Трийсет и първа глава

Претъркулваме се напред, без да пускаме ръцете си, и се приземяваме с глухо тупване на твърда земя. Отнема ми известно време да възприема гледката около себе си, след което възкликвам:

— Олеле Боже! Та това е…

— Амстердам — кима той, а очите му се присвиват, за да вижда по-добре сред заобикалящата ни мъгла, — само че не истинският, а версията му в Съмърленд. Щях да те отведа в онзи, в реалния свят, но прецених, че така ще отнеме по-малко време.

Бавно оглеждам каналите, мостовете, вятърните мелници, безкрайните полета от яркочервени лалета. Чудя се дали е създал тази, последната част, специално за мен. После се сещам, че Холандия е известна с отглеждането на цветя — и най-вече с лалета.

— Не ти изглежда познато, нали? — Той внимателно изучава лицето ми в очакване на отговора, но аз само клатя глава. — Дай си малко време и ще си припомниш. Възстанових го по памет — така, както го помня от деветнайсети век, когато двамата с теб едновременно се озовахме в него. Копието е доста добро, ако ми позволиш да се похваля сам.

Прекосяваме улицата — първо той, аз веднага след него — като спираме по средата, за да може да премине една празна каляска. Стигаме до нещо като магазин, чиято врата е широко отворена. Вътре се е събрала тълпа от хора, чиито лица не различавам. Деймън ме наблюдава внимателно, може би дебне за знак, че съм получила проблясък, че съм си припомнила нещо. Аз обаче продължавам навътре — искам сама да изпитам усещането, да си създам впечатления. Обикалям стаите с бели стени и дървени подове и се опитвам да си представя предишното свое аз — онова, което има огненочервена коса и яркозелени очи. Взирам се в картините, окачени в помещенията, докато се промъквам между посетителите. Забелязвам, че телата им започват да избледняват… после очертанията им отново изпъкват и придобиват плътност. Деймън ги е проявил тук, а сега поддържа съществуването им и не им позволява да изчезнат.

Движа се бавно покрай стените. Това явно е галерията, където сме се срещнали за първи път. Донякъде съм разочарована, обаче — нищо тук не ми изглежда познато. А после забелязвам, че картините — също като хората преди малко — се размазват, стават прозирни и после изчезват. Всички, освен онази, която е точно пред мен и която изглежда недокосната от процеса.

Привеждам се напред и присвивам очи срещу изображението на момиче с разкошна златисто червена коса — прекрасен водопад от преливащи се червени, жълти и кафяви нюанси, които контрастират по един невероятен начин със светлата й кожа. Нарисувана е толкова реалистично, изглежда толкова осезаема, жива и примамливо истинска, сякаш всеки миг ще слезе от картината и ще те заговори. Или пък ти ще влезеш при нея.

Погледът ми обхожда цялото й тяло и забелязвам, че е гола — макар стратегическите места да са покрити. Косата й е мокра по краищата. Спуска се на едри вълни, които обгръщат раменете й като наметало и стигат до под кръста й. Ръцете й са скръстени, а пръстите на едната почиват върху гладкото розово бедро, изнесено малко пред другото. Онова, което ме грабва обаче, са очите. Те са наситено зелени, а погледът им е толкова открит, така прям, сякаш се взира в своя любовник — без никакъв свян и притеснение от ситуацията, в която е уловена.

Стомахът ми се свива, а сърцето ми започва да трепка като уловено в длани птиче. Зная, че Деймън е застанал до мен, но не мога да го погледна в очите. Не мога да го включа в това. Нещо започва да си проправя път към съзнанието ми, оформя се в идея, която настоява да бъде разпозната и възприета. Не минава и секунда — и разбирам. Осъзнавам — със същата сигурност, с която виждам позлатената рамка, обгръщаща платното — че жената съм аз!

Предишното ми „аз“.

Холандското.

Онова „аз“, което е било муза и вдъхновение на холандския художник. А после, в нощта на откриването на тази изложба, се е запознало с Деймън и се влюбило в него.

