Страна на сенките

Двайсет и пета глава

Надявах се отдавна вече да съм излязла, когато Миноз дойде да вземе Сабин. Вместо това, когато спирам пред къщата и поглеждам в страничното огледало, той е първото нещо, върху което се спират очите ми.

Подранил е.

С цели десет минути, всъщност.

Точно колкото бях определила, че ще ми стигнат да изтичам от работа до вкъщи, да се преоблека в нещо по-прилично и да хукна към къщата на Хевън. Там, в предния двор, ще бъде проведена траурната церемония за Чарм.

— Евър?

Той излиза от сребристата си тойота „Приус“, присвива невярващо очи и започва да върти ключовете от колата на пръста си.

— Какво правиш тук?

Приближава се с наклонена на една страна глава със същото учудено изражение. Около него се разнася миризмата на дезодорант „Акс“, която ме обгръща като в капан.

Премятам чантата си през рамо и затръшвам вратата на колата доста по-силно, отколкото е необходимо.

— Ами… малко е сложно за обяснение, но аз, ъъъ, всъщност живея тук.

Лицето му е толкова спокойно и невъзмутимо, че не съм сигурна дали изобщо ме е чул. После повтаря думите ми:

— Живееш тук?

Кимам, но не казвам нищо повече.

— Ама… — той се оглежда, преценявайки каменната фасада, широките предни стъпала, наскоро окосената ливада, лехите с цветя, които тъкмо започват да цъфтят. — Ама това е къщата на Сабин… нали?

Минават няколко секунди, преди да му отговоря. Много ми се иска да му кажа, че тази огромна къща в псевдотоскански стил не принадлежи на Сабин. Че явно е сбъркал и погрешка се е озовал пред моя дом. И тъкмо отварям уста да го излъжа, когато Сабин се появява. Изскача от колата си — твърде ентусиазирано, по моя преценка, и възкликва:

— О, Пол! Съжалявам, че закъснях! В службата бе лудница и всеки път, когато се опитвах да се измъкна, изникваше поредният проблем.

Тя тръсва глава и го поглежда закачливо. Твърде закачливо като за първа среща.

— Изчакай, моля те, още няколко минути, само да изтичам горе да се преоблека. После тръгваме. Наистина няма да се бавя. Пол?

Поглеждам ту към единия, ту към другия. Забелязвам щастливата й усмивка, веселия тон — сякаш ще запее от радост… Този звук въобще не ми харесва. Ама никак. Прекалено е интимен, твърде откровен. Някой трябва да я застави да се обръща към него с „господин Миноз“, както правим ние в училище. Поне до края на вечерта, когато те, разбира се, ще се разделят и всеки ще поеме по пътя си…

Той се усмихва и прокарва ръка през чупливата си кестенява коса, доста по-дълга от необходимото. Ама че фукльо! Наистина — трябва ли, само защото има хубава (като за учител, разбира се) коса, така да парадира с нея?!

— Няма проблем, всъщност аз подраних с няколко минути отвръща той с прикован в нея поглед. — Моля те, приготви се спокойно. Аз ще те изчакам тук и ще си поговоря с Евър.

— О, значи се познавате? — Сабин опира издутото си куфарче на бедрото си и ни поглежда.

Започвам да клатя глава и изтърсвам, преди да успея да помисля:

— Не!

Всъщност не знам дали отвръщам „не“ на въпроса й, или изобщо на ситуацията. Въпреки това то е произнесено — недвусмислено „не“, което нямам намерение да оттегля.

— Исках да кажа — да, запознахме се и прочее, но току-що. — Млъквам, толкова объркана, колкото и тях, от собствените си неясни приказки. — Тоест, не се познаваме от по-рано… или нещо такова.

Хвърлям поглед към тях и разбирам, че кашата е станала още по-голяма.

— Както и да е, той е прав. Просто отивай горе да се преоблечеш и… ъъъ.

Посочвам с палец към Миноз. Няма начин да го нарека „Пол“, всъщност нямам намерение да го наричам никак.

— А ние просто ще те изчакаме тук.

Усмихвам се с надеждата това да е достатъчно да го задържи отвън, на алеята… и по-далеч от дома ми. За нещастие Сабин е доста по-възпитана от мен. Едва съм довършила изречението, когато тя поклаща глава и отсича:

— Не говорете глупости! Влезте вътре и седнете удобно. А, да — Евър, защо не си поръчаш пица или нещо друго за ядене? Нямах време да мина през магазина.

