото и от вътрешността на вързопа се показва едра черна котка с невероятни зелени очи, която изглежда немощна и много болна.

— Твой ли е? — поглеждам ги и веднага забелязвам, че и нейната аура, и тази на животното, са разпокъсани и нестабилни.

— Това е тя — натъртва Хевън, после започва да намества одеялото, сякаш не знае къде да го дене. Накрая го повдига към гърдите си.

— Не знаех, че имаш котка.

Присвивам очи. Иска ми се да й помогна, но нямам представа как. Баща ми беше алергичен към котки, затова винаги сме имали куче.

— Заради това ли не дойде на училище днес?

Тя кима и тръгва след мен към кухнята. Грабвам бутилка вода и я наливам в една купа.

— От колко време я имаш? — питам, докато я наблюдавам как поставя котката в скута си и й поднася купата към муцунката.

Животното обаче пренебрегва водата и дори се извръща настрани.

— От няколко месеца — тя свива рамене и започва лекичко да я гали по главата. — Никой не знае за нея. Е, освен Джош, Остин и прислужницата, но всички те се заклеха да пазят тайната. Друг никой. Майка ми направо би откачила! Сигурна съм, че Господ е забранил пребиваването в дома ни на каквото и да било истинско живо същество, което би могло да повреди мебелите й или да развали линията на вътрешния дизайн!

Тя отчаяно започва да клати глава.

— Живее в моята стая, най-вече под леглото. Оставям й прозореца леко открехнат, за да може да излиза и да скита наоколо. Знам, че се предполага, че живеят по-дълго, ако не излизат от къщи, но какъв живот е това? — Тя ме поглежда, а аурата й, която обикновено е ярка и с цвета на слънцето, сега е посивяла от тревога.

— Как се казва? — питам съвсем тихичко и хвърлям поглед към котката.

Опитвам се да скрия загрижеността си. Доколкото виждам, не й остава много време на този свят.

— Чарм, талисманчето. — Ъгълчетата на устните й се изпиват в почти невидима усмивка, когато го казва. — Нарекох я така, защото ми носи късмет… или поне така изглеждаше тогава. Намерих я под прозореца си вечерта, когато с Джош се целунахме за първи път. Беше толкова романтично! — Тя свива рамене. — Като добър знак. Сега обаче…

Тя отново поклаща глава и извръща поглед.

— Може би ще успея да помогна — казвам й, защото в ума ми се е оформила една идея.

Не съм сигурна, че ще проработи, но като се има предвид какво виждам, няма нищо за губене.

— Тя не е точно малко котенце. Вече е възрастна дама. Ветеринарят ми каза да я държа на спокойно и удобно място докогато ми е възможно. И аз щях да си я гледам вкъщи, защото на нея наистина й харесва под леглото ми. Майка ми обаче реши да преобзаведе всички стаи, макар баща ми да заплашва, че ще продаде къщата… И сега специалистът по вътрешно обзавеждане се вре навсякъде, а по петите му върви агентът за недвижими имоти. Всички непрекъснато се карат, а в къщата е пълен хаос! Освен това Джош в момента прави прослушвания за новата си група, а пък Майлс нали се готви за представлението довечера… та реших да дойда тук.

— Тя ме поглежда нервно. — Не че ти си ми последният шанс, няма такова нещо.

Лицето й се сгърчва, когато осъзнава как са прозвучали думите й.

— Имах предвид, че ти винаги си толкова заета с Деймън, че просто не исках да те безпокоя. Но ако си имаш работа, не е нужно да оставам. Тоест, ако той ще идва или нещо такова. Мога да…

— Вярвай ми — облягам се отново на плота и тръсвам глава.

— Деймън е…

Зазяпвам се в стената, докато се чудя как точно да подредя думите.

— Напоследък Деймън е страшно зает. Съмнявам се, че ще се отбие днес… или въобще, че скоро ще минава оттук.