Онова обаче, което ме обезпокоява и заради което застивам неподвижна и безмълвна, е внезапното осъзнаване, че невидимият любим, към когото гледа тя, не е Деймън.

А някой друг.

— Значи я разпозна — гласът му зад гърба ми е овладян и нехаен и в него няма никакво учудване. — По очите, нали?

Споглеждаме се — лицето му е само на сантиметри от моето — и добавя:

— Цветът им се променя, но същността им — никога.

Поглеждам го — дългите му гъсти мигли почти скриват тъгата и копнежа в очите му. Не мога да понеса тежестта на тези чувства и бързо извръщам поглед.

На колко години съм била? Нямам доверие на гласа си, затова питам наум. Лицето изглежда младо и не виждам бръчки, но увереното изражение принадлежи на жена, не на младо момиче.

— На осемнайсет — кимва той.

Очите му продължават да изследват лицето ми настойчиво и да ме подтикват да го кажа първа. Молят ме да проговоря и да му спестя болезнената задача. После проследяват погледа ми до картината и той тихо казва:

— Беше изключително красива. Наистина. Изглеждаше точно по този начин. Уловил е не само външността, но и същността — толкова… пълно. Съвършено.

Той. Художникът.

Това е, значи.

Остротата в гласа му ми разкрива всичко — доказва онова, за което думите само намекват. Значи знае кой е художникът. Наясно е, че съм се разсъблякла за друг, а не за него.

Преглъщам с усилие и присвивам очи в опит да разчета черните ъгловати букви на подписа в долния десен ъгъл. Разпознавам ги, но те се сливат в поредица съгласни и гласни, съчетание от звукове, които не ми говорят абсолютно нищо.

— Бастиаан де Коол — казва Деймън и ме поглежда.

Обръщам се към него и срещам очите му. Не знам какво да кажа, а и не съм в състояние да говоря.

— Бастиаан де Коол — това е името на художника, който я е нарисувал.

После отново насочва вниманието си към портрета. Очите му го изследват и попиват неразгадаеми. Едва тогава пак се спират върху мен.

Клатя главата си, която изведнъж е олекнала, чувствам се замаяна и объркана. Всичко, което смятах за истина, онова, което си мислех, че зная — за себе си… за нас… цялата основа на живота ни и общото ни минало е подкопана. Цялата постройка е разклатена и заплашва да се срути.

Деймън само кимва лекичко. Наясно е, че не бива да ме притиска. Нито пък има нужда да казва каквото и да било — истината е тук, пред очите ни.

— В случай че се чудиш — всичко бе приключило, преди боята да изсъхне. Или поне така си казах аз… — той тръсва глава. — Сега обаче… ами, не знам. Вече не съм толкова сигурен.

Ахвам и разтварям широко очи. Не разбирам абсолютно нищо. Какво общо би могла да има с нас тази картина… тази моя версия отпреди цял век? С нас и с настоящето ни?

— Искаш ли да го видиш? — пита ме той с помръкнал и далечен поглед, който не успявам да разчета.

— Бастиаан?

Името е странно удобно и познато върху устните ми.

Деймън потвърждава с кимване — готов е да го материализира, стига да пожелая. Отварям уста да откажа, но той поставя ръка върху рамото ми и ме спира:

— Мисля, че трябва. Иначе не би било справедливо.

Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам върху топлината на дланта му. Той затваря очи и на лицето му се изписва изражение на дълбока концентрация. В празното пространство пред нас се появява висок и строен мъж с дълги крака и разрошена коса.

Деймън пуска ръката ми и отстъпва няколко крачки назад, като по този начин ми оставя достатъчно място за наблюдение. Мога да изучавам на спокойствие проявения художник или поне в рамките на следващите няколко минути, преди да изчезне.

Приближавам се към него с бавни, провлечени крачки. Описвам първо един, после втори кръг около този лишен от изражение непознат — този изпразнен от съдържание ярък, но пуст образ… изкуствено и неистинско създание без душа.

