Страна на сенките

Двайсет и шеста глава

Когато стигам до дома на Хевън, всички вече са се събрали. Самата Хевън е застанала точно пред прозореца, където е намерила котката. Притиска малка урна към гърдите си, докато произнася кратко и мило слово в памет на Чарм.

— Ей — прошепвам и се плъзвам до Деймън; близначките също са тук, — какво изпуснах?

Той се усмихва и ми отвръща мислено:

Проляха се малко сълзи… бяха прочетени няколко стихотворения… После свива рамене. Е, сигурен съм, че ще ти прости закъснението… някой ден.

Кимам и показвам на Деймън причината да закъснея — цветна илюстрация на пълния ми провал. Не откъсвам очи от Хевън, която разпръсква праха на Чарм по земята, докато от ума ми към неговия се преливат изображенията на случилото се преди малко.

Той плъзва ръка в моята и ме успокоява по най-добрия възможен начин — като за съвсем кратък миг поставя в ръцете ми букет от прекрасни червени лалета, които веднага след това изчезват. Никой не забелязва, освен мен.

Наистина ли беше толкова зле? Поглежда ме с ъгълчетата на очите си, а междувременно Хевън подава урната на малкия си брат Остин. Момчето сбърчва нос и наднича в нея.

Даже повече. Поклащам глава — още се чудя защо реших да разкажа именно на Миноз.

После се придвижвам по-близо и поставям глава на рамото му.

А близначките? Те какво правят тук? Мислех, че ги е страх да излизат навън?

Застанали са почти до Хевън с еднаквите си личица, тържествени изражения, скръбни тъмни очи и прави кичури. Приликите обаче свършват дотук. Сменили са обичайните си училищни униформи с дрехи по собствен избор. Явно Роми се е постарала да постигне ефекта на типичното американско момиче, облечено по каталог. Райни, от друга страна, е предпочела стила на модерните музикални фенове: провокативна черна мини рокля, черен чорапогащник на дупки и подходящи обувки на високи платформи. Съмнявам се, че лично са отишли да си ги купят от магазина. Не и след като Деймън може просто да им ги материализира.

Той клати глава, а ръката му стисва моята по-силно.

Не, грешиш. Осмелиха се да излязат. Имат твърде голямо желание да опознаят света навън, който досега наблюдаваха само по телевизията и списанията в моя добре охраняван и изолиран жилищен комплекс. После се усмихва. Независимо дали ти се вярва, или не, сами си ги избраха и платиха. С парите, които аз им дадох, разбира се. И ме поглежда. Само си помисли — вчера ходихме до мола, днес са на котешко погребение. Кой знае какво ще направят утре? Обръща се и пак се усмихва, от което лицето му светва. В същия момент Хевън довършва прощалното си слово за котката, която почти никой тук не е виждал.

— Дали не трябваше да донесем нещо? — чудя се, вече на глас. — Нали се сещаш… цветя, например?

— Направихме го — кимва Деймън и добавя. — Не само, че донесохме онези там — и посочва към огромен букет от свежи пролетни цветя, — но направихме и много щедро дарение на Дружеството за защита на животните от насилие — анонимно, разбира се.

— Помагаш на хората анонимно?! — наслаждавам се на начина, по който е повдигнал вежда, както и на извивката на устните му, които жадувам да притисне към моите. — Смятах, че си против това?

По погледа му личи, че е възприел думите ми погрешно — аз просто се шегувах. Каня се да му го обясня, когато Джош ни махва с ръка да се приближим.

Когато вече стоим до него, той се озърта и внимателно проверява да не би Хевън да ни чува. После се обръща към нас:

— Вижте какво, трябва ми помощта ви. Направих голяма глупост.

— Каква? — присвивам очи срещу него, макар вече да съм видяла отговора в главата му.

Той пъха ръце в джобовете си толкова рязко, че боядисаната му в черно коса пада в очите му:

— Взех й котенце. Има едно момче от групата ми… Както и да е, котката на приятелката му роди съвсем наскоро, а аз си помислих, че така може да й помогна да преодолее загубата на Чарм, затова взех за нея едно черно… А тя знаете ли какво ми каза — че нищо не разбирам. Наистина ми е ядосана!

— Сигурна съм, че ще й мине. Просто й дай малко време и ще…

Той обаче поклаща глава.

