Страна на сенките

Седма глава

Първоначално се притеснявам, че ще откаже. Необходима е магия, за да влезеш в мястото, към което го водя. И не само това — то цялото е изтъкано от магия. Обаче в момента, в който се приземяваме на онова обширно уханно поле, той изтупва дънките си и ми подава ръка. Оглежда се със задоволство и възкликва:

— Брей! Едва ли аз самият някога съм създавал толкова бързо портал!

— Моля те, не говори така! Все пак именно ти ме научи — усмихвам се и се вглеждам в ливадата, покрита с ярки цветя и потрепващи от лекия вятър дървета. Всичко тук е сведено до своята абсолютна същност на красотата и енергията.

Накланям главата си назад и затварям очи под топлия блясък на слънчевите лъчи и стелещата се над нас омара. Ясно си спомням последния път, когато бях тук. Тогава танцувах с проявения от мен Деймън на същото това поле и отлагах момента, в който трябваше да го оставя да си тръгне.

— Значи нямаш нищо против да бъдеш тук? — питам го, несигурна докъде точно се простира отказът му от магията. — Не си ли ми ядосан?

Той поклаща глава и хваща ръката ми:

— Никога не се уморявам от Съмърленд. Това е съвършената проява на красотата и обещанието за щастие — в най-чистата им форма.

Вървим през пасбището, свежата трева под краката ни пружинира. Докосваме с връхчетата на пръстите си венчелистчетата на нежните диви цветя, които греят в яркожълто край краката ни. Знаем, че всичко в това вълшебно място е възможно. Абсолютно всичко, включително… може би… това да сме заедно.

— Липсваше ми това място — той се усмихва, докато поглъща с поглед местността. — Не че помня последните няколко седмици, през които не съм го виждал, но въпреки това сякаш е минало ужасно дълго време, откакто не съм бил тук.

— Чувствах се странно, когато идвах тук без теб — признавам, докато го водя към красивата дървена беседка, разположена край поток, обагрен в цветовете на дъгата. — Обаче открих една напълно различна страна, която нямам търпение да ти покажа. Само че ще го направя малко по-късно, не веднага.

Отмествам белия балдахин от въздушен тюл и се разполагам на меките бели възглавници. Усмихвам се на приземилия се до мен Деймън и двамата лягаме един до друг, загледани в изкусно гравираните мъниста от кокосова дървесина. Главите ни са допрени, а петите ни са почти на едно ниво — това е резултатът от буйния ми растеж, откакто пия еликсира.

— Какво е това? — Той се обръща на една страна, когато спускам пердетата със силата на ума си. Нетърпелива съм да изключа останалия свят, да ни скрия от всички и всичко, така че да можем да се наслаждаваме един на друг на спокойствие.

— Видях една такава на корицата на туристическо списание, което рекламираше почивка в някакъв екзотичен курорт, май на Бали. Толкова ми хареса, че реших да проявя една. Така че да можем… нали се сещаш… да бъдем заедно и… да правим разни неща.

Отклонявам поглед с бясно биещо сърце. Лицето ми гори. Вероятно съм най-жалката от всички, които са пробвали да го прелъстят от шестстотин години насам. Той обаче само се засмива и ме придърпва толкова близо до себе си, че почти се докосваме. Разделя ни само воал от блещукаща енергия — толкова тънък, че сякаш го няма. Играе ролята на екран, пулсиращ помежду ни, който ще ни попречи да се нараним един друг.

Затварям очи и се предавам на вълната от топлина и нежен трепет, която ме залива при приближаването на телата ни. Сърцата ни бият в пълна хармония, свиват се и се отпускат, ритъмът им е в унисон: сякаш бие само едно сърце. Усещането е толкова хубаво, така естествено и толкова правилно, че се притискам още по-плътно към него. Сгушвам лицето си в ямката между рамото и врата му. Иска ми се да можех да усетя вкуса на кожата му и да вдишам топлия му мускусен аромат. Нисък стон се изтръгва от гърлото му, когато затварям очи и се намествам между бедрата му. Връхчето на езика ми, сякаш по собствена воля, се насочва към кожата му… И в следващия миг той отскача от мен толкова бързо, че заравям лицето си във възглавницата.

Изправям се със залитане. Той се придвижва с такава скорост, че очертанията на тялото му се размазват. Спира едва когато е на сигурно място от другата страна на балдахина. Очите му блестят трескаво, тялото му трепери. Моля го да ми каже какво е станало, но той мълчи.