Мимоходом възприемам физическите му характеристики: заради високия си ръст изглежда още по-слаб, тънък слой от мускули покрива костите му, без да прави очертанията му прекалено релефни — той е по-скоро жилест, отколкото як. Дрехите му са чисти и с хубава кройка, макар и леко провиснали, сякаш не са му напълно по мярка. Кожата му е светла и безупречна, хубава почти колкото моята собствена. Косата му е тъмна, чуплива и отметната на една страна. Един голям, тежък кичур влиза в удивителните му очи.

Ахвам и започвам да се боря за въздух. Мъжът изчезва и чувам гласа на Деймън:

— Искаш ли да го извикам отново?

Очевидно е, че му е ужасно неприятно — но ще го направи, ако го помоля.

Аз обаче просто стоя на мястото си и се взирам във вихрушката от вибриращи пиксели, докато те се стопяват напълно. Не е нужно да го възкресява отново, дори и за миг, защото вече зная кой е.

Джуд.

Мъжът, който стоеше пред мен допреди секунди, холандският художник, чието име някога, през деветнайсети век, е било Бастиаан де Коол, в настоящето се е преродил като Джуд.

Протягам се да се хвана за нещо, защото не чувствам никаква опора под краката си. Разтърсена съм. Изкарана от равновесие. Празен бял лист, понесен от вятъра. Чак когато политам, осъзнавам, че няма кой да ме хване.

Деймън обаче е достатъчно бърз.

— Евър! — викът му е толкова уплашен, че ме пронизва до дъното на душата, отеква в сърцето и ума ми като единствената нишка, която в този миг ме придържа към реалността.

Ръцете му ме обгръщат и предпазват — и аз усещам, че съм си у дома. Веднага проявява мека, тапицирана с плюш кушетка, на която ми помага да седна. После се навежда над мен с разтревожен и почти отчаян поглед — ясно е, че изобщо не е предполагал колко ще се разстроя.

Обръщам се да срещна погледа му, като сдържам дъха си. Страхувам се, че ще открия нещо различно, някаква промяна — сега, когато всичко се разкри. Сега, когато и двамата сме наясно, че невинаги е бил единственият. Че е имало и друг мъж, когото познавам днес — тук и сега.

— Не съм…

Тръсвам глава. Чувствам се засрамена, виновна — сякаш съм го предала по някакъв начин. Като, например, неволно да търся другия.

— Не знам какво да кажа. Аз…

Деймън обаче само поклаща глава и поставя ръка на бузата ми, а с другата ме притегля по-близо до себе си.

— Недей дори и да си го помисляш — казва меко. — Ти нямаш никаква вина в случая. Чуваш ли ме? Абсолютно никаква! Това е просто карма.

Спира за миг и ме поглежда твърдо и настойчиво:

— Би могла да го наречеш недовършена работа.

— Какво недовършено има? — възкликвам, защото в ума ми се е оформила неясна представа за посоката, в която ме води — само дето нямам намерение да го следвам натам. — Та това е било преди повече от сто години! А и както сам каза, приключило е още преди боята да…

Не успявам да довърша обаче. Той ме прекъсва с поклащане на глава. Ръката му докосва бузата ми, после се спуска по рамото и спира на коляното ми.

— Вече не съм толкова сигурен — повтаря, все така меко.

Впивам погледа си в него, като се боря с импулса да се отдръпна. Моля го безмълвно да спре. Искам да се махна. В момента тук ми е не просто неприятно — непоносимо е.

— Явно съм се намесил — обяснява той със застинало, прекалено сурово изражение.

Присъдата е произнесена; тя обаче не включва друг, освен него самия.

— Изглежда, имам ужасния навик да нахлувам в живота ти и да обърквам решенията, които би трябвало да вземаш свободно и съвсем сама. Да ти налагам съдба, която… — тук млъква за миг.

Челюстта му е напрегната, погледът — твърд, но не може да ме заблуди. Виждам как потрепват устните му и разбирам какво му коства да поддържа тази маска.

