Кулата на зората

8

Ирен се постара да отиде навреме на следващата сутрин. Не беше предупредила да я очакват, но можеше да се обзаложи, че лорд Уестфол и новият капитан щяха да я чакат в десет. Макар че, ако съдеше по кръвнишките погледи, които й хвърляше на снощната вечеря, лордът вероятно се съмняваше, че ще я зърне отново.

Но нека си мисли каквото пожелае.

Хрумна й да се появи в единайсет, понеже Хасар и Рения я бяха завлекли да пийнат по нещо — по-скоро Ирен ги гледаше как се напиват, докато тя самата ближеше виното си — и се беше прибрала в стаята си в Торе чак към два. Хасар я покани да преспи в двореца, но като се имаше предвид, че с малко им се размина Кашин да им се натресе в тихата, изтънчена пивница в оживения квартал „Роуз“, на Ирен не й се рискуваше повторна среща.

Откровено казано, нямаше търпение хаганът да изпрати отроците си обратно по работните им постове. Останали бяха в двореца след смъртта на Тумелун, за което Хасар още отказваше да говори. Ирен почти не познаваше най-малката принцеса, тъй като момичето прекарваше повечето си време с Кашин сред клана Дарган в степите и в крепостните градове, разпръснати из тях. Ала в онези първи дни, след като бяха открили тялото на Тумелун, след като Хафиза лично потвърди, че момичето е скочило от терасата, Ирен почувства необходимост да намери Кашин. Не само за да му изкаже съболезнованията си, но и за да провери как е.

Познаваше го достатъчно добре и знаеше, че под спокойната, невъзмутима маска, с която се представяше на света, под облика на дисциплиниран войник, изпълняващ всяка заповед на баща си и храбро предвождащ сухоземните му войски… под усмихнатото му лице се криеше грохотно море от скръб. И мисълта, че е можел да стори нещо, за да я спаси.

Отношенията им наистина бяха поели в неприятна посока, но… Ирен още милееше за него. Въпреки това не му бе предложила истинска утеха. Не искаше да отваря вратата, която месеци наред се беше мъчила да затвори.

Мразеше се за това, а мислите й се връщаха натам поне веднъж дневно. Особено когато съзреше белите знамена, развяващи се из целия град и в двореца. На снощната вечеря едва не потъна вдън земя от срам, докато се преструваше, че не го вижда. С мъка понесе и хвалбите му, гордостта, която все още бе осезаема в думите му за нея.

Глупачка, наричаше я неведнъж Еретия, след като Ирен й бе признала по време на едно тежко лечение какво се беше разиграло в степите миналата зима. Ирен знаеше, че е глупачка, но… е, имаше други планове за себе си. Мечти, които отказваше да отлага или предава напълно. Затова когато Кашин и останалите хагански потомци се върнеха по постовете си… щеше да й олекне. Да заживее по-добре.

Само й се искаше и завръщането на лорд Уестфол в собственото му омразно кралство да не зависеше до такава степен от помощта й.

Преборвайки се с гримасата, напираща да си пробие път към лицето й, Ирен изправи рамене и почука на вратата на апартамента. Красивата слугиня й отвори още преди звукът да е отекнал докрай.

Дворцовата прислуга беше толкова многобройна, че Ирен знаеше имената само на шепа слуги, но точно тази бе запомнила заради красотата й. Ето защо й кимна за поздрав и влезе.

Слугите получаваха толкова добро заплащане и справедливо отношение, че борбата за работа в двореца бе безмилостна, особено след като длъжностните места обикновено оставаха в семействата и освободените бързо се заемаха от роднини на предишните слуги. Хаганът и дворът му се държаха със слугите като с хора и съблюдаваха законите, които защитаваха правата им.

Докато в Адарлан хиляди живееха и умираха в окови. Докато в поробените Калакула и Ендовиер разделяха цели семейства и не им позволяваха да видят слънцето, да подишат свеж въздух.

