Страна на сенките

Единайсета глава

Цяла нощ се въртя в леглото. Край мен цари хаос от оплетени чаршафи и смачкани възглавници, всичко е пропито с пот. Умът и тялото ми са изтощени до краен предел от кошмарите.

Будя се за съвсем кратко, трескаво се опитвам да си поема въздух, но почти веднага сънят ме засмуква обратно и ме връща на същото място, от което съм се изскубнала с такава мъка.

Причината да искам това да спре е, че Райли е там. Смее се щастливо, сграбчва ръката ми и ме повежда на пътешествие из една много странна земя. Аз подскачам край нея и се преструвам, че също се наслаждавам на пътуването, но в момента, в който ми обърне гръб, се хвърлям към повърхността с единственото желание да напусна тази сцена.

Защото това не е Райли. Нея я няма. Аз я накарах и тя прекоси моста, отиде отвъд — на място, което не познавам и за което не знам нищо. И макар да ме връща отново и отново, да ми крещи, че трябва да й повярвам и да спра да бягам, аз отказвам да се подчиня. Сигурна съм, че това е наказание, задето нараних Деймън, изпратих Дрина в Шадоуленд и изложих на риск всичко, което обичам. Моето подсъзнание ми праща тези провокирани от вината образи. Няма начин да са истински — прекалено захаросани са, прекалено щастливи.

Последния път обаче, точно когато се каня да избягам, Райли се появява пред мен. Препречва пътя ми към изхода и ми нарежда да остана, където съм. Намираме се пред огромна сцена. Тя бавно дърпа завесата, зад която се разкрива висок тесен паралелепипед, приличащ на стъклена клетка. А в него съзирам… отчаяния Деймън, който се мъчи да се измъкне, блъска по непробиваемите му стени и може би крещи.

Втурвам се да му помогна под безизразния поглед на Райли; умолявам го да издържи още малко, още съвсем мъничко — след секунда ще е свободен. Той обаче даже не ме чува. И не ме вижда. Просто продължава да се бори, докато умората не го надвива. Сломен от безсилието си, той затваря очи и пропада право в бездната.

Шадоуленд.

Страната на сенките.

Домът на изгубените души.

Скачам от леглото си като попарена. Цялото ми тяло се тресе, заливат ме ледени вълни, подгизнала съм от пот. С всички сили притискам към гърдите си възглавницата. Треперя неудържимо, застанала в средата на стаята. Всъщност не знам как изобщо успявам да се задържа изправена. Чувството за безпомощност и загуба ме смазва. В главата ми като развалена плоча се върти ужасното послание, което ми изпрати сестра ми: че колкото и да се опитвам, няма да успея да спася своята духовна половинка от самата себе си. И независимо че онази Райли бе плод на собственото ми въображение, въздействието е не по-малко опустошаващо, отколкото ако бе истинска.

Изтичвам до гардероба си, навличам някакви дрехи, грабвам чифт маратонки и се втурвам към гаража. Знам, че е твърде рано за училище — всъщност е твърде рано за, където и да било.

Но отказвам да се предам. Отказвам да вярвам в кошмари. Трябва да започна отнякъде. Да използвам онова, което имам.

Точно преди да се кача в колата си осъзнавам, че с отварянето на вратата на гаража и запалването на двигателя рискувам да събудя Сабин. Разбира се, лесно мога просто да изляза и да материализирам друга кола, колело, мотор или каквото ми хрумне в момента, но решавам да опитам нещо различно: тичане.

Никога не съм си падала много по тичането. Имах навика да се влача мъчително по време на часовете по физическо, а и на изпитите не си давах особено зор. Това обаче бе преди да се превърна в безсмъртна. Преди да осъзная, че съм придобила способността да развивам невероятна скорост. Дори не съм започнала да изследвам новопридобитата си дарба. А осъзнах наличието й едва наскоро — всъщност последния път, когато ми се наложи да тичам. И сега имам идеалната възможност да проверя колко далеч и колко бързо мога да стигна, преди да се препъна, да падна или да ми се наложи да спра заради слабост и схващане на краката. Изпитвам нетърпение да опитам, тъй че се измъквам тихичко през страничната врата и се насочвам към улицата. Мисля си, че може би първо трябва да разгрея, да започна с бавно тичане, преди да се втурна по асфалта с пълна сила. Тръгвам лекичко, но почти веднага ме залива вълна адреналин, което сякаш зарежда тялото ми с ракетно гориво. В следващия момент вече тичам толкова бързо, че къщите на съседите ми се превръщат в размазани петна от хоросан и камъни. Прескачам паднали боклукчийски кофи и заобикалям неправилно паркирани коли, без да намалявам скоростта си. Профучавам по улиците, грациозна и пъргава като пантера, избягала от клетката си. Буквално не усещам краката и стъпалата си; просто се надявам, че няма да ме подведат и ще ме отнесат до целта ми за рекордно кратко време.