— … която всъщност никога не ти е била отредена…

— За какво говориш?! — викам с писклив, прекалено висок и тревожен глас.

Усетила съм енергията, която заобикаля думите му — зная, че ще стане по-зле.

— Не е ли очевидно? — отвръща той на въпроса ми с въпрос, а светлината в очите му се разбива на милиони парченца и се разпада в калейдоскоп от мрак.

Имам чувството, че се е случило нещо необратимо, че се е счупило нещо, което не може да бъде поправено.

После той скача от диванчето с едно-единствено гъвкаво и стремително движение. Изправя се точно пред мен и присъствието му изпълва цялото пространство. Аз обаче изпреварвам думите му. Искам някак да ги избегна, да ги предотвратя… да отменя присъдата, преди нещата да са се влошили още повече.

— Това е смехотворно! Цялата тази история! Абсолютно всичко! Та нали именно съдбата ни е събирала отново и отново. Ние сме духовни партньори! Ти сам го каза! А и — поне доколкото аз схващам — именно така работи това с идеалните половинки — те се откриват отново и отново, независимо от всички трудности, каквито и пречки да се изправят на пътя им!

Протягам се да хвана ръката му, но той се изплъзва и започва да крачи пред мен — на точно толкова разстояние, че да не мога да го достигна.

— Съдба ли? — той клати глава свирепо, гласът му е прекалено остър, а погледът — жесток.

Ясно е обаче, че се ядосва на себе си.

— Нима е съдба наистина — като се има предвид, че обикалях земята, с цел да те открия? Правех го отново и отново и не спирах, преди да те срещна!

Млъква за миг и погледът му се приковава в моя, после продължава:

— Кажи ми, Евър — наистина ли ти звучи като работа на съдбата? Или прилича повече на нещо, което се случва по принуда?

Отварям уста, но думите не идват. Като на забавен кадър наблюдавам как се обръща към стената и впива очи в момичето. Едно красиво и гордо момиче, чийто поглед минава право покрай него, защото тя гледа… някой друг.

— В продължение на цели четиристотин години се правех, че не забелязвам нищо. Бях избутал встрани мисълта и я бях скрил в най-тайното отделение на ума си. По някакъв начин бях успял да убедя сам себе си, че именно това е съдбата ни, че сме предназначени един за друг. Обаче онзи ден, когато се отби за малко след работа, усетих нещо различно — някаква промяна в енергията ти. А пък снощи, като отидохме в магазина… се убедих напълно.

Взирам се в гърба му, в широките му здрави рамене… Поглъщам с очи цялата му стройна мускулеста фигура и си припомням колко странно се държеше — официално, почти като непознат. Сега вече зная причината.

— В момента, в който видях очите му, разбрах със сигурност. — Най-сетне отново се обръща към мен и среща погледа ми. — Сега ми кажи, Евър — и не ми спестявай истината… не се ли случи същото и с теб?

Преглъщам буцата, която изведнъж е заседнала в гърлото ми. Иска ми се да отклоня поглед, но зная, че нямам право. Той ще разбере погрешно — ще си въобрази, че се опитвам да отбягна отговора, за да не го нараня. Същевременно си спомням онзи път, когато Джуд ме завари сама в магазина си — сърцето ми тогава започна да препуска бясно, в лицето ми нахлу кръв, а стомахът ми се разтанцува многозначително. В един миг си бях съвсем добре, а в следващия всичко се обърка и в ума ми настъпи хаос. И всичко това само защото очите ми срещнаха морско зелените ириси на Джуд…

Това не би могло да означава, че…

Не би могло, в никакъв случай…

Нали?!

Ставам от кушетката и се приближавам към него, докато помежду ни остават не повече от милиметри. Искам да му вдъхна увереност… да уверя самата себе си, че…

Да докажа, че това няма никакво значение. Нищо от случилото се не е важно.