Ирен беше чула за касапницата в мините през пролетта. За кланетата. Самата идея накара спокойното изражение да напусне лицето й още преди да достигне разкошната всекидневна. Нямаше представа каква работа имат тези двамата с хагана, но той определено глезеше гостите си.

Лорд Уестфол и капитан Фалик седяха по местата си от миналата сутрин. И като че не бяха в особено добро настроение.

Даже не се поглеждаха.

Е, поне нямаше да си правят труда да се преструват на любезни.

Лордът вече изпитателно преценяваше Ирен, несъмнено забелязал синята й рокля от вчера, както и същите обувки.

Тя самата разполагаше с общо четири рокли, като лилавата от снощната вечеря беше най-хубавата й. Хасар редовно обещаваше да й осигури нови дрехи, но никога не помнеше обещанието си на следващия ден. Не че Ирен я бе грижа. Ако получеше дрехите, щеше да се чувства длъжна да посещава двореца още по-често, а… Да, имаше самотни нощи, в които се чудеше защо, по дяволите, отблъсква Кашин, при положение че повечето момичета в света биха убили, за да се сдобият с дългосрочна покана за двореца, но тя така или иначе нямаше намерение да се задължа тук за дълго. Не виждаше смисъл.

— Добро утро! — поздрави я новият капитан Несрин Фалик.

Жената изглеждаше по-будна. Някак по̀ на себе си. Ала новосъздаденото напрежение между двама им с лорд Уестфол…

Не й влизаше в работата. Стига да не попречеше на лечението.

— Разговарях с Върховната лечителка.

Лъжа, макар че всъщност наистина бе говорила с Хафиза.

— И?

Лордът още не беше продумал и дума. Под кафявите му очи тъмнееха сенки, а бронзовата му кожа изглеждаше по-бледа от вчера. Ако се учудваше да я види отново, то не го показваше външно.

Ирен събра горната част на косата си и я пристегна назад с мъничко дървено гребенче, оставяйки долната част разпусната. Най-удобната й прическа за работа.

— И съм съгласна да ви вдигна отново на крака, лорд Уестфол.

В очите на лорда не просветна никаква емоция. Несрин обаче въздъхна треперливо и се облегна назад върху дебелите възглавници на златистия диван.

— Каква е вероятността да успееш?

— Лекувала съм гръбначни травми. Макар че ставаше въпрос за ездач, паднал лошо от коня си, а не за бойна рана. И то магическа. Ще направя всичко по силите си, но не давам никакви гаранции.

Лорд Уестфол не отговори, даже и не помръдна в стола си.

„Кажи нещо!“, настоя тя с поглед, срещайки студените му, уморени очи.

Те се плъзнаха надолу към гърлото й, към белега, който не беше позволила на Еретия да заличи, когато й предложи миналата година.

— По няколко часа на ден ли ще работиш върху него? — попита я Несрин с равен, почти безизразен тон, но в същото време…

Явно жената не понасяше клетки. Пък било то и златни като тези на двореца.

— Съветвам ви — подхвърли й Ирен през рамо, — ако имате други задължения, капитане, да използвате тези часове за целта. Ще ви уведомя, ако сте ми нужна.

— А кой ще го мести?

Очите на лорда проблеснаха.

И колкото и Ирен да бе склонна да хвърли и двама им на руките, щом усети кипящия гняв и себеомразата, надигаща се в лорда, отвърна:

— Бих се справила, разчитайки на силите си, но смятам, че лорд Уестфол е повече от способен да се придвижва самостоятелно.

Нещо като мнителна благодарност прекоси лицето на мъжа. Но той просто заяви на Несрин:

— И съм също толкова способен да задавам въпроси.

Несрин се скова и по изражението й пробяга чувство на вина. Въпреки това кимна и прехапа устна.

— Вчера получих няколко покани. — В очите на Каол се изписа разбиране. — Възнамерявам да ги отметна днес.

