Страна на сенките

Четиринайсета глава

Денят в училище ми се струва ужасно дълъг без Деймън. Затова в момента, в който бие последният звънец, се мятам в колата си и потеглям към дома му. На светофара обаче, вместо да завия вляво, правя непозволен обратен завой. Казвам си, че трябва да му оставя пространство да диша, да му дам шанс да заздрави връзката си с близначките. Всъщност истината е, че съм уплашена: от една страна е тяхното очевидно обожание към него, техния герой, от друга — откровената неприязън, която Райни изпитва към мен. Просто още не съм готова да се изправя отново пред тях.

Насочвам се към централната част на „Лагуна“ с идеята да се отбия в „Мистикс & Муунбийнс“, магазинчето за езотерична литература и свръхестествени пособия и материали, в което Ава работеше преди. Реших, че Лина, собственичката на книжарничката, може и да ми помогне да намеря разрешение на по-мистичните си проблеми, без да се налага да разкривам какво точно целя. И като се има предвид колко е подозрителна тя, това би било истински подвиг.

След като проявявам най-доброто място за паркиране, което успявам — в пренаселената „Лагуна“ то се оказва на две преки разстояние — натъпквам в брояча цяла шепа монети и тръгвам към вратата. Там обаче ме посреща табелка, на която с големи червени букви пише: „Връщам се след десет минути“. За миг застивам на място със стиснати устни. Оглеждам се внимателно и след като съм се уверила, че никой не ме гледа, пускам в действие силата на ума си. Бързо обръщам табелката и отключвам катинара, после се вмъквам през вратата, като едновременно с това заглушавам камбанката върху стъклото й. Насочвам се към лавиците с книги, предчувствайки удоволствието да се ровя сама и необезпокоявана от изпитателния поглед на Лина.

Връхчетата на пръстите ми галят дългата редица от разнообразни подвързии. Чакам някакъв сигнал — внезапно затопляне, сърбеж, боцкане, изтръпване. Нещо, което да ми подскаже как да открия точната книга. Обаче не получавам нищо. Затова в крайна сметка грабвам една, която е изложена почти в края на лавицата, затварям очи и притискам дланите си едновременно към предната и задната корица, нетърпелива да видя какво пише в нея.

— Как влязохте тук?

Подскачам и се удрям в рафта зад себе си. Купчина CD-та се стоварва на земята. Свивам се от неудобство, като виждам хаоса, който цари в краката ми: разпилени кутийки за дискове и кристали, някои от тях пукнати или счупени.

— Изплашихте ме, аз…

Отпускам се на колене с бясно препускащо сърце и пламнало лице. Чудя се не само кой е той, но и как изобщо е успял да се промъкне така зад гърба ми — би трябвало да е невъзможно. Усещам енергията на смъртните много преди те самите да са се появили на сцената. Да не би да е… възможно ли е да не е смъртен?

Хвърлям му крадешком поглед, когато коленичи до мен на пода. Кожата му е почерняла от слънцето, ръцете му са красиво оформени и мускулести, а тежката му златистокестенява коса е сплетена и се спуска до средата на гърба му. Наблюдавам го как събира изпочупените кутийки и дебна за някакъв знак — нещо, което да ме увери, че е безсмъртен. Може би дори зъл безсмъртен. Прекалено красиво, даже идеално лице… татуировка на Уроборос… Когато обаче ме хваща да го зяпам, той се ухилва широко и тази усмивка ме обезоръжава: не само, че на бузите му цъфват две очарователни трапчинки, но забелязвам и зъбите му. Те са криви — не много, но това е напълно достатъчно да се убедя, че изобщо не е като мен.

— Добре ли сте? — пита ме и ме поглежда право в очите. Неговите са толкова зелени, че за миг забравям коя съм и защо съм тук.

Кимам, както си стоя, неудобно превита. Нервно трия длани в дънките си и се чудя защо съм останала без дъх, защо съм толкова притеснена. Думите излизат със запъване, насила:

— Да-да, добре съм — завършвам с нервен смях, толкова писклив и не на място, че се сгърчвам засрамена и извръщам лице. — Аз, ъъ… просто преглеждах изложените заглавия.