Следвам ги, като се мъкна толкова бавно, колкото е възможно, без да проличи, че си влача краката. Донякъде като протест и донякъде, защото не мога да си позволя да се сблъскам с никой от тях. Не съм сигурна, че мога да разчитам на квантовия си щит с дистанционно управление, за да се предпазя от случаен поглед в мислите им. Нямам никакво желание да научавам подробности за срещата им.

Сабин отключва предната врата и пита:

— Нали нямаш нищо против, Евър? Да вечеряш пица, имам предвид?

Свивам рамене и се сещам за двете парчета вегетарианска пица, които Джуд ми остави. Доста време ми отне да ги накъсам на малки парченца. Наложи се няколко пъти да пусна водата в тоалетната, преди да изчезне и последното.

— Всичко е наред. Хапнах малко на работа.

Срещам твърдо погледа й. Реших, че сега е най-подходящият момент да й съобщя — с Миноз (Пол!) до нея няма начин да си изпусне нервите.

— Имаш работа?! — ахва тя и се заковава на място с разширени очи.

— Ъ-ъ, ами, да — отпускам рамене и започвам да чеша ръката си, независимо че не ме сърби. — Мисля, че ти казах… не съм ли?

— Не! — и ме стрелва с поглед, който не вещае нищо добро. — Определено си пропуснала да ми споменеш.

Свивам рамене и започвам да си играя с ръба на тениската си, като се старая с всички сили да изглеждам напълно спокойна.

— Ами, добре — сега ти казвам. Официално съм наета на работа.

После се засмивам с веселие, което дори и в моите уши звучи фалшиво.

— И къде точно те наеха, ако не е тайна? — пита тя с опасно нисък глас, като проследява с поглед Миноз до всекидневната, явно облекчена, че той не присъства на сцената в момента.

— В центъра. Един магазин, в който се продават книги и… разни други неща.

Тя присвива очи.

— Виж какво — казвам й, — защо да не го обсъдим по-късно? Би ми било много неприятно, ако закъснеете заради мен — и хвърлям бърз поглед към стаята, където Миноз се е настанил на дивана.

Тя също поглежда натам с мрачно изражение, след което заявява със същия тон отпреди малко:

— Не ме разбирай погрешно, Евър — радвам се, че си си намерила работа. Просто ми се иска да ми бе казала, това е всичко. Сега ще трябва да ти търсим заместник и… — тя поклаща глава. — Както и да е. Ще го обсъдим по-късно довечера. След като се прибера.

Наистина съм въодушевена от новината, че плановете й за вечерта с Миноз не се простират до сутринта, но трябва да й кажа още нещо:

— Обаче, ъъ, има… Става въпрос за това, че котката на Хевън умря и тя ще й прави погребална служба. Страшно е разстроена, което значи, че може да продължи наистина до късно, така че… — свивам рамене, без да довърша, което тя е напълно в състояние да стори и сама.

— Утре тогава. — Сабин се насочва към стълбите. — А сега иди да правиш компания на Пол, докато се преоблека.

Тя се втурва към горния етаж, куфарчето й се мята напред-назад в ръцете, а токчетата й звучно чаткат по стълбите. Поемам си дълбоко въздух и тръгвам към всекидневната, където спирам зад едно от масивните кресла. Все още не мога да повярвам, че се стигна до това.

— Само за сведение — в никакъв случай няма да ви наричам „Пол“ — заявявам и изпитателно оглеждам марковите му дънки, ризата, пусната небрежно над колана, свръхмодерния часовник и обувките, които са прекалено готини, за да ги носи учител.

— Радвам се да го чуя — усмихва се той и ме поглежда развеселено и спокойно, — би се получила доста неловка ситуация в училище.

Преглъщам с усилие и започвам безцелно да прокарвам пръсти по гърба на фотьойла. Нямам представа за какво можем да си говорим, нито пък как да се държа оттук нататък. Вярно, че целият ми живот е един голям хаос, но това да се шегувам с учителя си по история, който знае една от най-големите ми тайни, направо излиза извън класацията за шантаво. Особено като се има предвид, че междувременно той чака да се появи леля ми, която ще води на вечеря.

Очевидно обаче съм единствената, на която й е неудобно. Миноз се държи съвсем непринудено, отпуснал се е небрежно на кушетката, прехвърлил е единия си крак върху коляното на другия и въобще олицетворява представата за абсолютно спокойствие.

— И така, каква всъщност е връзката ти със Сабин? — пита ме той с ръце, широко разперени и удобно подпрени на възглавниците.

— Тя ми е леля. — Търся издайнически знаци — неверие, объркване или изненада, но той само ме поглежда заинтригувано. — Стана ми официален настойник след смъртта на родителите ми.

Повдигам рамене и го поглеждам директно.