— Шегуваш ли се? Не я ли чу току-що?! — поглежда ни отчаяно. — Не спря да повтаря, че Чарм е била уникална, невероятна и нищо не може да я замести!

Тръсва глава и извръща поглед.

— Това бе насочено към мен, сигурен съм.

— Всички се чувстват така, когато загубят домашен любимец. Мисля, че ако й…

Спирам, защото изражението му е наистина съкрушено. Явно е приел поражението — думите ми изобщо не стигат до съзнанието му.

— Няма начин. — Повдига рамене и хвърля поглед към нея, а в очите му ясно е изписано разбирането, че я е изгубил. — Именно това имаше предвид. Тъгува за Чарм, на мен ми е сърдита, а на задната седалка на колата ми мяучи котенце, което не знам какво да правя. Не мога да го отнеса вкъщи, майка ми ще ме убие. Майлс не може да го прибере, нали ще ходи в Италия… Затова си помислих, че може би вие ще го искате… нея, тоест. — Погледът му умолително се стрелка помежду ни, макар той да не казва нищо повече.

Поемам си дълбоко въздух и поглеждам към близначките. Сигурна съм, че страшно биха се зарадвали да си имат собствена животинка, особено след като видях как реагират на Чарм. Само че… какво ще се случи с котето, когато възстановят магическите си способности и се завърнат в Съмърленд? Ще се превърне ли в наша отговорност?

Те обаче се обръщат да ме погледнат, лицето на Роми грейва в усмивка, а устните на Райни се свиват и аз решавам, че ми трябват всички червени точки, които мога да натрупам пред тях. Едно сладко малко коте би било добро начало.

В момента, в който срещам очите на Деймън, разбирам, че сме на абсолютно едно и също мнение по въпроса. Така че всички се насочваме към колата на Джош, а Деймън обобщава мислите ни с думите:

— Хайде да погледнем.

— Леле Боже! Ама сериозно ли? Ама можем ли да я задържим? Наистина ли е за нас?!

Роми гушва черното котенце и мести блеснал от надежда поглед между двама ни.

— Щом я искате, ваша е — кима Деймън, — но трябва да благодарите на Евър, не на мен. Идеята бе нейна.

Мой ред е да срещна широката усмивка, която се разлива по лицето на Роми. Райни пък изкривява лице — явно смята, че има някаква уловка.

— Как ще я наречем? — Роми поглежда първо към нас, преди да се обърне към Райни. — И не казвай Джинкс Втора или Джинкс на квадрат, нито друго производно, защото това котенце заслужава собствено име!

Прегръща още по-силно котето и нежно го целува по миниатюрната черна глава.

— Освен това заслужава много по-добра съдба от тази на първата Джинкс.

Каня се да ги попитам какво се е случило с нея, когато Райни отсича:

— Всичко това е минало! Роми обаче е права, трябва да измислим най-подходящото име. Нещо силно и тайнствено — нещо наистина добро.

Сега четиримата сме седнали в прекалено голямата всекидневна на Деймън. Двамата с него си поделяме кушетката — ръцете ни са преплетени, кракът ми е прехвърлен върху неговия, а наум изброяваме множество имена, които ни се струват подходящи. Аз съм тази, която първа се обажда:

— Какво ще кажете за Луна? — поглеждам ги с надеждата да им харесва, колкото и на мен самата. — С ударение върху „у“-то, нали се сещате — това е латинската дума за „луна“.

— Ох, моля ти се! — подигравателно извива очи Райни. — Чудесно знаем какво означава Луна. И вероятно знаем доста повече латински от теб.

Кимам, като се старая да остана спокойна и да не повишавам глас; няма да се хвана на тактиката й:

— Ами… нали казват, че котките имат някаква мистична връзка с луната… Та си помислих, че… — млъквам, защото един поглед към лицето й е достатъчно да потвърди, че няма смисъл — тя е категорично против.

— Нали знаете, някога се вярвало, че котките са деца на луната — намесва се и Деймън, решен не само да ме спаси, но и да докаже — веднъж и завинаги — че съм достойна за уважението им. — Защото, също като луната, живеят през нощта.

— Може да я наречем Лунно дете! — възкликва Райни.

Обмисля го за миг и добавя:

— Да, това е! Определено. Лунно дете. Звучи толкова по-добре от Луна!