На практика са минали не повече от няколко секунди, а аз вече съм там: застанала съм пред мястото, където се заклех, че никога няма да се върна. Подготвям се да извърша онова, което обещах на Деймън да не правя в никакъв случай: протягам се да почукам на вратата на Роман… Надявам се да успеем да се договорим, да сключим някаква сделка.

Преди обаче да вдигна докрай ръката си, Роман вече е там. Над синята си копринена пижама е наметнал тъмнолилав халат, на краката си носи идеално съчетаващи се с него кадифени чехли с избродирани върху тях златни лисици. Очите му, силно присвити и хитри, ме гледат без изненада.

— Евър — той накланя глава встрани, така че ясно да видя татуировката му, — какво те води в квартала ми?

Пръстите ми си играят с амулета под тениската ми, а сърцето ми препуска точно под него. Надявам се, че Деймън е прав и той ще ми осигури необходимата защита, ако се стигне дотам.

— Трябва да поговорим — заявявам, като се опитвам да не показвам притеснението си, докато очите му се плъзгат по тялото ми бавно, мързеливо и целенасочено.

Той хвърля многозначителен поглед към нощното небе, после отново го спира върху мен:

— Така ли? — и повдига едната си вежда — Аз пък да не знам!

Малко ми остава да отвърна със същата гримаса, но си припомням причината да дойда тук, така че само стисвам устни:

— Виждала ли си тази врата? — той силно чуква с кокалчета по дървената повърхност и доволно въздъхва при плътния звук, докато аз се чудя за какво, по дяволите, говори. — Естествено, че не! — възкликва, а ъгълчетата на устните му се извиват. — Няма как, защото е нова. Трябваше да сменя старата след последното ти посещение. Сега спомни ли си? Става въпрос за онзи път, когато влезе с взлом, за да излееш еликсира ми в канала! — той се разсмива и поклаща глава. — Много подло от твоя страна, Евър. Голяма каша направи. Надявам се, че днес ще се държиш по-добре!

Той се обляга на рамката на вратата и с жест ме подканя да вляза. Погледът му е толкова дълбок и интимен, че са ми нужни огромни усилия, за да не се сгърча.

Насочвам се по коридора към всекидневната. По пътя забелязвам, че не само вратата е сменена оттогава. Изчезнали са поставените в позлатени рамки репродукции на Ботичели и Климт, както и изобилието от басма и кретон. На тяхно място са се появили мрамор и камък, тъмни тежки платове, грубо измазани стени и черно ковано желязо.

— Тоскански стил? — обръщам се и се сепвам: застанал е толкова близо до мен, че различавам отделните виолетови петънца в очите му.

Той свива рамене, но не отстъпва назад и не ми предоставя никакво пространство. Чувствам се притисната до стената.

— Понякога ме обхваща носталгия по старата родина — усмивката бавно плъзва по лицето му и разкрива блестящите му зъби. — Както добре знаеш, Евър, няма друго място като дома.

Преглъщам с усилие и се извръщам, като се опитвам да открия най-бързия начин за бягство, защото не мога да си позволя дори една грешна стъпка.

— И така, ще ми кажеш ли на какво дължа тази невероятна чест? — той хвърля поглед през рамо, докато отива към бара.

Взема от мъничкия хладилник бутилка еликсир и налива от нея във фина кристална чаша, която ми предлага. Аз обаче само поклащам глава в знак на отказ. Той я отнася до дивана, отпуска се на него и я поставя на коляното си:

— Допускам, че не си се отбила посред нощ, само за да се насладиш на новото ми обзавеждане. Тъй че, ако обичаш, каква е целта на визитата ти?

