Страна на сенките

Четирийсет и първа глава

Първоначално бе предвидено купонът да се проведе в събота, но Майлс трябваше да тръгне рано сутринта в понеделник, а и междувременно имаше страшно много неща за вършене. Затова го преместихме в четвъртък, последния учебен ден.

Макар да зная колко държи Деймън на думата си, чувствам силно разочарование, когато влизам в часа по английски и не го заварвам в стаята.

Поглеждам към Стейша, която присвива очи, усмихва се злобно и протяга крак точно когато минавам покрай нея. Онър седи до нея и участва в играта, независимо че не смее да ме погледне в очите — нали споделяме една и съща срамна тайна.

Заемам мястото си и се оглеждам. Един поглед към присъстващите в стаята потвърждава онова, което вече знам — всеки си има партньор, приятел или просто някой, с когото може да поговори… Всеки, освен мен. Прекарах по-голямата част от учебната година в опити да се сприятеля с един определен човек, който в момента отказва да се появи тук. Мястото му до моето е отчайващо празно.

Като голям къс лед, изместил, неизвестно как, слънцето.

И така, докато господин Робинс продължава да бъбри почти несвързано за неща, от които никой не се интересува, включително той самият, аз си организирам малко разнообразие. Правя пролука в щита си и насочвам квантовото си дистанционно управление към всичките си съученици. Стаята внезапно се изпълва с какофония от цветове и звуци. Чувствам се точно като по времето, преди да срещна Деймън, когато това усещане за хаос ме заливаше от всички страни и непрекъснато бях заплашена да се удавя в него.

Настройвам се първо на вълната на господин Робинс, който с нетърпение очаква последния звънец, след което смята да се наслади на хубаво дълго лято без никакви учебни часове и ученици. После се прехвърлям на Крейг, който възнамерява да скъса с Онър в края на деня и да се възползва максимално от предстоящите три месеца свобода. Накрая надничам в мислите на Стейша, която не си спомня нищо от краткия период, прекаран с Деймън, макар определено все още да си пада по него. Наскоро е разбрала къде кара сърф и планира да прекара лятото в демонстриране на колекцията си от предизвикателни бански. Сигурна е, че ще е достатъчно да не носи горнище, за да започне следващата година увиснала на ръката му. И макар че тази картина ме притеснява, се насилвам да продължа към Онър, която силно ме изненадва. Графикът й е запълнен от край до край, но няма нищо общо нито със Стейша, нито с Крейг. Цялата й програма е съобразена с интереса й към занаята, който все повече се засилва.

Стеснявам фокуса си и изключвам всички останали, за да мога да я видя по-добре. Искам да разбера какво подхранва това внезапно желание да овладее магията. Предполагам, че се дължи на безобидно увлечение по Джуд… и трепвам, когато виждам, че няма нищо общо с това. Всъщност е уморена да е винаги в сянката зад прожекторите, да бъде неотменното „Б“, което следва „А“. Омръзнало й е да бъде винаги на второ място, винаги на долното стъпало — и планира деня, в който всичко ще е различно, а ролите им — разменени.

Тя хвърля поглед през рамо и го впива право в мен. Очите й се присвиват, сякаш е наясно какво виждам и ме предизвиква да я спра. Все още ме гледа, когато Стейша я сръгва с лакът и също се обръща, а устните й оформят думата „откачалка“.

Повдигам вежди и правя многозначителна физиономия. Точно преди да се обърна обаче, тя отмята коса от лицето си и се привежда към мен с думите:

— Е, кажи какво стана с Деймън? Да не би заклинанието ти да е спряло да действа? Или той просто е разбрал, че си вещица? — и ме измерва нагло с очи.

Поклащам глава и се облягам на стола си с кръстосани крака и сключени върху чина ръце. В ума си оформям картина на пълно спокойствие, след което й хвърлям толкова продължителен и мрачен поглед, че тя започва да се върти от неудобство на стола си. Смешното е, че вярва, че аз съм единствената вещица в стаята. Няма представа, че собствената й втора цигулка планира магическа атака — и смята да я спечели.

Насочвам вниманието си отново към Онър. Усещам предизвикателното неподчинение, което се надига в нея — тази новооткрита сила, която никога преди не е показвала. Очите ни се срещат, преценяват… мигът се проточва и аз съм първата, която отклонява поглед. Казвам си, че това не е моя работа. Нямам право да се намесвам в приятелството и отношенията им… Не мога да се натрапвам.

Изключвам всички звуци и цветове и се вторачвам в чина си. След секунди съм погълната изцяло от задачата да изрисувам поле от лалета върху тетрадката си. Видях достатъчно за един ден.

Когато стигам до стаята по история, Роман е вече там — разтакава се пред вратата и приказва с някакъв тип, когото никога не съм виждала. Двамата млъкват, щом се приближавам, и се обръщат да ме огледат.

Протягам се към бравата, но Роман препречва пътя ми. Усмихва се, когато ръката ми неволно докосва бедрото му. И направо се разсмива, като ме вижда как се сгърчвам и отдръпвам след това. Тъмносините му очи срещат моите и изтърсва:

— Вие двамата познавате ли се? — след което накланя глава към приятеля си.

Правя недоволна физиономия. Единственото, което искам, е да вляза в стаята и да приключа с всичко — да оставя цялата отвратителна година зад гърба си. Готова съм да му сритам задника, ако се наложи.

Той започва да цъка с език, а после проточва:

— То-оолкова недружелюбно. Направо безсърдечно поведение. Обноските ти, Евър, са под всякаква критика! Но няма да насилвам нещата. Някой друг ден, може би… аз мога да чакам, нали помниш?

Кима на приятеля си, с което го подканя да си тръгва. Тъкмо се каня с облекчение да се шмугна в класната стая, когато съзирам нещо с периферното си зрение… по-точно, виждам липсата му. Той няма аура. Освен това външността му е… перфектна. Твърде идеална за обикновен човек. Сигурна съм, че ако се вгледам още по-внимателно, ще открия татуировка на Уроборос — което със сигурност ще потвърди подозренията ми.

— С какво си се захванал? — погледът ми се прехвърля върху Роман.

Чудя се дали приятелят му е един от отдавна забравените сираци, или някоя нещастна заблудена душа, която е променил в по-скорошни времена.

Усмивката разтяга устните му почти от ухо до ухо и той заявява:

— Всичко е част от загадката, Евър. Същата, която много скоро ще те призова да разгадаеш. Засега обаче ще е най-добре да влезеш в клас и да опресниш знанията си по история. Наистина — разсмива се той, — няма никакъв смисъл от бързане. Времето ти ще настъпи много скоро.