— Не е вярно — Роми поглежда към котето, спящо в скута й, и започва да го чеше между ушите. — Лунно дете не е правилно. Звучи прекалено тежко, прекалено голямо за такова малко коте. Освен това името трябва да се състои само от една дума. А котенцето ми прилича именно на Луна. Луна… Значи така ще я наречем, нали?

Поглежда към нас, останалите. С Деймън кимаме в съгласие. Само Райни отказва да се помръдне — естествено, само за да ме ядоса.

— Съжалявам, Райни — Деймън стисва ръката ми, а тънкият воал енергия е единственото, което я разделя от неговата, страхувам се, че печели мнозинството.

После затваря очи и изящна кадифена каишка — толкова тъмнолилава, че изглежда почти черна — се материализира около врата на Луна. Роми и Райни ахват, но очите и на двете светят от удоволствие. После проявява и кадифено легълце в същия наситено лилав нюанс.

— Мисля, че трябва да я оставите да поспи — предлага им той.

— Ама защо, така ни е добре и на двете! — възразява Роми и в гласа и се прокрадва хленчене.

— Да, но освен нея имаме и други неща, с които да се занимаваме. Например уроци. Нали така?

Близначките се споглеждат и се изправят едновременно. Внимателно наместват Луна в новото и легло и за кратко спират до него, за да се уверят, че спи и й е удобно. После се връщат при Деймън, напълно готови за работа. Сядат срещу него с кръстосани глезени и отпуснати в скутовете ръце. Изглеждат по-покорни и послушни, отколкото някога съм ги виждала. Готови да изпълняват каквото и да им каже да сторят.

За какво са тези приготовления? — питам наум и се измествам, за да може Деймън да седне по-удобно.

— Магия — отвръща той и ги поглежда. — Трябва да се упражняват всеки ден, ако искат силите им да се върнат.

— И как се упражняват? — Присвивам очи и моментално започвам да се чудя дали това има нещо общо с курсовете, които Джуд смята да провежда. — Тоест, има ли някакви тестове, попълване на празни места — като в училище?

Деймън свива рамене:

— Всъщност са серия упражнения за медитация и визуализация… това ти е познато. Само че са по-трудни и продължителни от онези, на които те подложих при първото ни пътуване до Съмърленд. Впрочем на теб не ти бяха необходими. Докато близначките, макар да са наследнички на много поколения надарени вещици, в сегашното си състояние на практика са се върнали съвсем в началото. Все пак се надявам, че с редовни тренировки и малко повече усилия ще си възвърнат изгубеното и то не след дълго.

— Колко всъщност е това „не след дълго“? — питам го.

В действителност имам предвид: След колко време ще си получим живота обратно?

Деймън свива рамене:

— Няколко месеца. Може би малко повече.

— Има ли как да използваме „Книгата на сенките“?

Осъзнавам, че съм сбъркала — но чак след като съм произнесла думите на глас. Изражението на Деймън показва, че съвсем не е щастлив от това развитие, а близначките… те са се навели напред, толкова напрегнати, че всеки миг може да паднат от столовете си.

— Имаш у себе си „Книга на сенките“? — пита Райни невярващо, а Роми затаява дъх.

Поглеждам към Деймън и разбирам, че не е доволен от интереса им. Книгата обаче може да помогне и на тях, а не само на мен, затова казвам:

— Е, не точно „имам“… не и у мен. Обаче знам къде е и как може да се доберем до нея.

— Ама наистина ли? Истинска „Книга на сенките“?

Думите са подредени като въпрос, но по погледа й разбирам, че е сигурна — книгата е фалшива.

— Нямам представа — свивам рамене. — Значи не е само една, така ли?

Тя поглежда към Роми, като клати глава и повдига вежди, сякаш се пита докъде точно се простират глупостта и незнанието ми. После се намесва Деймън:

— Не съм я виждал, но от описанието на Евър съм убеден, че е истинска. И доста мощна. Прекалено могъща за вас, поне в сегашната ситуация. Може би по-късно, след като сме напреднали с упражненията по медитация…

Роми и Райни обаче не го слушат, вниманието им е приковано от мен. Едновременно стават от столовете си и казват:

— Заведи ни там, моля те! Трябва да я видим.