Тръгвам към него, искам да му помогна. Но в момента, в който се приближавам, той се отдръпва с протегната пред себе си ръка. Възпира ме с поглед.

— Не ме докосвай — нарежда ми. — Моля те, остани, където си! Не се приближавай повече.

— Но… защо? — гласът ми е дрезгав и трепери, а ръцете ми, отпуснати край тялото, се тресат. — Нещо лошо ли направих? Сбърках ли? Просто си помислих, че… ами, нали сме тук… И след като нищо лошо не може да се случи в Съмърленд… Просто реших, че няма страшно да опитаме да…

— Евър, не е това… — Той поклаща глава, очите му са потъмнели, никога не съм ги виждала такива. Толкова са тъмни, че не различавам ирисите от зениците. — И кой е казал, че нищо лошо не може да се случи тук?

Тонът му е много нервен, а погледът — прекалено рязък. Ясно е, че нещо го е разтърсило — изобщо не прилича на себе си. В момента няма нищо общо с невъзмутимо спокойния Деймън, когото познавам.

Преглъщам ужасена и свеждам поглед към земята. Чувствам се едновременно като глупачка и престъпник… Само като си помисля, че така отчаяно исках да съм с него, че рискувах живота му…

— Аз… аз предположих, че… — Млъквам, защото прекрасно зная какво се случва, когато човек си позволи да предполага. Не само, че проваляш всичко между „аз и ти“, но в този конкретен случай въпросното „ти“ можеше и да умре. — Съжалявам — поклащам глава, защото думата е така неподходяща при тези обстоятелства на живот и смърт. — Аз… просто не обмислих нещата. Не знам какво да кажа.

Раменете ми се смъкват и обвивам ръце около себе си. Иска ми се да стана съвсем мъничка, толкова малка, че да изчезна напълно. Но не мога да спра да се чудя какво точно „лошо“ нещо би могло да се случи на място, където магията е като въздуха, раните зарастват моментално и всички желания се сбъдват. Ако тук не сме в безопасност, то къде бихме могли да бъдем?

Деймън ме поглежда и отговаря на въпроса, който тъкмо съм си помислила:

— Съмърленд съдържа потенциала за абсолютно всичко. Засега сме видели само светлата страна, но кой може да каже със сигурност, че няма и тъмна? Възможно е да представлява нещо съвсем различно от онова, което си мислим.

Гледам го мълчаливо и си припомням първата си среща с Роми и Райни. Тогава и те казаха нещо подобно. Междувременно той проявява красиво резбована дървена пейка, заема единия й край и ме подканя:

— Ела — кима и ми сочи противоположния.

Очевидно не иска да се приближаваме твърде много един до друг. Аз също нямам желание да го ядосам отново.

— Има нещо, което трябва да видиш и проумееш. Затова много те моля, затвори очи и се постарай да изчистиш ума си от всички случайни мисли. Да не остане нищо, което да те разсейва. Остави го обаче отворен и възприемчив, така че да разчете образите, които ще ти пратя. Ще успееш ли да го направиш?

Кимам — вече съм затворила очи и се старая с всички сили да изкарам от главата си всякакви мисли от рода на Какво става? Сърдит ли ми е? Ама разбира се, че е ядосан! Как може да съм толкова глупава? Колко точно е сърдит обаче? Възможно ли е да промени решението си и да започнем отначало? Това е обичайният ми списък от параноични въпроси, които се повтарят като развалена плоча.

Но дори след като съм се справила — изчистила съм ума си и съм изчакала достатъчно време — не получавам никакъв образ. Само пустота. Едно голямо черно Нищо.

— Не се получава — съобщавам, като отварям очи и ги впервам в него.

Той обаче само поклаща глава. Очите му продължават да са затворени, сключил е съсредоточено вежди — явно продължава да се концентрира с пълна сила.

— Слушай — инструктира ме — и се вгледай дълбоко в себе си. Просто затвори очи и приемай.

Поемам си дълбоко въздух и опитвам отново, но пак не получавам нищо, освен пълна тишина, мрачни предчувствия и усещането за черна пустота.

— Не виждам нищо, освен тишина и мрак.

— Именно — отвръща ми той, също шепнешком.

Думите ми изобщо не са го развълнували.

— А сега, моля те, хвани ръката ми и нека заедно да навлезем още по-надълбоко, да се гмурнем под повърхността. Използвай всичките си сетива, а после ми кажи какво виждаш.