Чак когато го казвам, осъзнавам, че вероятно имам повече право от него да съм тук. Хвърлям поглед през рамо и го сварвам да ме гледа неразгадаемо. Поемам си дълбоко въздух и изправям рамене:

— Струва ми се, че правилният въпрос е ти как си влязъл тук?

Насочвам вниманието си към босите му, покрити с пясък крака и мокрите му шорти, смъкнати опасно ниско на хълбоците — и бързам да извърна поглед, преди да съм видяла прекалено много.

— Аз съм собственикът — кимва леко и започва да подрежда падналите дискове — тоест онези от тях, които не са счупени — обратно на лавицата. После се обръща с лице към мен.

— Така ли било? — отвръщам на погледа му с присвити очи.

— Защото по една случайност познавам собственичката, а ти изобщо не приличаш на нея.

Той накланя главата си на една страна и присвива очи, все едно наистина размишлява. После потрива брадичка и отвръща:

— Наистина ли? Повечето хора смятат, че приликата е очебийна. Макар че аз самият съм на твоето мнение, никога не съм забелязвал такава.

— Роднина ли си на Лина? — малко ми остава да се задавя. Само се надявам, че не звуча толкова паникьосана, колкото си мисля.

— Тя ми е баба. — Той кимва. — Казвам се Джуд, между другото.

И ми протяга своята дълга, бронзова от слънцето, мускулеста ръка. Аз обаче не мога да я хвана, независимо от любопитството си. Независимо от това, че си умирам да разбера защо ме кара да се чувствам толкова… объркана, развълнувана и как така успя да ме извади от равновесие… Просто не мога да рискувам да се сблъскам с познанието, което ще получа при един-единствен допир. Имам чувството, че той би застрашил душата ми.

Така че, вместо да поема пръстите му, отговарям с онзи глупав жест — все едно му махвам срамежливо — и измърморвам името си. Опитвам се да не се свия засрамена, когато той ми хвърля учуден поглед и отпуска ръката си.

— Добре, сега, след като изяснихме това… — Той мята през рамо мократа си хавлия, от която във всички посоки се разлетява пясък. — Искаш ли да се върнем към първоначалния ми въпрос: Какво правиш тук?

Обръщам му гръб и симулирам внезапно появил се интерес към някакъв съновник, като междувременно подхвърлям:

— Е, аз пък ще ти отговоря по същия начин, както и преди малко: а именно, разглеждам. Предполагам, че не забранявате на клиентите си да преглеждат книгите, нали?

Все пак се престрашавам да срещна погледа му — тези удивителни морскозелени очи, които ми навяват асоциации с реклама на тропически островен рай. В тях има нещо толкова… неуловимо, стряскащо и въпреки това — странно познато. Сигурна съм обаче, че не съм го срещала преди.

Той се разсмива и отмята няколко сплъстени златисти кичура от лицето си. Под тях се показва светъл белег, който разсича веждата му. Очите му се спират някъде вдясно от мен и той казва, все още с усмивка в гласа:

— Доста време съм прекарал тук през лятото. Никога досега обаче не съм виждал клиент да преглежда книгите по начина, по който ти го правиш.

Устните му се разтягат още по-широко, а очите му внимателно изучават моите. Аз отново му обръщам гръб, защото бузите ми пламтят, а сърцето ми бие лудо — трябва ми малко време да се успокоя. Едва след като се уверявам, че съм се съвзела достатъчно, се обръщам и питам иронично:

— Никога ли не си виждал човек да преглежда анотацията на задната корица?

— Не и когато някой го прави със затворени очи — той накланя главата си на една страна и отново се втренчва в точката вдясно от мен.

На гърлото ми засяда буца, която не мога да преглътна. Усещам, че тялото ми трепери, толкова съм притеснена. Знам, че трябва да сменя темата, преди да затъна още по-дълбоко:

— Може би трябва да се притесняваш повече за това как съм влязла, а не какво правя вътре — заявявам и веднага се разкайвам за казаното.

