— Евър?
Бързо включвам компютъра и отварям есето по английски, което се предполага, че пиша в момента. Сигурна съм, че Сабин би откачила, ако ме види да търся из интернет информация за древни алхимични формули, вместо да си пиша домашното, както тя очаква.
А аз го правя, защото колкото и да е приятно да лежа до Деймън, а сърцата ни да бият в съвършена хармония, това съвсем не е достатъчно — не и завинаги. И никога няма да ни е достатъчно. Искам нормална връзка с безсмъртния си приятел. Такава без ограничения. Връзка, в която наистина мога да изпитам усещането за допира до кожата му — не само да си го припомням наум. Категорична съм, че нищо няма да ме спре. Рано или късно ще си върна тази свобода.
— Яде ли нещо? — тя поставя ръка на рамото ми и наднича към екрана.
Аз не съм подготвена и затова се оказвам без защита от докосването й. Това е напълно достатъчно, за да видя нейната версия на ужасната среща в „Старбъкс“. Която, за нещастие, не се различава особено от тази на Миноз — и двамата се държат доволно и празноглаво, хилят се като идиоти един срещу друг, окрилени от надеждата.
Да, тя наистина изглежда щастлива — и със сигурност заслужава това щастие, особено след всичко, на което аз самата я подложих. Но аз все още предпочитам образа отпреди няколко месеца — онзи, в който тя се събира с един симпатичен млад мъж, работещ в същата сграда като нея.
Чудя се дали трябва да кажа или направя нещо, за да укротя малко въодушевлението й, като се има предвид, че този лек флирт няма да стигне доникъде. Вече поех твърде голям риск, разкривайки се пред Миноз. Затова не казвам нищо. Не мога да си позволя да предизвикам светването на още сигнални лампички — и без това са доста.
Извъртам се на стола, за да се изплъзна от хватката й. Не искам да виждам нищо повече — достатъчно ми беше и това дотук — затова ще изчакам енергийният поток да отшуми. На безопасно разстояние.
— Деймън ми направи вечеря — отговарям с нисък и уверен глас, макар казаното да не е вярно. Освен ако не броим еликсира, който изпих.
Тя ме поглежда внезапно разтревожена. Очите й се присвиват подозрително:
— Деймън? — прави крачка назад — Това име не го бях чувала известно време.
Свивам се, като ми се ще да бях проявила достатъчно прозорливост да не й го изтърсвам така. Трябваше да я подготвя, да намекна нещо, да я оставя да свикне с идеята, че ще го види отново.
— Значи ли това, че отново сте заедно?
Свивам рамене и косата ми пада върху лицето. Доволна съм, че не вижда очите ми. Хващам един кичур и го увивам около пръста си: преструвам се, че оглеждам за цъфнали краища, макар такива неща вече да не ми се случват.
— Ами… да речем, че… се държим приятелски — свивам рамене. — Тоест, повече от приятелски. Ние сме по-скоро…
Гаджета и обречени любовници… осъдени да прекараме вечността в бездната… лудо влюбени, но без право да се докосваме…
— … може да се каже, че отново сме заедно — след което се ухилвам с насилена усмивка, толкова широка, че буквално разполовява лицето ми. Наясно съм, че изобщо не е убедителна, но упорствам с надеждата да се присъедини.
— И ти нямаш нищо против?
Тя прокарва ръка през бляскавата си златиста коса. Моята бе в същия нюанс, преди да започна да пия еликсира — сега е дори по-светла. После сяда на ръба на леглото ми, кръстосва крака и пуска куфарчето си на пода: и четирите й действия са много лоши знаци. Подсказват, че предстои един от онези изтощаващи разговори лекции, от които ме побиват тръпки.
Тя обхваща с поглед избелелите ми дънки, белия ми потник и синята блуза под него. Търси симптоми, някакви доказателства и издайнически белези за стреса, присъщ за тийнейджърите. Съвсем наскоро се отказа от теорията, че имам анорексия и/или булимия. А я отхвърли, защото растежът ми, подхранен от еликсира, така се ускори, че израснах с повече от десет сантиметра и придобих мускули, макар никога да не съм стъпвала във фитнес зала и да не правя никакви упражнения.
Сега обаче на дневен ред е не само външният ми вид, а и моята връзка с Деймън в стил „разделихме се/събрахме се“. Усещам, че е изнервена и притеснена; вероятно съвсем наскоро е приключила с поредната книга за родители, в която сто процента се твърди, че прекалено бурните връзки в тази възраст са сериозна причина за безпокойство. Е, това може и да е вярно по принцип, обаче няма начин да се опише връзката ни с Деймън в книга, дори авторът да е гений.