Поемам си дълбоко въздух и следвам указанията му. Вземам ръката му в своята и се насочвам към плътната черна стена, но… тя е непреодолима и безкрайна. Едно и също.

Докато…

Докато…

Всмуква ме огромна черна дупка, ръцете и краката ми се размахват в празното пространство. Не съм в състояние нито да спра, нито да намаля скоростта си. Падам надолу в тъмнината, а единственият звук е собственото ми ужасено крещене. И точно когато вече съм решила, че това няма край — всичко свършва. Писъкът. Падането. Абсолютно всичко. Оставам да вися в пространството. Свободна. Застинала. Напълно сама в това уединено място, което няма нито начало, нито край. Изгубена в тази мрачна и унила бездна, без никакъв намек за изход или светлина в тунела. Изоставена в този безкраен, пуст и самотен свят на вечна нощ без звезди.

Ужасяващото прозрение идва бавно, с нежелание: Сега живея тук. Ад без спасителен изход.

Опитвам се да избягам, да крещя, да извикам за помощ — но полза няма. Замръзнала съм. Парализирана. Не съм в състояние да говоря. И съм напълно сама, до края на вечността.

Съзнателно и целенасочено изолирана от всичко, което познавам и обичам… Лишена от всичко, което съществува. Зная, че нямам друг избор: трябва да се предам. Всичко изчезва от ума ми, а тялото ми се отпуска безсилно. Няма смисъл да се боря, защото никой не може да ме спаси тук.

Оставам така — самотна, вечна, а в мен се промъква някакво мрачно усещане… Нещо тъмно съществува съвсем наблизо, но все пак достатъчно далече, за да не мога да го докосна… Оставам така — безмълвна, застинала…

Докато…

Докато…

Излизам от този ад и падам обратно в ръцете на Деймън. Изпитвам неописуемо облекчение да видя красивото му напрегнато лице, надвесено над моето.

— Толкова съжалявам… реших, че съм те изгубил… Помислих си, че никога няма да се върнеш! — И ме притиска силно към себе си, а гласът му затихва като ридание в ухото ми.

Притискам се към него с треперещо тяло и бясно препускащо сърце. Дрехите ми са подгизнали от пот. Никога преди не съм се чувствала така откъсната… толкова изолирана и лишена от всичко, което съществува и живее. Прегръщам го дори по-силно, няма да го пусна никога вече! Умът ми се свързва с неговия почти без мое участие. Искам да знам защо ме подложи на това.

Той се отдръпва и обгръща лицето ми в ръцете си, а очите му се впиват в моите:

— Съжалявам! Не исках да те наказвам, нито съм имал намерение да те наранявам. Просто исках да ти покажа нещо — нещо, което трябва да изпиташ и познаеш от собствен опит, за да можеш да разбереш.

Кимам, защото нямам доверие на гласа си. Все още съм напълно разтърсена от преживяното, което бе толкова ужасно, че имах чувството, че самата ми душа е загинала.

— Божичко! — очите му се разширяват. — Именно! Точно това е: душата спира да съществува!

— Не разбирам — мълвя с прегракналия си треперещ глас, — какво беше онова ужасно място?

Той отклонява поглед и здраво стиска пръстите ми, преди да отговори:

— Бъдещето. Страната на сенките, Шадоуленд. Безкрайната пуста бездна, която вярвах, че е предназначена само за мен… надявах се да е така… — Той затваря очи и поклаща глава. — Но сега вече разбирам. Сега зная със сигурност, че ако не си внимателна, и то — изключително внимателна… ти също ще пропаднеш в нея.

Поглеждам го, отварям уста, но той ме прекъсва, преди да произнеса думите:

— През последните няколко дни получавам тези проблясъци… на практика, за кратко хвърлям поглед върху различни събития от миналото си. Периодите са различни, а прозренията — съвсем кратки.

После настойчиво и внимателно оглежда лицето ми.