Той присвива очи:

— Предположих, че пак съм забравил да заключа вратата. Да не би да казваш, че не съм?

— Не! — започвам бясно да клатя глава, като се моля да не забелязва как са пламнали бузите ми. — Не… точно това исках да кажа! Наистина беше оставил вратата отворена — добавям, като се старая да не шаря с поглед насам-натам, да не мигам и стискам устни, въобще, да не се издам по какъвто и да било начин. — Широко отворена, при това! Което е не само разхищение на енергията за климатика, но и напълно…

Млъквам, защото стомахът ми започва да прави странни салта, когато спирам погледа си на усмивката, която играе по устните му.

— Значи си била приятелка на Лина, така ли? — Той тръгва към бюрото, където е касата, и пътем пуска кърпата си на плота. Преглъщам нервно, сепната от звучното мокро „пльок“, което се чува. — Никога не те е споменавала, поне не пред мен.

— Ами, ние не бяхме точно приятелки — свивам рамене с надеждата обяснението ми да не звучи толкова странно, колкото си мисля. — Тоест, срещнах се с нея само веднъж, но тогава тя много ми помогна да… Чакай малко! Защо го каза толкова странно? Имам предвид, защо използва минало време? Добре ли е Лина?

Той кима и се отпуска на едно високо столче без облегалка, после измъква лилава картонена кутия от чекмеджето пред себе си и започва забързано да прехвърля касовите бележки в нея.

— Пое на ежегодното си пътешествие до отдалечено и усамотено място. Тази година е ред на Мексико. Опитва се да разбере дали маите са били прави и дали светът наистина ще срещне края си през 2012 година. Ти как мислиш?

Настойчиво впива зелените си любопитни очи в моите, сякаш се опитва да стигне до дъното на душата ми и там да прочете отговора. Аз обаче само се почесвам по ръката и свивам рамене. Никога не съм чувала точно тази теория. Единствено би ми било интересно да разбера как ли може да се приложи спрямо Деймън и мен. Дали тогава бихме свършили в Шадоуленд, или пък ще бродим сами по обезлюдената земя — последните двама оцелели, на които се пада да я заселят отново? Само дето, разбира се — ама че ирония! — ако се докоснем, Деймън ще умре…

Тръсвам глава и бързам да си прочистя главата. Нямам никакво желание да поемам точно в тази посока. Освен това съм дошла тук с определена цел и трябва да се придържам към плана.

— Ами тогава откъде я познаваш? Щом не сте точно приятелки?

— Срещнах я чрез Ава — обяснявам. Името оставя неприятен вкус в устата ми.

Той прави странна физиономия, измърморва нещо неразбираемо и започва да клати глава.

— Познаваш ли я? — поглеждам го с любопитство, като този път позволявам на очите си да обходят лицето му, врата и раменете му, гладките му загорели гърди… насилвам се да ги спра едва когато стигат до пъпа му и усещам, че пак започвам да се изчервявам.

— Да, познавам я. — Той избутва встрани кутията и среща погледа ми. — В един момент беше тук, после изчезна като че вдън земя, доколкото поне аз схванах…

О, ти всъщност не знаеш и половината! — мисля си, като внимателно наблюдавам лицето му.

— Звънях в дома й, на мобилния й, но не успях да се свържа. Накрая минах с колата покрай тях — просто да се уверя, че е добре. Лампите в къщата бяха светнати, така че ми стана ясно, че ме отбягва. — Той тръсва глава. — Заряза ме да се оправям с ядосаните клиенти, които настояват някой да им гледа. Кой би си помислил, че ще се окаже такава предателка?

Да, наистина — кой би си помислил?! Със сигурност не и момичето, което бе достатъчно глупаво да й довери най-мрачните си и добре пазени тайни — да й ги връчи право в протегнатите алчни ръце…

— Обаче още не съм намерил друга, толкова добра като нея. А определено не мога едновременно да предсказвам бъдещето и да се занимавам с магазина. Затова и излязох преди малко — той свива рамене. — Вълните ме зовяха, просто имах нужда да покарам сърф. Предполагам, че съм оставил вратата отворена.

