Страна на сенките

Деветнайсета глава

Всичко започва добре. Толкова добре и нормално, колкото и през всеки друг ден. Събуждам се, вземам си душ, обличам се и минавам през кухнята. Там изсипвам една купа зърнена закуска в мивката и изливам отгоре й чаша портокалов сок — обичайната ми сутрешна рутина за пред Сабин. Идеята е да си помисли, че съм яла истинска храна.

По целия път до училище Майлс не спира да дърдори или за Холт, или за Флоренция — или за Холт и Флоренция едновременно. Кимам и се усмихвам на подходящите места, а междувременно спирам, вземам завои, увеличавам и намалявам скоростта, надпреварвам се със светофарите… Нямам търпение да видя Деймън отново. Зная, че в момента, в който го зърна, мракът ще изчезне — ще се превърне в ярка дневна светлина. Готова съм на всичко за това, дори да е съвсем за кратко.

Когато стигам до паркинга обаче, първото нещо, което забелязвам, е огромен като мамут джип, спрян точно до мястото, което Деймън пази за мен. И като казвам мамут, имам предвид голям и грозен. Нещо в начина, по който Деймън се е облегнал на чудовищното превозно средство, ме изпълва с неприятни предчувствия.

— Какво, по дяволите?! — ахва Майлс до мен. — Отказал си се да се возиш на автобуса, защото сега сам караш автобус?

Измъквам се от миатата си и гледам ту към Големия Грозник, ту към Деймън. Буквално не мога да повярвам на ушите си, когато той започва да рецитира статистическите данни — невероятно ниво на сигурност, просторни задни седалки и прочее, и прочее. Ама, чакай малко! Просто не мога да си спомня случай, в който да го е интересувала безопасността, когато е возил мен, например!

Защото ти си безсмъртна, отвръща ми той наум, когато се насочваме към входа. Усетил е мислите ми. Позволявам си да ти напомня, че близначките не са, а сега аз се грижа за тях. Моя отговорност е да се погрижа да не им се случи нещо.

Тръсвам глава и присвивам очи. Опитвам се да измисля някакъв подходящ и остроумен отговор, което не ми се удава особено. Освен това размишленията ми са прекъснати от Хевън, която заявява:

— Пак го правите! — кръстосва ръце пред гърдите си и се вторачва в нас. — Нали се сещате, оная ваша откачена псевдотелепатия?

— Абе, кой го интересува това?! — пищи Майлс до нея. Деймън кара автобус!

Той забучва палец в пространството зад гърба си, където се извисява огромната черна ужасия, сякаш не може да понесе мисълта дори да я погледне.

— Това микробус ли е или семейна кола? — Хевън прикрива с ръка очите си от слънцето и измерва с поглед първо Нещото, после и нас. — Каквото и да е, едно е ясно — ужасно неподходящо е за възрастта ти! Може да се кара единствено от майки с три деца и поне на средна възраст!

Майлс кима, вече сериозно е загрял:

— Първо ръкавицата, а сега и това?! — намръщва се на Деймън, а лицето му чак потъмнява от разочарование. — Нямам идея какво си намислил, пич, но да знаеш, имаш си проблем! Въобще не приличаш на рокзвезда, както когато постъпи тук. Всъщност в момента нямаш нищо общо с готин и модерен тип!

Свивам устни в мълчаливо съгласие. Деймън обаче само се засмива. Явно е прекалено зает да осигури подходящи грижи и храна за близначките, за да се притеснява заради чуждото мнение по въпроса… включително моето. И макар това очевидно да е правилният начин, по който разсъждава всеки нормален, отговорен и внимателен родител, нещо в цялата работа сериозно ме притеснява.

Майлс и Хевън продължават да закачат Деймън за новия му, изненадващо скучен и зрял стил, а аз се мъкна до тях безучастно, когато тънка ивица от енергия прилепва до кожата ми: Деймън хваща ръката ми и си мисли:

Какво става? Защо се държиш така? Заради котката ли е? Мислех, че си разбрала!