— В момента обаче, в който стигнахме тук — и обхваща с жест цялата околност, — спомените ми започнаха да се завръщат. В началото бавно, после като придошла река — включително за времето, докато бях под контрола на Роман. Преживях отново и смъртта си. Онези няколко кратки мига, след като наруши кръга и преди да ми дадеш да изпия противоотровата. Нали се сещаш, тогава умирах. Видях целия си живот да минава като на кинолента пред очите ми, точно както казват, че се случва. Само дето при мен става въпрос за шестстотин години разюзданост, суета, нарцисизъм, алчност и егоизъм. Една безкрайна върволица от всичките ми действия, всички мои злодеяния и грешни решения, придружени от въздействието им… от ефекта, който са имали простъпките ми върху другите. И макар да си припомних и няколко добри дела, като цяло животът ми се свежда до векове, през които не ме е интересувало нищо друго, освен собствените ми интереси. Нищо и никой друг. До дъното на душата си — и в нейна вреда — бях обсебен единствено от физическия свят. Затова в момента нямам никакви съмнения: бях прав през цялото време. Кармата ми е виновна за онова, което преживяваме в момента.

Той поклаща глава и среща погледа ми с такава непоклатима и искрена увереност, че ми се иска да се протегна и да го докосна. Да го прегърна и да му обещая, че всичко ще е наред. Вместо това оставам неподвижна, защото усещам, че има да ми казва още нещо. И то ще е много по-лошо.

— После, когато умрях, вместо да дойда тук, в Съмърленд… — гласът му се пречупва за миг, но той се насилва да продължи, — се озовах в място, напълно противоположно на Страната на щастието и вечното лято. Намерих се в място толкова тъмно и студено, че прилича повече на… Изживях същото, което и ти преди малко. Самота, безпомощност, мрак… Убедих се, че ще бъда изоставен сред тях за вечността. — Той ме поглежда, настоява да го разбера. — Почувствах абсолютно същото като теб. Сякаш съм изолиран от света, без връзка с никой и нищо друго… Сякаш съм останал без душа.

Вглеждам се в очите му, а по кожата ми пробягва зловеща тръпка. Никога не съм го виждала толкова уморен, така изтормозен и толкова… изпълнен със съжаление.

— И сега разбирам онова, което ми убягваше през всичките тези години…

Свивам колене пред гърдите си; иска ми се това действие наистина да бе в състояние да ме предпази от думите, които ще последват.

— Само телата ни, физическите ни обвивки, са безсмъртни. Душите ни, това е абсолютно сигурно, не са.

Извръщам очи. Не мога да срещна погледа му, не мога да дишам.

— Това е бъдещето, пред което си изправена. Съдбата, на която те обрекох… разбира се, само ако нещо ти се случи.

Пръстите ми инстинктивно се стрелват към гърлото ми — припомнила съм си думите на Роман за най-податливата ми чакра, онази, която характеризира липсата на прозорливост, чакрата на слабостта. Трескаво се чудя дали има някакъв начин да я предпазя.

— Как… но как изобщо може да си сигурен в това? — поглеждам го отчаяно. Уловена съм в капана на ужасяващ кошмар, от който няма спасение. — Искам да кажа, че има голяма вероятност да грешиш! Случило се е толкова бързо. Може би това е само временно състояние. Нали разбираш, може би просто съм те измъкнала прекалено бързо, върнал си се към живота, преди да имаш време да стигнеш до края на пътуването!

Той обаче само поклаща глава и среща погледа ми:

— Кажи ми, Евър, ти какво видя, когато умря? Къде и как прекара онези няколко мига, след като душата ти напусна тялото, преди да те върна към живота?

Преглъщам с усилие и отклонявам очи. Невиждащо гледам дърветата, цветята, разноцветния поток, течащ наблизо. Спомням си съвсем ясно деня — първия път, когато се озовах на същото това поле. Уханието му, проблясващата над него мараня, всеобхватното усещане за безусловна любов ме плениха дотолкова, че дори се изкуших да остана завинаги. Не исках да си тръгвам.

— Тогава не си видяла бездната, защото все още беше смъртна. Умряла бе от естествена смърт, онази, през която преминават смъртните. Ала в мига, когато те накарах да отпиеш от еликсира и по този начин ти дарих вечен живот, всичко се промени. Вместо вечността на Съмърленд или на мястото отвъд, твоята съдба сега е Шадоуленд.

Той отново клати глава и поглежда встрани. Толкова е потънал в изтъкания си от разкаяние свят, че се страхувам дали ще успея да го достигна отново.

Почти веднага обаче очите му срещат моите и той казва:

— Можем да имаме вечността, стига да останем на земята. Можем да бъдем заедно. Но ако се случи нещо, ако един от двама ни умре… — той поклаща глава, — ще отиде в бездната, а оттам връщане назад няма. Никога не ще се видим повече.