Поглеждам към нея и Чарм, за да разчета аурата й. Веднага разбирам, че е дори по-разтревожена, отколкото изглежда. И макар да зная, че не е правилно, етично, нито нормално; и въпреки че съм наясно, че това е естественият кръговрат на живота, в който човек не бива да се намесва, не мога да понеса мисълта приятелката ми да страда така. Не и когато имам половин бутилка еликсир в раницата си.

— Просто съм… тъжна. — Тя въздиша и започва да чеше Чарм под брадичката. — Наистина, видно е, че е живяла хубав и дълъг живот, обаче… Защо е толкова ужасно сега, когато е към края си?

Свивам рамене. Почти не я слушам, защото умът ми е зает с обещаваща нова идея.

— Толкова е странно. В един миг всичко е наред… или дори да не е съвсем наред, поне си тук. А после, в следващия… те няма. Като Еванжелин. И повече никой нито те вижда, нито чува нещо за теб.

Потропвам с пръсти върху гранитния плот. Зная, че казаното от нея не е съвсем вярно, но нямам желание да я опровергавам.

— Предполагам, че просто не виждам смисъла. Защо изобщо да си губиш времето да се привързваш към нещо, след като: а) то не е вечно и б) боли така ужасно, като свърши? Тя поклаща глава. — Всичко си има граници — определени начало, среда и край… Защо тогава изобщо го започваме? Какъв е смисълът, след като всичко просто е път към края?

Тя издухва сините кичури от очите си и ме поглежда:

— И не говоря просто за смъртта като край… — кима към котката си. — Макар да е ясно, че всички отиваме там, независимо колко се борим.

Гледам ги — Хевън и Чарм — и кимам, сякаш това напълно се отнася и за мен. Сякаш аз съм като всички останали — чакам си реда, застанала на дългата опашка смъртници.

— Имах предвид смъртта в един по-_метафоричен_ смисъл. В смисъл, че… нищо не трае вечно — нали се сещаш? Защото това е истината, нищо не е вечно. Нищо. Ни-щич-ко!

— Ама, Хевън…

Тя ми хвърля поглед, който ме кара да млъкна насред изречението.

— Виж какво, преди да започнеш да ми говориш всички тия глупости, които се каниш да ми пробуташ за добрата страна на нещата, назови поне едно нещо, което няма край!

Тя присвива погледа си по начин, който ужасно ме стряска. Започвам да се чудя дали е разбрала каква съм, дали се опитва да ме подмами в капан, за да се разкрия. Когато обаче си поемам дълбоко въздух и я поглеждам отново, веднага схващам, че просто се бори със собствените си демони и това няма нищо общо с мен.

— Не можеш да го направиш, нали? — Тя клати глава. — Освен ако не кажеш „Бог“ или „всемирна любов“, или нещо подобно — но не за това говоря, така или иначе. Нямам предвид някакви абстрактни понятия. Говоря за това, че Чарм умира, родителите ми май ще се развеждат и — да си го кажем направо — Джош и аз в крайна сметка ще се разделим. И ако това просто е неизбежен факт, тогава… — Тя поклаща глава и избърсва носа си. — Ами, не знам. По-добре аз да съм онази, която контролира ситуацията и аз да реша кога. Да го нараня, преди той да ме е наранил. Защото две неща са абсолютно сигурни: първо, че връзката ни ще приключи скоро, и второ, че някой ще бъде наранен. Защо този някой да съм аз?!

Поглежда встрани. Носът й тече, устните й са сгърчени.

— Помни ми думите, аз съм момиче тефлон. Всичко се стича по мен, нищо не залепва.

Наблюдавам я внимателно. Усещам, че не ми споделя цялата история, но не желая да я притискам — нека я разкаже, както прецени.

— Знаеш ли какво? Права си. Напълно си права! — отсичам и тя ме поглежда изненадано. — Всичко наистина си има край!

Всичко, освен Роман, Деймън и мен, де.

— Права си и за това, че ти и Джош вероятно ще се разделите някой ден — не само защото всичко има край, както се изрази, а просто защото така стоят нещата. Повечето връзки, започнати в гимназията, не оцеляват след завършването.

— Ти така ли смяташ… така ли виждаш себе си и Деймън? — започва да си играе с одеялцето на Чарм. — Че няма да сте заедно след нощта на бала?