Гледам право пред себе си и се преструвам, че съм твърде погълната от разговора на Майлс и Хевън. После въздишам и му отговарям, също наум:

Не е заради котката. Разбрахме се за това вчера. Хевън си я взе и сега тя доизживява дните си при нея. Просто… ами, как да го кажа… Аз обикалям и си блъскам главата да открия някакъв начин, за да можем да бъдем заедно… а единственото, от което се интересуваш ти, е да проявяваш плоскоекранни телевизори и ужасно грозни, но доказано безопасни коли, така че близначките да не остават без развлечения и транспорт!

Тръсвам глава разочаровано. Знам, че трябва да млъкна, преди да съм казала нещо, за което наистина да съжалявам.

— Всичко се променя — мълвя, без да се усетя, че говоря на глас. — Съжалявам, че се държа като разглезена хлапачка… Но съм толкова отчаяна, че не можем да бъдем заедно! Поне не и по начина, по който искаме. И ми липсваш. Толкова ми липсваш, че буквално не издържам!

Спирам за миг. Очите ми парят, гърлото ми е толкова свито и сухо, че имам чувството, че всеки миг ще спра да дишам.

— А сега и близначките живеят с теб, аз имам нова работа и… Ами, сякаш изведнъж сме се превърнали във възрастни, скочили сме от тийнейджърските години направо в онзи свръхнапрегнат, ужасно отговорен и скучен свят на хората на средна възраст. А и на всичкото отгоре тази кола… вярвай ми, изобщо не помага!

Хвърлям му крадлив поглед с мисълта, че няма начин да се кача в ужасното нещо. Той обаче ме поглежда с толкова любов и разбиране, че моментално се свивам и казвам засрамено:

— Просто се надявах, че това ще е едно страхотно лято, разбираш ли? Мислех, че ще се позабавляваме — само ние двамата. А сега перспективите изобщо не са добри. И като капак на всичко — не знам дали ти споменах — Сабин излиза с Миноз. С учителя ми по история, за Бога! Имат среща този петък, в осем вечерта!

Лицето ми се сгърчва от отвращение при мисълта, че този жалък живот принадлежи на предполагаемо могъщо, а от скоро безсмъртно и почти седемнайсетгодишно момиче.

— Намерила си си работа?

Той се спира, а очите му напрегнато се вглеждат в моите.

— От всичко, което казах, само това ли чу?

Тръсвам глава и го дръпвам след себе си. Напушва ме смях, макар че в ситуацията няма нищо смешно. Той обаче отказва да продължи:

— Къде?

— В „Мистикс & Муунбийнс“ — свивам рамене, загледана в Майлс и Хевън, които завиват по коридора и се насочват към класната ни стая.

— Като каква? — той явно е решил да стигне до дъното на нещата.

— Най-вече като продавачка — поглеждам го внимателно. Нали се сещаш, работа с касата, подреждане на лавици, предсказване на бъдещето… такива неща.

Свивам рамене с надеждата, че няма да обърне внимание на последната част.

Ясновидство?! Ахва той и спира точно пред вратата на класната стая. Кимам и с копнеж проследявам съучениците си, които връхлитат през вратата. В момента предпочитам да се присъединя към тях, вместо да довършваме разговора.

— Мислиш ли, че това е добра идея? Да привличаш такова внимание към себе си? — отново разговаряме на глас, вече сме сами в коридора.

— Вероятно не — свивам рамене с ясната представа, че всъщност изобщо не е, — но Сабин настоява, че ще е добре за мен да се науча на дисциплина и постоянство, а работата е идеална за това. Или поне така твърди. Мисля, че просто иска да ме държи изкъсо. И понеже няма възможност да ми прикачи следящо устройство, това е най-лесният и най-малко агресивен метод. Всъщност ми беше подготвила някакъв ужасен стаж от типа „от девет до пет“ — и щеше да ме принуди да постъпя. Затова, когато Джуд спомена, че има нужда от помощник в магазина, нямах кой знае какъв избор и казах… Какво!

Спирам, стресната от изражението на лицето му и предпазливия му неразгадаем поглед.