— Не ме разбирай погрешно, Евър. Наистина харесвам Деймън. Той е мил и учтив, определено е и много сдържан. Обаче има нещо в тази негова хладна самоувереност, която е много странна за момче на неговата възраст. Сякаш е прекалено възрастен за теб, или… — тя млъква, тъй като не е в състояние да опише впечатленията си с думи.
Отмятам коса от лицето си, за да я виждам по-добре. За втори път днес някой забелязва, че има нещо странно в него… в нас. Първо Хевън с онази история за телепатията, а сега Сабин, която повдига въпроса за зрялото му и уравновесено поведение. Това впрочем си е съвсем характерно за възрастта му, но няма как да й го обясня. Притеснява ме обаче не невъзможността да дам обяснение, а фактът, че изобщо са забелязали нещо.
— Зная, че разликата ви е само няколко месеца, но въпреки това той изглежда някак… по-опитен. Твърде опитен, всъщност — тя свива рамене. — Бих се чувствала ужасно зле, ако зная, че си принудена да правиш нещо, за което не си съвсем готова.
Стисвам устни в опит да не се разсмея на глас и си мисля колко погрешно е схванала всичко. Приема, че аз съм невинната девойка, преследвана от големия лош вълк. Истината е точно обратната: на практика аз съм хищникът в тази сбъркана приказка и съм се впуснала в опасно преследване — дотолкова опасно, че наистина рискувам да отнема живота на жертвата си.
— Защото, независимо какво казва той, ти контролираш себе си, Евър. Ти определяш кой, къде и кога. А каквито и да са чувствата ти към него — и към което и да е друго момче — никой мъж няма право да ти налага собствените си разбирания, когато става въпрос за…
— Нещата не стоят така — прекъсвам я, преди разговорът да е станал още по-притеснителен. И без това достатъчно ме е срам. — Деймън не е такъв. Той е идеалният джентълмен и най-готиното гадже. Наистина, Сабин, уверявам те, че не си разбрала правилно. Просто ми имай доверие за това, става ли?
Тя ме поглежда за миг, аурата й се къдри в оранжево по краищата. Иска й се да повярва, но се колебае — не е сигурна дали има право. После обаче грабва куфарчето си от пода и се насочва към вратата. Спира само секунда, преди да я отвори, и казва:
— Мислех си, че…
Поглеждам я очаквателно. Изкушавам се да надникна в мислите й, независимо от клетвата си никога да не нарушавам съзнателно личното й пространство — освен ако няма някаква кризисна ситуация, а случаят очевидно не е такъв.
— Ами, училището приключва съвсем скоро, а не чух да споменаваш планове за лятото. Затова си помислих, че може да ти е полезно да си намериш някаква работа, да прекарваш по няколко часа на ден, заета с нещо полезно. Ти какво смяташ?
Какво смятам?!
Ахвам и се опулвам. Устата ми е пресъхнала, главата ми е съвсем празна — всички думи се разбягаха. Ами, смятам, че трябваше да ти прочета мислите все пак, защото това определено е спешен случай — не, направо си е катастрофа!
— Не говоря за пълен работен ден или нещо натоварващо. Ще ти остава достатъчно време за плажа и приятелите ти. Просто реших, че за теб самата ще е добре да…
— Заради парите ли е?
Мислите ми отчаяно се блъскат напред-назад в търсене на спасение. Ако става въпрос просто да участвам в погасяването на ипотеката и пазаруването за домакинството, с удоволствие ще помогна. Ще й набавя всичко, което й е необходимо. Какво пък, по дяволите! Ако трябва, ще й дам дори остатъка от застрахователната полица на родителите си. Няма обаче да ми вземе лятото! Просто няма начин. Не давам и един ден!
— Евър, естествено, че не е заради парите! — тя отклонява погледа си, а бузите й порозовяват.
Странно е, че изпитва нежелание да говори по финансови въпроси, като се има предвид, че е адвокат по търговско право.
— Просто си помислих, че за теб ще е добре да… ами, нали се сещаш — да срещнеш нови хора, да научиш нещо ново. Да се измъкнеш от ежедневната си обстановка за по няколко часа на ден и…
Да се отдалечиш от Деймън. Няма нужда да й чета мислите, за да се уверя за какво всъщност говори. Сега, като знае, че отново сме заедно, явно е решила да ни раздели. Макар да разбирам загрижеността й заради промените в настроението и депресиите, които й сервирах, докато бяхме разделени, сега определено греши. Истината няма нищо общо с онова, което си мисли. Нямам обаче представа как да й го обясня — и да запазя тайните си.
— … и по една случайност, във фирмата точно се откри една позиция за стажант. Сигурна съм, че е достатъчно само да поговоря със старшите съдружници и мястото е твое — тя се усмихва със сияещо лице, очите й блестят.
Не знам защо, но подозирам, че очаква да се присъединя към радостта й.