Очите му, бляскави и дълбоки, срещат моите. Не мога да разбера дали наистина вярва, че е забравил да заключи вратата, или ме подозира. Когато обаче се опитвам да надникна в главата му и да разбера, се сблъсквам със стената, която е издигнал да предпазва мислите си от хора като мен. Трябва да се задоволя с гледката на ярката му лилава аура, която не успях да видя преди — цветът трепти и проблясва, сякаш ме вика.

— Получих цяла купчина молби, но всички кандидати досега са пълни аматьори. В момента обаче толкова отчаяно си искам уикендите и свободата, че съм готов да пусна листчета с имената им в купа и да назнача първия, когото изтегля, само и само да се приключи с това — той тръсва глава, а трапчинките отново се появяват и приковават вниманието ми.

И макар част от мен буквално да не може да повярва какво се каня да сторя, другата ми част, по-практичната, ме подканва да побързам — това е много удобна възможност и тя трябва да бъде използвана.

— Може би ще успея да ти помогна.

Сдържам дъха си, докато чакам отговора му. Той обаче не казва нищо, само притваря клепачи и лекичко изкривява устните си — сякаш всеки момент ще ми се изсмее. Затова добавям:

— Наистина. Даже няма да ти се налага да ми плащаш!

Той още повече присвива очи. Чувствам се излъгана, защото онова изумително красиво зелено почти изчезва.

— Исках да кажа, че няма нужда да ми плащаш почти нищо — поправям се, защото не искам да изглеждам като отчаяна откачалка, готова да работи без пари — и то такава работа. — Ще работя на минимална заплата. Просто съм толкова добра, че ще изкарвам двойно от бакшишите.

— Ти си ясновидка? — събира върховете на пръстите си и ме поглежда отвисоко, с отметната назад глава. На лицето му е изписано, че изобщо не ме взема насериозно.

Изпъвам се и изправям рамене. Опитвам се да не мърдам много-много и да покажа, че съм професионалист — че съм зряла и способна, напълно достойна за доверието му. Че мога да му помогна да се грижи за магазина си.

— М-да! — кимам, но не мога да скрия гримасата си. Не съм свикнала да показвам способностите си пред хората, още по-малко пък пред напълно непознати. — Просто… зная някои неща… Информацията буквално сама ме намира… уф, трудно е за обяснение!

Той ми хвърля преценяващ поглед, колебае се дали изобщо да води този разговор. После съсредоточава погледа си само и единствено върху пространството вдясно от мен и пита:

— Добре, де — каква точно си тогава?

Свивам рамене. Пръстите ми си играят с ципа на качулката — плъзгат го нагоре-надолу, нагоре-надолу… прикриват факта, че не знам какво да му кажа. Нямам представа какво има предвид.

— Как се проявява ясновидството ти — чуваш звуци или използваш вкусовите си рецептори? Миризми ли разпознаваш? Или разчиташ на допир? Кое от всичките? — той свива рамене.

— Всичките — кимам утвърдително, макар всъщност да не схващам значението на половината от онова, което казва. Допускам обаче, че са свързани с медиумните способности, следователно най-вероятно ги мога.

— Но не играеш ролята на проводник за духовете — казва го не като въпрос, а като сигурен факт.

— Виждам духове — повдигам рамене. — Обаче само онези, които са още тук. Не виждам другите, които вече са прекосили…

Млъквам и се преструвам, че ми се налага да си прочистя гърлото. Сетила съм се, че ще е най-добре да не споменавам моста и границата, Съмърленд, полето или каквото и да било друго от отвъд.

— Не мога да видя онези, които са преминали.

И пак повдигам рамене. Надявам се, че няма да продължи да ме разпитва, защото повече не мога и не бива да му казвам.

Той ме оглежда с присвити очи — от върха на бледорусата глава, чак до обутите ми в маратонки крака. От този поглед цялото ми тяло започва да трепери. Не от страх. Но…

Той се протяга и измъква изпод плота една блуза с дълги ръкави, нахлузва я забързано през главата си, после ме поглежда и заявява:

— Е, Евър — ако искаш да работиш тук, първо трябва да преминеш прослушването.