Насилвам се да го погледна право в очите, без да потръпвам, да се мръщя или да издавам с каквото и да било друго нервността и слабостта си. Напълно съм наясно, че ситуацията може да се промени за секунди и от интересен гост да се превърна в неустоима плячка.

— Дойдох да сключим примирие — застанала съм нащрек и внимателно следя реакцията му, но засега той просто ме гледа изпитателно. — Нали се сещаш, спиране на огъня, заравяне на томахавката, мирно споразуме…

— Моля те! — той махва с ръка — Спести ми определенията, скъпа. Мога да го назова на двайсет езика и още четирийсет диалекта. А ти?

Свивам рамене. Знам, че имам късмет, задето изобщо успях да кажа нещо. Гледам го как разклаща напитката си. Червената течност блести меко, докато се спуска по стените на чашата и пречупва светлината в цветовете на дъгата.

— И какво точно примирие търсиш? Би трябвало да знаеш как стават тия работи. Нямам намерение да ти давам каквото и да било, освен ако и ти не ми дадеш нещо.

И с усмивка потупва мястото до себе си, като че ли наистина бих седнала там.

— Защо го правиш? — питам, неспособна да сдържа раздразнението си. — Изглеждаш сравнително добре, безсмъртен си, притежаваш всички дарби, които вървят с безсмъртието — с две думи, сигурна съм, че можеш да имаш всяка, която поискаш, защо така упорито продължаваш да тормозиш мен?

Той отмята глава и се разсмива, а смехът му е толкова силен, че буквално изпълва стаята. Когато се успокоява достатъчно, за да ме погледне отново, натъртва:

— Сравнително добре, а? — поклаща глава и отново се изсмива, след което оставя чашата си на масата и вади златна ножичка за нокти от инкрустирана с диаманти кутийка. — Сравнително добре — продължава да мърмори тихичко, докато си оправя ноктите.

После отново съсредоточава вниманието си върху мен:

— Обичта, разбираш ли — именно това е причината. Аз мога да имам всичко, което поискам. Всичко и всеки — или всяка. Толкова е лесно. Прекалено лесно! — той отново се връща към заниманието си, а аз започвам да се чудя дали ще каже още нещо, толкова погълнат изглежда от него. — Става твърде скучно след първите сто и нещо години. И макар ти самата да си прекалено нова, за да разбереш в момента, някой ден ще осъзнаеш каква огромна услуга съм ти направил.

Поглеждам го намръщена, защото изобщо не мога да схвана какво има предвид. Услуга? Ама той сериозно ли говори?!

— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш? — махва с ножичката към един тапициран стол вдясно от мен. — Като настояваш да стърчиш права, излиза, че съм ужасен домакин. Освен това изглеждаш страшно привлекателна така. Малко… недоспала и болнава, може би, но много секси въпреки това.

Той така присвива очи, че заприличва на котка, току-що подушила мишка. Устните му лекичко се разделят и езикът му се плъзва по тях. Аз обаче продължавам да стоя на мястото си и да се преструвам, че нищо не съм видяла. За Роман всичко е игра. Ако се съглася да седна на предложеното от него място, това ще е равносилно на признание, че съм загубила. Но и да стоя и да гледам как езикът му навлажнява устните му, а погледът му се застоява на места, мисълта, за които ме кара да потрепвам вътрешно, също не прилича особено на победа.

— Явно си дори по-откачен, отколкото си мислех, щом смяташ, че си ми направил услуга — процеждам с дрезгав глас, който съвсем не звучи сигурно и силно, както ми се иска. — Напълно луд! — добавям и съжалявам в момента, в който го изтърсвам.

Роман обаче само свива рамене. Изобщо не е впечатлен от избухването ми и отново се захваща с ноктите си:

— Вярвай ми, това е повече от услуга, скъпа. Дадох ти цел. Резон детр, както казват, причина да съществуваш — той ме поглежда с вдигнати вежди. — Кажи ми, Евър, не си ли напълно обсебена от идеята да намериш средство, което да ти позволи да консумираш връзката си с Деймън? Не си ли напълно отчаяна, след като си сметнала за добра идея да дойдеш тук?

Отново преглъщам със затруднение и продължавам да го гледам втренчено. Страшна глупачка съм. Трябваше да послушам Деймън. Не трябваше да идвам.