Само че това е Съмърленд, където мислите са енергия. И аз разбирам с ужас, че току-що е станал свидетел на материализацията на моите.

— Вината не е твоя — успокоява ме с дълбок, болезнено дрезгав глас. — Моля те, недей да страдаш заради това!

Пъхвам ръце до дъното на джобовете си, сякаш с това действие мога да се закотвя в един свят, в който вече няма нищо сигурно и стабилно.

— Искам да разбереш колко съжалявам. Обаче… — той тръсва глава и се отдръпва. — „Съжалявам“ изобщо не е достатъчно, за да опише как се чувствам. Тази дума е жалка и неподходяща, ти заслужаваш по-добро обяснение. Заслужаваш да ти се реванширам. Само че се страхувам, че това е невъзможно. Единственото, което мога да направя сега — единственото, с което бих могъл да оправя нещата, е да…

Гласът му се прекършва и аз изтръпвам. Рязко вдигам глава, докато очите ни застават на едно равнище. Стоим толкова близо един до друг, че и най-малкото движение ще стопи разстоянието помежду ни.

Точно когато се каня да направя тази крачка обаче, той отстъпва назад. Погледът му е решителен, чертите — твърди и сурови. Няма да се откаже, преди да го изслушам… независимо от това какво искам аз самата. И ето, че думите идват — като гръмотевица… като проклятие:

Оттеглям се. Това е единственото, което мога да сторя в момента. Повече няма да се намесвам в съдбата ти. От този миг нататък всяка твоя стъпка по пътя ти към бъдещето ще бъде твоя собствена. Ти ще вземаш всички решения.

Усещам, че пред погледа ми се спуска мъгла. Всичко се размазва. Гърлото ми пресъхва и се стяга толкова, че не мога да преглътна. В действителност той не казва онова, което си мисля.

Нали?!

Поглеждам го, както е застанал пред мен — моето друго „аз“, вечната ми половинка, любовта на всичките ми животи… единственият, за когото бях напълно сигурна, че винаги ще бъде до мен и ще ме подкрепя… сега ме напуска.

— Нямам право да нахлувам в живота ти, както правех досега. Никога не ти дадох възможност да избереш сама. И — знаеш ли кое е най-лошото? — при тези думи ме поглежда, а очите му са изпълнени с толкова много себеомраза, че не успявам да издържа и отклонявам поглед. — Липсваше ми достатъчно благородство, липсваше ми мъжество, за да играя честно.

Той тръсва глава.

— Използвах всички номера, които ми бяха известни, всички сили, които управлявах, за да премахна конкуренцията. Няма начин да променя последните четиристотин години, нито да ти отнема безсмъртието, което ти стоварих без твоето знание и желание… Надявам се обаче, че сега, като се отдръпна, ще ти позволя да се насладиш на усещането за свобода. Ще ти върна правото на избор.

— Да избирам между теб и Джуд? — за малко да се задавя.

Гласът ми издава, че всеки миг ще изпадна в истерия, толкова е висок и писклив. Въпреки това настоявам — искам да го каже сам. Просто да го каже. Да спре да заобикаля въпроса и да стигне до същността. Той обаче просто стои и продължава да ме гледа с най-уморения поглед на света. Прилича на някой, който вече се е предал.

— Да, ама няма нужда от избор! Изобщо не може да става въпрос за това! Джуд ми е шеф… и изобщо не се интересува от мен… нито пък аз — от него!

— В такъв случай просто не успяваш да видиш онова, което виждам аз — заявява той, сякаш говори за сигурен факт, за нещо огромно, непоклатимо и солидно, намиращо се точно пред мен.

— Защото няма какво да видя! Не разбираш ли? Аз виждам само теб. Поглеждам го, макар да не различавам друго, освен размазани петна. Ръцете ми треперят, чувствам се толкова ужасно, така пуста и самотна… сякаш с всеки следващ дъх, който си поемам, се приближавам с крачка към смъртта.

Думите ми още не са отзвучали, когато Деймън осветява цялата картина отново и тя започва да блести толкова ярко, че просто не може да бъде пренебрегната.