Стисвам устни и извръщам поглед. Зная, че е ужасно да я лъжа така:

— Аз… опитвам се да не мисля много-много за това. Друго обаче имах предвид. Просто… това, че нещо е свършило, не означава, че е било лошо или че изобщо не е трябвало да започва. А дори и да е дошъл краят, не е задължително някой да бъде наранен. Защото… ако приемем, че всяка стъпка ни води до следващата, как изобщо ще стигнем донякъде, как ще успеем да пораснем, ако избягваме всичко, което може да ни нарани?

Тя кима съвсем лекичко, сякаш разбира думите ми, но не може напълно да се съгласи с тях.

— Тоест, нямаме кой знае какъв избор. Трябва да продължим да опитваме, не просто да се надяваме на най-доброто, след като сме се озовали някъде. А и, кой знае — може даже да научим нещо по пътя! — Поглеждам я и разбирам, че пак не съм успяла да я убедя, затова добавям: — Опитвам се да ти кажа, че не можеш просто да избягаш само защото нищо не е вечно. Трябва да се задържиш там, да видиш как ще се развие. Единствено така можеш да напреднеш… да продължиш нататък.

Свивам рамене. Иска ми се да имах повече дар слово, но разполагам само с това.

— Помисли си, наистина. Ако не бе спасила навремето котката си, ако не бе казала „да“ на Джош, когато те е поканил да излезете заедно — ами, щеше да си изпуснала толкова много прекрасни моменти!

Тя ме поглежда. Все още й се иска да спори, но въпреки това не казва нищо.

— Джош е наистина много сладък. И е луд по теб. Не мисля, че е добра идея да го разкарваш толкова скоро. Освен това — знам, че ме чува, но не съм сигурна, че ме слуша в действителност, — не би трябвало да вземаш подобни решения, когато си подложена на такъв стрес.

— А какво ще кажеш за преместване? Това достатъчно добра причина ли е?

— Джош ще се мести? — мятам й кос поглед. Това не го бях предвидила.

Тя поклаща глава отрицателно и обяснява, като същевременно чеше Чарм между ушите:

— Не Джош. Аз. Баща ми не спира да говори, че ще продаде къщата… но, естествено, не е тръгнал да го обсъжда с Остин или с мен.

Изкушавам се да надникна в ума й и сама да разбера цялата история, но решавам да се придържам към обещанието си да не нарушавам личния живот на приятелите си.

— Зная само, че изразът „стойност при препродажба“ непрекъснато изскача в разговорите. — Тя тръсва глава и тъжно ме поглежда. — Нали разбираш какво означава това? Ако се случи наистина, няма да съм в „Бел Вю“ следващата година. Няма да завърша с класа си. Всъщност няма да съм в която и да било гимназия в „Ориндж Каунти“.

— Няма да позволя това да се случи — заявявам твърдо с поглед, прикован в нейния. — Няма начин да те пусна! Просто трябва да завършиш с нас…

— Е, това звучи прекрасно и прочее… — тя свива рамене. — Но не мисля, че можеш да спреш процеса, не си ли съгласна? Като че ли лекичко излиза от възможностите ти, как мислиш?

Местя погледа си от нея към котката й и обратно. Чудесно знам, че не е извън възможностите ми. Да открия противоотрова за Деймън? Това може би — да. Да помогна на приятелката си да запази адреса и любимата си животинка? Едва ли ще е особено трудно. Има много неща, които мога да направя. Наистина много. Въпреки това я поглеждам и казвам само:

— Ще измислим нещо. Само ми имай доверие, става ли? Може да се преместиш тук, с мен и Сабин, например…

Кимам, сякаш си вярвам, макар прекрасно да знам, че Сабин никога не би се съгласила. Въпреки това трябва да измисля нещо, да й дам нещо, за което да се хване, след като не мога да произнеса на глас онова, което в действителност смятам да сторя.

— Би ли го направила? — погледът й е нервен. — За мен? Наистина?

— Разбира се — свивам рамене. — Всичко, което е необходимо.