— Джуд? — очите му са се превърнали в цепки, почти не се виждат. — Ако не се лъжа, каза, че собственичка на магазина е някоя си Лина!

— Собственичката наистина се казва Лина. Джуд й е внук обяснявам му, макар това да не е съвсем вярно. — Тоест, не й е истински внук, по-скоро някой, за когото е приела да се грижи. Отгледала го, след като избягал от последните си приемни родители… или нещо такова.

Тръсвам глава. Последното нещо, което ми се иска точно в момента, е да разговаряме за Джуд. Още по-малко пък след като съм забелязала как се е напрегнал Деймън. На лицето му буквално е изписано: „Тревога!“

— Просто си помислих, че ще е полезно. Нали се сещаш, говорим за неограничен достъп до книги и предмети, които може да ни помогнат. Освен това няма да работя с истинското си име. Ще използвам псевдоним.

— Нека да позная — вглежда се в очите ми и вижда отговора веднага. — Авалон. Много сладко.

Усмихва се, но почти веднага отново става сериозен:

— Наясно ли си обаче как става? Няма да си скрита зад завеса на изповедалня. Хората очакват контакт лице в лице. Искат да те видят, за да решат дали могат да ти вярват. И какво смяташ да правиш, когато някой познат се появи и поиска набързо да му хвърлиш едни карти таро и да му предскажеш бъдещето? Обмисляла ли си го изобщо?

Намръщвам се и започвам да се чудя как успява да обърне нещо, което смятах за добра идея, в такъв проблем. Точно се каня да го отрежа с някоя остроумна реплика от типа: Ало? Май забравяш с кого говориш. Аз съм екстрасенс, за Бога! Ще разбера, преди въпросният познат дори да е пристъпил прага!

Не ми се отдава обаче подобна възможност, защото внезапно пред нас изниква Роман.

Заедно е някой, който ми е смътно познат… като че ли се казваше Марко — онзи, когото видях да пристига с лъскавия ретро ягуар, когато си тръгвах от дома на Роман. Вървят един до друг с бързи крачки, а погледите и на двамата са впити в мен. Роман очевидно се забавлява — очите му ме дразнят и предизвикват. Напомня ми, че знае мръсната ми малка тайна.

Деймън застава пред мен като щит и ми изпраща мислено послание, без да откъсва поглед от Роман:

Спокойно. Не прави нищо. Аз ще се погрижа.

Надничам иззад гърба му и виждам, че Роман и Марко се насочват право към нас, неизбежни като изстрелян куршум. Роман ме изпива с дълбоките си невероятно сини очи. Всичко се размазва пред погледа ми, освен влажните му, извити в усмивка устни и проблясващата татуировка на Уроборос. Последното нещо, което успявам да помисля самостоятелно, преди да ме засмуче в орбитата си, е, че вината е само моя. Ако бях сдържала обещанието си пред Деймън да стоя далеч от него, нямаше да съм изправена пред това.

Енергията му се извива около мен като ураган, придърпва ме във вихрушка от мрак, обгръща ме и ме засипва с образи — Деймън, проклетата противоотрова, необмисленото ми и тъпо посещение… Хевън, Майлс, Флоренция… близначките. Профучават през мен толкова стремително, че почти не мога да ги различа. Обаче отделните картини не са важни — той иска да видя цялото. Всички тези изображения целят само едно: да илюстрират, че в момента Роман командва парада. Останалите сме просто пионки, дървени кукли, на които той дърпа конците.

— Добрюютро, приятелчета! — изтананиква той и ме освобождава от телепатичната си хватка.

Приземявам се безпомощна и безсилна върху Деймън. Независимо от нежните му успокоителни думи и бързината, с която ме отвежда далеч от Роман, независимо от убедеността му, че току-що сме избегнали насочения срещу нас изстрел и засега ни се е разминало, аз не мога да се отпусна. Сигурна съм, че едва сега започва.

И следва още много.

Без съмнение.

Следващата атака на Роман ще е насочена само и единствено към мен.