Но — независимо от мнението му по въпроса — за мен това момиче е една непозната. Душата ми може и да е обитавала тялото й някога, но вече отдавна не е там.

Искам да кажа нещо, дори се опитвам да заговоря, но думите не желаят да излязат от устните ми. Дълго и пронизително телепатично ридание избликва и се прехвърля от моя ум в неговия. Въображаем звук, който съвсем наистина значи „Моля те!“ и „Недей!“. Звук без край и без надежда.

— Няма да ходя никъде — уверява ме той, сякаш не е чул горката ми молба. — Винаги ще съм наблизо, някъде, откъдето мога да те стигна съвсем лесно. Винаги ще те усещам и ще се грижа да си в безопасност. Колкото до останалото… — той поклаща глава покрусено и добавя с отчаяния и тъжен тон на победен човек, който обаче твърдо е решил да каже, каквото възнамерява, — наистина повече не мога… ще трябва да…

Но аз не го оставям да довърши — просто не мога да му позволя да каже нищо повече… така че го прекъсвам с вик:

— Вече опитах да живея без теб, когато се върнах назад във времето! И знаеш ли какво? Съдбата ме изпрати обратно!

Погледът ми е замъглен от сълзи, но не се обръщам. Искам ясно да види какво ми причинява криворазбраният му алтруизъм, който така безсмислено насочва в погрешната посока.

— Евър, това съвсем не означава, че ти е било писано да бъдеш с мен. Напълно е възможно съдбата да те е пратила обратно, за да откриеш Джуд. И сега, след като това се случи, ти…

— Добре! — отсичам, защото наистина нямам намерение да му оставям последната дума — не и при всички доказателства в моя подкрепа. — Какво ще кажеш в такъв случай за онзи път, когато почти бяхме допрели ръце и ти ме накара да се съсредоточа върху трепета и топлината помежду им? Тогава твърдеше, че такова усещане има само при истинските духовни половинки! Какво ще кажеш за това? Нима си ме излъгал? Какво — ще отречеш ли?

— Евър… — той поклаща глава и изтрива очите си. — Евър, аз…

— Не разбираш ли?!

Тръсвам главата си. Усетила съм и съм разчела енергията му, но продължавам — независимо че това няма да промени нищо.

— Наистина ли не виждаш, че искам само теб?

Той поднася ръка към бузата ми. Пръстите му са толкова нежни и внимателни — жестоко напомняне за онова, което повече не ще имам — а мислите му прекосяват разстоянието от неговата глава до моята: умолява ме да разбера и да дам на идеята му шанс и време.

Моля те, не мисли, че това е лесно за мен. Нямах представа колко ужасно трудно е да действаш без ни най-слабия егоистичен подтик. Може би именно заради това не съм пробвал преди? Усмихва се в напразен опит да разведри ситуацията. Аз обаче отказвам да се присъединя към това. Искам да се чувства ужасно — изоставен и самотен. Като мен.

Отнех ти възможността да видиш семейството си отново… изложих на риск самата ти душа — очите му, впити в моите, се присвиват, — но, Евър, чуй ме, моля те… трябва да разбереш! Време е сама да направиш избор. Това е единственият ти шанс да вземеш решение за нещо — без намеса от моя страна!

— Само дето аз вече избрах — заявявам с безизразен, уморен глас, прекалено изтощена, за да споря. — Избрах теб и не можеш да промениш това.

Поглеждам го с ясното съзнание, че усилието ми е безсмислено: той е твърдо решен да изпълни плана си докрай.

— Деймън, това наистина няма значение. Хубаво — познавала съм го преди стотина години в страна, в която не съм стъпвала след това. Голяма работа! В един живот — от колко точно?

Той ме поглежда за миг, после затваря очи и прошепва едва чуто:

— Не бе само в един живот, Евър.