— Летните стажове не са ли предназначени за студенти по право? — питам я, убедена, че съм ужасно неквалифицирана за подобна работа.
Само че тя клати глава отрицателно:
— Не става въпрос за такъв стаж. Задълженията ти ще включват водене на кореспонденция, подреждане на документацията, отговаряне по телефона — такива неща. Парите никак не са много, но работата ще се отрази добре на училищното ти досие. Просто си помислих, че ще ти е от полза. Да не говорим колко ще ти помогне за кандидатстването в колежа.
А-а, Колежът! Още едно нещо, от което бях обсебена… но вече не съм. Ами, логично е — за какво са ми всичките лекции и досадни професори, след като е достатъчно само да поставя ръката си върху учебника или да надникна в главата на учителя си, за да разбера всички отговори?
— Няма да ми е приятно да назначат някой друг, при условие, че ти си идеална за мястото!
Седя си кротко и безмълвно я зяпам. Не знам какво да кажа.
— Такъв опит е много полезен за човек на твоята възраст — добавя тя, възмутена от мълчанието ми. — Във всички книги го препоръчват! Твърди се, че укрепва характера, възпитава отговорност и дисциплина — всички тези неща са ти необходими, за да тръгваш навреме и да си вършиш работата добре.
Чудесно. Тоест, трябва да благодаря на доктор Фил за проваленото си лято. Ужасно съм сърдита на Сабин… Но после се сещам каква бе тя, когато пристигнах тук в началото — спокойна, отпусната. Беше отстъпчива и мила, предостави ми свободата и пространството, от които се нуждаех. Вината, че се промени така, е изцяло моя. Наказанието ми (все пак, добре, че не ме изключиха — за което отново се погрижи Сабин), отказът ми да поемам друга храна, освен червения еликсир, както и цялата драма с Деймън, биха променили всекиго. И ето резултата — над главата ми като гилотина виси ужасният летен стаж, който Сабин така упорито се старае да ми наложи.
Обаче просто няма начин да прекарам лятото, зарината под планина от документи и жонглираща с телефонни слушалки без миг покой. Ще ми е нужно цялото време, което успея да си освободя, за да търся противоотрова за Деймън. Ако работя в кантората на Сабин — и тя, и колегите й непрекъснато ми надничат зад рамото — определено няма да свърша нищо.
Не че мога да й го кажа така, направо. Излишно е да я нервирам. Трябва да карам бавно, полека и отдалеч. Да й обясня, че нямам нищо против дисциплината и изграждането на характера, но предпочитам да се справям сама с тези въпроси.
— Абсолютно подкрепям идеята за работата — казвам, като се опитвам да не присвивам устни, да не кърша нервно пръсти и да не откъсвам поглед от нейния — което и да е от тези три неща би издало, че не съм напълно честна. — Но ти вече направи толкова много за мен, че бих се чувствала много по-добре, ако сама си я намеря. Освен това съвсем не съм убедена, че съм подходяща за работа в офис. Мисля, че ще е добра идея да се поогледам първо, да видя какви възможности имам. Даже ще ти помагам с ипотеката и храната. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Каква храна? — тя се засмива и клати глава — Та ти почти нищо не ядеш! Освен това, не ти искам парите, Евър. Макар че ще ти помогна да си извадиш кредитна карта, ако желаеш.
— Да, няма проблем — свивам рамене и се насилвам да покажа ентусиазъм, какъвто не чувствам. В крайна сметка аз изобщо не се нуждая от традиционните източници на средства. — Би било просто чудесно! — добавям, защото ми е ясно, че колкото по-малко се сеща за стажа, толкова по-добре за мен.
— Добре тогава. — Тя барабани с пръсти по дръжката на вратата и полага финалните щрихи на плана си. — Имаш една седмица да си намериш работа по твой вкус.
Преглъщам изумена и бързо спускам клепачи, защото ме е страх, че иначе очите ми ще изхвръкнат. Една седмица?! Какъв е тоя начален тласък, при условие, че нямам идея откъде да започна? Никога не съм работила преди. Дали мога просто да си проявя работа?
— Знам, че времето е малко — заявява тя, правилно разчела изражението ми, — но би било ужасно жалко да наемат друг човек, защото ти си просто идеална!
Тя излиза в коридора и затваря вратата помежду ни, а аз оставам на мястото си — поразена и безмълвна. Вглеждам се невиждащо в мъждукащите остатъци от оранжевата й аура — магнитно енергийното поле все още настойчиво се носи във въздуха над мястото, където бе застанала. Мисля си каква ирония на съдбата е това — преди малко се надсмивах над Деймън заради увереността му, че може да си намери работа без никакъв предишен опит, а сега самата аз съм в ситуация да търся, и то спешно.