— Нямах представа. Много съжалявам — той изкривява лице, а гласът му се снишава.

Пространството наоколо се изпълва с тъга.

— Сестра ми също загина — кимам, потънала в спомените. — А също и Жълтурко, кучето ни.

— Евър… — той тръсва глава по начина, по който го правят хората, когато изобщо не могат да си представят как се чувстваш. — Аз…

— Аз също умрях тогава — добавям, преди да успее да довърши мисълта си.

Не желая да чувам съболезнованията му, нито да наблюдавам усилията му да открие подходящите думи. Истината е, че такива не съществуват.

— Умрях заедно с тях, макар и само за няколко секунди, а после бях… — върната обратно? Възкресена? Дарена с еликсира на вечния живот?! Тръсвам глава. — Ами, после се събудих.

Свивам рамене и започвам да се чудя защо изобщо сметнах за добра идея да споделя толкова много.

— Тогава ли си се сдобила със способностите си на екстрасенс? — погледът му не трепва при тези думи, нито се отмества от моя.

Поглеждам към стълбите, за да се уверя, че Сабин не е наблизо и не може да ни чуе. После спирам очи върху Миноз и само кимвам.

— Случва се — заявява той, без да е учуден или да ме съди — просто като факт. — Чел съм за това. Даже е по-често, отколкото си мислиш. Много хора се връщат променени или с нови способности.

Поглеждам надолу към стола, за да си спечеля малко време. Доволна съм, че научих това, но нямам представа какво да отвърна.

— А ако съдя по това колко си неспокойна, как само мърдаш и през пет секунди поглеждаш към стълбите, Сабин не знае. Така ли е?

Стрелвам го с поглед и бързам да разведря настроението:

— Е, кой е медиумът сега — аз или вие?

Той обаче само се усмихва и ме оглежда с новопоявило се разбиране, което — за щастие — сменя съчувствения израз отпреди малко.

Оставаме така — Миноз загледан в мен, а аз в креслото — толкова дълго, че накрая тръсвам глава. Чувствам се длъжна да добавя нещо:

— Сабин не би разбрала. Тя би…

Забивам върха на маратонката си в мокета. Не знам как точно да обясня, но съм сигурна, че трябва.

— Не ме разбирайте погрешно — смятам, че е страхотен човек, наистина е умна и е много добър адвокат. Обаче тя… — започвам да клатя глава. — Нека само кажем, че вижда всичко в черно-бели краски. Не възприема нюансите на сивото.

Стисвам устни и отклонявам поглед. Зная, че съм казала повече от достатъчно, но има още нещо за уточняване.

— Затова, моля ви, не й казвайте за мен! Няма да го направите, нали?

Сдържам дъх, докато той обмисля отговора си. Не си дава вид да бърза особено, обаче Сабин вече се спуска по стълбището. Точно когато си мисля, че след секунди ще е прекалено късно, отсича:

— Да сключим сделка. Ти ще спреш да бягаш от часовете, а аз няма да й кажа нищо. Как ти звучи това?

Как звучи ли? Той да не се шегува с мен? Това си е чиста проба изнудване! Да, наистина — ясно ми е, че не съм в особено добра позиция за преговори, особено като се има предвид, че само аз имам какво да губя. Въпреки това! Поглеждам през рамо. Сабин е спряла за малко пред огледалото, проверява дали по зъбите й няма следи от червило — имам още няколко секунди. Извръщам се към него и изсъсквам:

— Какво значение има? Остава само седмица до края! Освен това и двамата знаем, че ще имам отличен!

Той кимва с глава и става от мястото си. Когато поглежда към Сабин, на лицето му се разлива широка усмивка. Думите му обаче са насочени към мен:

— Това означава, че нямаш никакви причини да не присъстваш, нали така?

— Да не присъства къде? — пита Сабин, която е чула само част от последните му думи.

Изглежда твърде красива с умело поставения си грим, от който очите й изглеждат огромни, с пухкава руса коса и облечена с дрехи, за които Стейша Милър вероятно би жертвала левия си бъбрек, ако бе с двайсетина години по-възрастна.

Каня се да отговоря, за да попреча на Миноз да издаде тайната ми, но той се намесва, преди да имам възможност:

— Просто казах на Евър да тръгва, нали си има планове. Няма смисъл да стои тук, само за да ми прави компания.

Сабин ни поглежда и двамата, но погледът й спира само върху Пол. И макар да ми е приятно да я гледам толкова щастлива, отпусната и нетърпелива да започне вечерта… в момента, в който той поставя ръка в основата на гърба й и я повежда към предната врата, усещам гадене.