Тя преглъща с усилие и се оглежда, като клати глава:

— Нали знаеш, че никога не бих приела. Все пак е много приятно да знаеш, че някой те обича и действа като твой най-добър приятел, независимо от всичките ти недостатъци.

Поглеждам я изненадано. Все си мислех, че смята Майлс за своя най-добър приятел, не мен.

— Е, ти и Майлс, де — казва, сякаш ми е прочела мислите.

После се разсмива — за пръв път, откакто е дошла.

— Тоест, мога да имам двама най-добри приятели, нали така? Един истински и един резервен, дето се вика.

Отново издухва носа си, тръсва глава и добавя:

— Обзалагам се, че изглеждам ужасно, нали? Няма проблем, кажи ми. Ще го понеса.

— Не изглеждаш ужасно — отсичам, учудена от тази внезапна загриженост за външния й вид. — Изглеждаш тъжна. Има голяма разлика. А и… какво от това?

— Има значение, ако човекът насреща преценява дали да те наеме, или не — тя свива рамене. — Отивам на интервю за работа, но просто няма начин да се появя в този вид. А и не мога да взема Чарм със себе си.

Поглеждам към котката и разбирам, че животът бавно изтича от нея. Зная, че много бързо трябва да предприема нещо, иначе ще стане прекалено късно.

— Аз ще я взема. Така или иначе няма да ходя никъде.

Хевън явно се колебае дали да остави бедното умиращо животно при мен. Обаче аз само кимвам с глава, заобикалям плота и се приближавам към тях. Когато вземам котката в ръце, просто добавям:

— Наистина. Просто отивай да свършиш, каквото трябва, а аз ще се погрижа за нея.

Подканям я с усмивка да се съгласи. Тя все още не е напълно сигурна какво да направи; мести погледа си между мен и Чарм, после започва да рови из огромната си чанта. Вади оттам огледалце, мокри си пръста и започва да почиства следите от спирала по бузите си.

— Няма да се бавя много — грабва черния молив и бързо очертава с плътни линии очите си. — Може би около час? Най-много два, не повече.

Сменя черния молив с руж и се захваща да върне руменината на бузите си.

— Трябва само да я държиш и да й даваш по малко вода, ако поиска да пие. Най-вероятно няма да иска. Вече почти нищо не приема…

После мацва малко гланц на устните си и оправя косата си.

Накрая премята чантата на рамо и хуква към вратата. Качва се в колата си и точно преди да потегли, отново се обръща към мен:

— Благодаря ти! Тази работа наистина ми е нужна — повече, отколкото може би си мислиш. Трябва да започна да спестявам пари, така че да мога да се отделя — като Деймън. Писна ми от всички тия глупости!

Не знам какво да й кажа, тъй че само я гледам мълчаливо. Ситуацията на Деймън е твърде различна. Всъщност няма друга като нея. И нещата изобщо не стоят така, както изглеждат… но това не мога да й го кажа.

— Е, да. — Знам, че най-вероятно няма да мога да се издържам точно като него, нито да поддържам такъв начин на живот. Въпреки това ще е по-добре да живея в някое мизерно таванско апартаментче, отколкото да завися от импулсивните решения и капризите на родителите си. Както и да е… Кажи, сигурна ли си, че нямаш нищо против?

Кимам и прегръщам Чарм по-силно. Наум я моля да издържи още малко, докато се освободя и успея да й помогна.

Хевън плъзга ключа си в стартера и двигателят изръмжава. От буботенето му гласът й почти не се чува:

— Обещах на Роман да не закъснявам. Ако побързам, може и да стигна навреме.

Дава на заден ход и пътем проверява грима си в огледалото.

— Роман? — замръзвам на мястото си.

Знам, че на лицето ми е изписана истинска паника, но не мога да направя нищо, за да я скрия.

Тя свива рамене и вика, за да я чуя, тъй като вече почти е излязла от алеята пред дома ми:

— Той ми уреди интервюто!

Маха ми с ръка, докато се отдалечава надолу по улицата. А аз оставам след нея — с умираща котка в ръце и без да съм измислила как да я предупредя за него.