Той оставя галерията да изчезне, но продължава да поддържа вятърните мелници и лалетата. Вместо нея проявява цял нов свят — няколко всъщност. Париж, Лондон, Ню Инглънд се изреждат пред мен, разположени насред Амстердам, където поначало се намираме и двамата. Световете са съвсем автентични — със съответната архитектура и атмосфера, характерни за периода. В тях обаче липсват хора. Населението се състои само от трима души.

Първа съм аз — във всичките си превъплъщения: бедна парижка слугиня; разглезена лондончанка от висшето общество; дъщеря на пуритан. А Джуд е винаги някъде съвсем близо до мен: младо френско конярче; английски граф; съсед от енорията. Всеки път изглеждаме различно, промените са пълни и неотменни — освен очите, които си остават същите.

Наблюдавам картините една по една: те сякаш са сцени от добре написана пиеса, които се разиграват пред очите ми. Интересът ми към Джуд угасва всеки път, когато Деймън се появява на сцената — точно толкова магично привлекателен и неустоим, колкото е сега. И наистина използва всички номера, които знае, за да ме отнеме от него. И всеки път успява.

Застинала съм там, безмълвна и останала без дъх. Нямам представа какво да кажа и да казвам ли изобщо нещо. Единственото, което знам, е, че искам това да спре.

Обръщам се с лице към него. Сега разбирам начина, по който се чувства, но това не променя абсолютно нищо. Не и за мен. Не и когато става въпрос за сърцето ми.

— Значи си решил, така ли? Добре. Не ми харесва, но се съгласявам. Обаче наистина трябва да знам… за колко време говорим? Два дни? Седмица? — тръсвам глава. — Колко точно време ти трябва, за да приемеш факта, че — независимо от това какво се е случило, какво мислиш и казваш или за колко нечестна смяташ битката за сърцето ми — избирам теб. Всеки път съм избирала теб и ще го направя пак. За мен съществуваш единствено ти.

— Това не е нещо, на което да можеш да сложиш краен срок… Трябва да си дадеш време, за да се отърсиш от привързаността си към мен… време, за да продължиш напред…

— Виж какво! Само защото си решил твърдо да го сториш — да поправиш нещата, каквото и да значи това — не значи, че ти определяш всички правила! И ако наистина смяташ да ме оставиш да избирам, ще го направя до края на деня!

Той поклаща глава, а очите му съвсем леко просветляват. Струва ми се, че виждам и бегъл проблясък на облекчение. И в този миг разбирам, че има — макар и съвсем мъничък — лъч надежда. Сърцето ми подскача. На него тази история му е точно толкова противна, колкото и на мен. Не само аз имам нужда от краен срок.

— До края на годината — заявява той.

После здраво стисва челюстта си — явно държи да бъде благороден и смел, независимо колко нелепа е ситуацията.

— Това ще ти даде достатъчно време.

Едва е довършил изречението и аз вече клатя глава:

— До края на утрешния ден. Със сигурност ще съм решила дотогава.

Той обаче няма намерение да се съгласява; всъщност не оставя дори място за преговори:

— Евър, моля те! Ще имаме вечността пред себе си, ако избереш това. Просто го направи както трябва. Наистина няма нужда от бързане.

— Тогава до края на другата седмица — кимам с глава, гласът ми спада.

Нямам представа как ще издържа дотогава.

— До края на лятото — отсича той и когато срещам погледа му, разбирам, че това е окончателното му решение.

Останала без думи, стоя пред него и си мисля, че лятото, което очаквах с такова нетърпение от мига, в който го срещнах — представях си три месеца веселби и забавления под невероятното слънце на „Лагуна Бийч“ — страшно бързо се изроди в най-ужасния и самотен сезон.

Няма какво да си кажем повече, затова тръгвам. Не обръщам внимание на протегнатата му ръка и желанието му да се върнем заедно. След като толкова държи да избирам собствения си път, започвам от тази минута. И първата стъпка е да изляза от галерията и да прекося Амстердам, Париж, Лондон и Ню Инглънд, без изобщо да погледна назад.

Загрузка...