Страна на сенките

Трийсет и седма глава

Изхвърчам през вратата и хуквам към плажа. Сърцето ми препуска, в ума ми цари пълен хаос. Съответно забравям да превключа на нормална скорост, преди да стигна там. Пръстите на краката ми вече докосват водата, когато осъзнавам, че ме следват облак пясък и множество озадачени погледа. Хората присвиват очи и клатят глави, мислейки си, че им се е сторило. Видяното не би могло да е истина — никой не е в състояние да тича толкова бързо. Във всеки случай не и човек, който изглежда толкова нормален като мен.

Зарязвам чехлите си на пясъка и влизам по-навътре. Спирам за миг, за да навия крачолите на дънките си. После обаче една вълна ме залива до коленете и решавам, че това не е важно. Те така или иначе вече са мокри, а аз искам просто да почувствам нещо — нещо осезаемо, физическо и реално. Проблем, който има лесно и очевидно разрешение. Не като онези, с които в действителност трябва да се преборя.

Освен това — независимо че самотата не ми е непозната — никога не съм се чувствала така самотна, както в момента. Винаги е имало при кого да отида. Сабин… Райли… Деймън… приятелите ми… Сега обаче цялото ми семейство го няма: Сабин е заета с Миноз, приятелят ми реши да даде почивка на връзката ни, а на приятелите си не мога да се доверя… и какъв е смисълът?

Какво от това, че притежавам подобни способности — че мога да управлявам енергията и да проявявам разни неща, след като не мога да материализирам единственото, което наистина желая?

Каква е ползата да виждам духове, след като не мога да съзра онези, които са истински важни за мен?

Какъв е смисълът да живея вечно, ако съм принудена да водя именно такъв живот?

Влизам още по-навътре, докато водата стига до средата на бедрата ми. Никога — абсолютно никога — не съм се чувствала така самотна, независимо че съм на препълнен с хора плаж. Нито пък толкова безпомощна — в такъв прекрасен слънчев ден.

Не се помръдвам, когато Джуд се приближава иззад гърба ми, сграбчва ме за рамото и се опитва да ме издърпа по-далеч от вълните. Оставам на място и се наслаждавам на плискането на водата, която мокри кожата ми, на непрестанното движение — навътре-навън — което ме подмамва да го последвам и да се потопя в дълбокото.

— Ей! — очите му се присвиват срещу слънцето, докато погледът му зорко изследва лицето ми.

Явно няма намерение да отслаби хватката си, преди да се е уверил, че съм добре.

— Какво ще кажеш да се върнем в магазина? — тонът му е кротък, премерен и спокоен — сякаш вярва, че съм прекалено крехка и способна да сторя някоя глупост, ако не внимавам.

Преглъщам с усилие и стъпвам още по-здраво на дъното, без да помръдна и на сантиметър. С поглед, прикован в хоризонта, казвам задавено:

— Ако си се пошегувал… ако това бе някакъв номер… да знаеш, че…

Тръсвам глава — не съм в състояние да довърша. Но заплахата в думите ми е явна и неподправена.

— Никога не бих го направил. — Той ме стисва още по-силно и ме повдига нагоре, така че новата вълна да мине под мен, без да ме намокри още повече. — Та ти ме разчете, Евър! Още през онзи първи ден. Знаеш какво мога да правя… да виждам.

Поемам си дълбоко въздух, макар да не зная какво да му кажа. Той обаче не ме оставя дори да опитам:

— А и — просто за информация — виждал съм я и преди. Не беше с теб всеки път, но се появяваше достатъчно често. Това обаче бе първият случай, когато я чух да казва нещо.

— И на какво се дължи тази промяна? — обръщам се и срещам погледа му.

Не че имам истинска причина да не му вярвам, но трябва да получа възможно най-много доказателства.

— Предполагам, че искаше първо да се увери, че може да ми има доверие — той свива рамене. — Точно като теб, впрочем.

Поглеждам го и потъвам в тези дълбоки морскозелени очи. Истината е там, на повърхността — открита и очевидна. Той не лъже, не играе игрички, не прилага номера и определено не си измисля. Наистина вижда Райли и единствената му цел е да помогне.

— Мисля, че именно заради това се срещнахме — гласът му е съвсем тих, почти шепот. — Чудя се дали Райли го е организирала?

Райли… или нещо друго? Нещо, по-голямо и по-могъщо от нас?

Вглеждам се в океана пред себе си и се чудя дали и той ме разпознава, така, както аз го познах. Дали усеща онова присвиване в стомаха, боцкането по кожата, странното, но въпреки това много познато чувство, че нещо те тегли към другия… всички тези неща, които аз изпитвам? И ако е така… какво означава това? Дали наистина имаме недовършена работа? Карма, която трябва да бъде насочена и канализирана?

Вярно ли е това, че съвпадения не съществуват?!

— Мога да те науча — казва той с поглед, равносилен на обещание, което съм сигурна, че държи да спази. — Няма гаранции, че ще успея, но ще опитам.

Отскубвам се от ръцете му и влизам по-навътре. Не ме интересува дали ще намокря целите си дънки, стига да съм суха от кръста нагоре.

— Всеки човек притежава тази способност — застига ме гласът му. — Точно както всеки може да е ясновидец… или поне да усеща интуитивно някои неща. Всичко зависи от това доколко си отворен, доколко си готов да се отпуснеш и да се научиш да го правиш. С твоите дарби обаче… няма причина да не се научиш да я виждаш и ти.

Поглеждам го, но само за секунда, защото нещо друго е привлякло вниманието ми. Нещо, което…

— Номерът е да увеличиш скоростта на вибрациите си и да достигнеш до ниво, където…

Не успяваме да съзрем вълната, преди да ни застигне. Нямаме шанс да се гмурнем под нея, още по-малко пък — да я избегнем. Не ме отнася навътре само защото рефлексите на Джуд са наистина изключителни, а ръцете му — неочаквано силни.

— Добре ли си? — пита ме задъхано и впива очи в моите.

Мисълта ми обаче вече лети другаде — към онова топло, прекрасно привличане, към познатото любящо присъствие, което може да принадлежи само на един човек… само на него…

Наблюдавам Деймън, който разсича вълните с дъска под мишница. Изпивам с очи изваяното му бронзово тяло и си мисля, че Рембранд би направил всичко, за да го използва за модел. Водата се разделя, за да му направи път — чисто, плавно, все едно нож минава през масло.

Устните ми се разтварят. Изпитвам отчаяна нужда да го извикам, да произнеса името му, да го върна при себе си. В мига, преди да го направя обаче, очите ми срещат неговите и проумявам какво вижда той: аз, мокра, с разбъркана коса и прилепнали към тялото подгизнали дрехи, играя с вълните в този прекрасен слънчев ден… а мускулестите загорели ръце на Джуд все още ме обгръщат.

Измъквам се панически от хватката му — но е прекалено късно. Деймън вече ме е видял.

И е продължил нататък.

А аз оставам така — бездиханна, безчувствена и отчаяна — да наблюдавам оттеглянето му.

Няма лалета, нито телепатично съобщение… само една безкрайна тъжна пустош, която заема освободеното от него пространство.