Отчаяно се опитвам да кажа нещо, да го оборя. Искам да изкрещя, че греши. Няма смисъл. Достатъчно е да погледна в очите му, за да разбера, че това е истината.

— И колкото и да вярвам в могъществото на лековитата магия на това място — само като си помисля как възстанови паметта ми… — той свива рамене, — не мога да си позволя да се предам на желанието, дори да ми изглежда безопасно. Твърде е рисковано. Освен това нямаме никакви доказателства, че тук ще бъде по-различно, отколкото на земята. Не мога да си позволя да си играя с това. Готов съм да сторя всичко, само и само да си в безопасност.

— Аз ли да съм в безопасност? — буквално ахвам. — Теб трябва да спасим, не мен! Още повече, че вината за случилото се е изцяло моя! Ако не бях…

— Евър, моля те — казва той непреклонно и ме принуждава да го изслушам, — вината в никакъв случай не е твоя. Като си помисля за начина, по който живеех… за нещата, които съм сторил… — Той тръсва глава. — Не заслужавам друго. И ако изобщо някога съм се съмнявал, че това е работа на кармата ми, сега не ми остана даже сянка от съмнение. Прекарах повечето от шестстотинте си години в преследване на физическото удоволствие, пренебрегвайки напълно душата си. Сега това е резултатът, наказанието ми… За нещастие повлякох и теб със себе си. Недей да бъркаш, безпокоя се само и единствено за теб. Единствено ти си важна. Животът ми има значение, само доколкото мога да те предпазя от Роман или някой друг, който би искал да те нарани. А това означава, че никога не можем да бъдем заедно. Никога. Не можем да си позволим да рискуваме живота ти.

Обръщам се към потока. Не мога да подредя хилядите мисли, които се вихрят в ума ми. Макар да чух ясно абсолютно всичко, което изрече, и независимо от факта, че сама изпитах ужаса на бездната… не мога да променя себе си.

— Ами другите сираци? — прошепвам, защото си спомням, че видях шестима заедно с Роман. — С тях какво се случи? Дали и те са станали зли като Роман и Дрина?

Деймън свива рамене, става от пейката и започва да крачи пред мен.

— Смятах, че са станали прекалено възрастни и немощни, за да представляват истинска опасност. Именно това се случва след първите сто и петдесет години — остаряваш. Единственият начин да промениш този процес е да пиеш отново от еликсира. Предполагам, че Дрина се е запасила, докато бяхме женени, давала е и на Роман, който го е разучил и в крайна сметка е разбрал как да го произвежда. После го е предоставил и на останалите — той започва да клати глава.

— Значи това е мястото, където се намира Дрина в момента — прошепвам.

Обземат ме угризения и разкаяние, когато осъзнавам истината. Независимо колко зла беше, може би не заслужаваше това.

— Изпратила съм я в Шадоуленд и сега е… — тръсвам глава, не съм в състояние да довърша.

— Не ти си го сторила! Аз бях — той сяда толкова близо до мен, че бихме се допрели, ако не бе тънкият воал от енергия, пулсиращ помежду ни. — Реших съдбата й в момента, в който я направих безсмъртна. Точно както сторих и с теб.

Преглъщам тежко и въздишам. Успокояващо е да усещам топлината и желанието му да ме увери, че наистина не съм отговорна за изпращането на най-големия си враг — Дрина, която ме е убивала през всичките ми животи досега — в онзи ад.

— Толкова съжалявам — прошепва той, а погледът му наистина е пълен със скръб и разкаяние. — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Трябваше да те оставя на мира… трябваше да се откажа от теб преди много години. Щеше да живееш хиляда пъти по-добре, ако никога не ме бе срещнала…

Клатя трескаво глава — не искам дори да споменава такава възможност. Твърде късно е за размисъл.

— Ако наистина ни е писано да бъдем заедно, тогава може би именно това е съдбата ни.

Осъзнавам, че не съм го убедила, виждайки изражението му.

— А може би аз съм предизвикал насилствено нещо, което никога не е трябвало да се случва. — Той се намръщва. — Какво ще кажеш за това?

Отправям поглед към заобикалящата ни красота. Знам, че само думите никога няма да са в състояние да променят нещата. Единствено делата могат да го сторят.

А за наш късмет, аз зная точно откъде да започна.

Изправям се и го дръпвам след себе си:

— Хайде! Нямаме нужда от Роман… нямаме нужда от никого! Аз знам точното място.