— Твърде си нетърпелива. — Той кима самодоволно и продължава да си пили ноктите. — И закъде е това бързане, щом имаш безкрайността пред себе си? Помисли си, Евър — как щяхте да прекарате вечността, която ви очаква, ако не бях аз? Да се засипвате с водопади от кървавочервени лалета, докато ви се доповръща от вида им? Да правите секс толкова често, че накрая да ви омръзне?

— Това е смехотворно! — отправям му гневен поглед. — А самият факт, че смяташ стореното за добро дело, за услуга…

Тръсвам вбесено глава. Знам, че няма смисъл да продължавам. Той е изпаднал в умопомрачение, не е в ред, откачил е напълно в стремежа си да стане неговото. Така е потънал в егоистичния си свят, че не може да види истината, дори да му я бутна в лицето.

— Шестстотин години копнях за нея — казва той в този миг и мята встрани ножичката и пилата. — Ти питаш защо? Защо да се занимавам с една и съща жена, и то толкова време, когато мога да имам всяка?

Поглежда ме, сякаш очаква отговор, макар и двамата да знаем, че съвсем нямам намерение да водя този разговор.

— Не беше само заради красотата й, както си мислиш. Признавам, че в началото ме привлече именно тя… — Той се усмихва, а по очите му познавам, че се е върнал в страната на спомените. — Не. Основната причина бе именно това, че не можех да бъда с нея. Колкото и да опитвах, каквото и да правех, независимо че бях болен от любов, не ми бе позволен… — поглежда ме с напрегнат, суров поглед — достъп, да го наречем.

Не успявам да се сдържа и повдигам вежди. Това, че в продължение на векове е копнял за чудовището Дрина, съвсем не представлява интерес за мен. Той обаче продължава да говори, като пренебрегва измъченото ми изражение:

— Недей да правиш грешката да се разсейваш, Евър — каня се да споделя нещо, което е много важно и би било добре да го запомниш.

Навежда се напред с ръце, поставени върху коленете, а гласът му е сериозен и нисък, напрежението в него е нараснало дори повече:

— Винаги искаме онова, което не можем да имаме — отново се отпуска назад и кима, сякаш току-що ми е споделил най-великото прозрение на света. — Такава е човешката природа. Просто така сме устроени. И колкото и да не ти се иска да повярваш, именно това е единствената причина, поради която Деймън прекара последните четиристотин години в копнеж по теб.

Поглеждам го спокойно. Нито мускулче не трепва по лицето ми, а тялото ми е напълно неподвижно. Наясно съм, че се опитва да ме нарани. Още повече, че знае точно къде да удари и именно от това се страхувам още от мига, в който научих историята ни с Деймън.

— Приеми го, Евър, дори невероятната красота на Дрина не бе в състояние да задържи интереса му. Сигурен съм, че знаеш колко бързо се умори той от нея?

Преглъщам, гърлото ми е пресъхнало от нерви, стомахът ми е на камък. И откога двеста години се смятат за „бързо“? Но предполагам, че всичко е относително, когато за база за сравнение служи безкрайността.

— Това не е конкурс за красота — казвам и се свивам, когато произнасям думите на глас. Ама, наистина — това ли е най-доброто, на което съм способна?

— Естествено, че не е, скъпа — Роман поклаща глава със съжаление в погледа си. — Ако беше, Дрина би спечелила безусловно.

После се намества назад на възглавниците, без да изпуска чашата от ръка. Сякаш ме предизвиква да възразя.

— Нека предположа, навила си си, че вашите две души са се срещнали, че са свързани от съдбата, че ви е писано да сте заедно… и прочее детинщини? — Той се разсмива и подчертано невярващо клати глава. — Ама ти наистина си убедена в това, нали?

— Всъщност наистина не искаш да разбереш какво си мисля — присвивам заплашително очи. Искам по-бързо да минем на въпроса, защото търпението ми започва да се изчерпва. — Не съм дошла, за да ме отегчаваш до смърт с философските си дрънканици. Дойдох, защото…

— Защото искаш нещо от мен — Той кима и отново оставя чашата си на масата. Звукът е едновременно глух и жвакащ. — С други думи, шофирам аз, а ти си на пътническата седалка и не си в позиция да налагаш темпото или темата.

— Защо го правиш? — питам отново и клатя глава. Наистина се отегчих от тази игра. — Защо си правиш труда, след като си наясно, че изобщо не се интересувам от теб? Няма начин да не осъзнаваш, че каквото и да сториш на Деймън или мен, то не ще върне Дрина. Стореното е сторено. Не може да бъде променено. Единственото, което постигаш с тези игрички и цялата лудост, в която си се забъркал, е сам да си попречиш да живееш. Вкарал си се в този филм и не можеш да продължиш напред.

Продължавам да го гледам с нетрепващ убедителен поглед. Оформям в главата си образа му, но на тази картина той ми съдейства… дава ми противоотровата…

— Така че, моля те, помогни ми да развалим онова, което стори на Деймън, така че всички ние да продължим да съществуваме заедно — мирно и кротко. Доколкото мога да преценя, не искам нещо прекалено.

Той клати глава и силно стиска очи:

— Съжалявам, скъпа, но цената е определена. Сега предстои единствено да разберем дали си готова да я платиш.

Облягам се на стената, уморена, победена по всички флангове. Въпреки това нямам намерение да се отказвам. Единственото нещо, което иска, е точно онова, което със сигурност никога няма да му дам.

Изтърканата стара игра, за която Деймън ме предупреди.

— Никога няма да ме получиш, Роман. Абсолютно, съвсем никога, до края на…

Не стигам до обидната част на изявлението си, защото той се изправя от дивана. Придвижва се до мен толкова бързо, че усещам дъха му върху бузата си, преди да съм успяла да мигна.

— Успокой се — шепне тихо, с лице, така приближено до моето, че различавам всяка отделна безупречна пора върху кожата му. — Макар да звучи забавно, нямам намерение да се разсейвам с теб. Интересувам се от нещо много по-важно, тайнствено и възвишено от това да си легна с девственица. Е, все пак, ако настояваш — и разбира се, не държиш на обвързването — естествено, ще се погрижа да удовлетворя желанието ти.

Той се засмива, невероятните му сини очи се впиват в моите и в тях като на кинолента виждам филма, който разиграва в главата си. Главните участници в него сме той, аз и едно огромно легло с балдахин.

Извръщам поглед. Дъхът ми излиза на бързи, накъсани хрипове. Събирам последните остатъци от волята си, за да не забия коляно в слабините му.

— Знам какво преживяваш, Евър — промърморва той. — Жадуваш за някого, който е толкова близо и същевременно толкова далеч… Никога не можеш да го вкусиш наистина. Повечето хора така и не разбират, че съществува подобна болка. Но ние знаем, нали така? Това е нещо, което ни свързва — теб и мен.

Стискам юмруци и се мъча да се стегна, но не мога да си позволя нищо рисковано и прибързано, нито да отреагирам прекалено агресивно.

— Не се притеснявай — той се усмихва и на милиметри се изплъзва от обсега ми. — Ти си умно момиче, сигурен съм, че ще разбереш. А ако не успееш…

Свива рамене:

— Е, това няма да промени нищо, нали? Всичко ще си остане абсолютно същото. Ти и аз… съдбите ни са преплетени — за цяла вечност.

Той се плъзва в коридора. Толкова е бърз, че ми трябват няколко секунди, за да започна да различавам очертанията на тялото му. Спира, накланя главата си на една страна и ме подканя към вратата. На практика ме избутва пред входа и ме изпраща с думите:

— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова скоро, макар да го правя само заради твоята репутация. Ако Деймън разбере, че си била тук… е, това би било истинска трагедия за теб, нали?

Той се ухилва: две редици блестящи зъби, златиста коса, бронзова кожа и сини очи — прилича на рекламен плакат на калифорнийското златно момче, все едно подканва: Елате да живеете в „Лагуна Бийч“! А аз се вбесявам — бясна съм на себе си, за това, че се държах толкова глупаво, че не послушах Деймън… че изложих бъдещето ни на риск. Не че и преди не бе повече от достатъчно. Сега обаче сама дадох на Роман още едно оръжие.

— Съжалявам, че си тръгваш с празни ръце, скъпа — хили се той.

Вниманието му обаче вече е насочено към красив ретро автомобил — черен ягуар — който тъкмо завива по алеята към къщата. От него слиза невероятно привлекателна тъмнокоса двойка. Докато затваря вратата след тях, Роман допълва:

— Внимавай как минаваш покрай колата, Евър. Марко направо ще откачи, ако дори лекичко я одраскаш!

Имам чувството, че смехът му ме преследва по пустите улици на града.