Не разкри ясно плановете си — мъдър ход.

Той кимна отсечено.

— Този път ме дръж в течение.

Ирен забеляза тревогата му по време на снощната вечеря, когато Фалик не се беше появила. Очевидно не бе свикнал близките му да напускат полезрението му, а сега отгоре на всичко не се чувстваше напълно годен да издирва когото и да било. Ирен закъта тази информация в паметта си за по-късно.

Несрин си взе довиждане с тях — малко по-рязко с лорда, — след което тръгна.

Ирен изчака вратата да се затвори.

— С право не сподели плановете си.

— Защо?

Първите му думите към нея за днес.

Тя посочи с брадичка към отворените врати на фоайето.

— Тук стените имат и уста, и уши. И всички слуги доносничат на потомците на хагана. Или на везирите.

— Мислех, че хаганът им плаща.

— О, плаща им — рече Ирен и се насочи към малката кожена чанта, която беше облегнала до вратата. — Но децата му и везирите купуват предаността на слугите с други средства. Услуги, удобства и обществено положение в замяна на сведения. На твое място бих внимавала.

Колкото и покорна да изглеждаше слугинята, посрещнала я на вратата, Ирен знаеше, че някои от най-малките змии имаха най-смъртоносната отрова.

— Наясно ли си кой ги… притежава?

Изрече тази дума — притежава, — сякаш горчеше.

— Не — каза простичко Ирен. Разрови се из чантата си и извади две стъкленици с кехлибарена течност, парче бял тебешир и кърпи. Той следеше всяко нейно движение. — Ти притежаваш ли роби в Адарлан?

Зададе му въпроса с мек, наглед лишен от любопитство тон. Като че само запълваше времето с празни приказки, докато се приготви.

— Не. Никога не съм имал.

Тя вирна вежда, оставяйки тефтер с черна кожена подвързия на масата.

— Нито един?

— Плащам на всеки, който ми служи, както правите тук. И вярвам, че всяко човешко същество има законно право на свобода.

— Изненадана съм, че кралят те е пощадил жив с подобни принципи.

— Не съм споделял вижданията си с никого.

— Мъдър ход. По-добре да отървеш кожата с мълчание, вместо да надигнеш глас в защита на хилядите поробени.

Той се скова.

— Трудовите лагери и търговията с роби вече не съществуват. Това беше един от първите укази на моя крал. Бях с него, докато изготвяше документа.

— Нови укази за нова епоха… предполагам?

Думите й бяха по-режещи от двата ножа, които носеше със себе си — за операции, за изстъргване на гнила плът.

Той впи поглед в очите й.

— Дориан Хавилиард не е баща си. На него служех през годините.

— Но предишният крал те е назначил за почетен капитан на стражата. Изненадана съм, че децата на хагана не те изнудиха да им разкажеш как си съумявал да играеш и двете роли толкова добре.

Той стисна страничните облегалки на количката си.

— Съжалявам за някои избори от миналото си — процеди стегнато. — Но мога единствено да продължа напред и да се помъча да поправя грешките си. Да не допускам да се повтарят. — Той посочи с брадичка към набора й от материали и инструменти. — Не мога обаче да сторя нищо в тази количка.

— Определено можеш да направиш много неща в тази количка — натърти остро Ирен. Той не отговори. Хубаво тогава! Щом не му се приказваше по темата… и тя нямаше намерение да настоява. Затова на свой ред кимна с брадичка към продълговатия златист диван. — Нужен си ми там. Гол до кръста и по корем.

— Защо не на леглото?

— Вчера капитан Фалик беше тук. Не бих влязла в спалнята ти в нейно отсъствие.

— Тя не ми е… — Не довърши изречението. — Няма да е проблем.

— Но снощи видя, че може да е проблем за мен.

— С…

— Точно така. — Ирен го прекъсна, надзъртайки косо към вратата. — Затова ще е диванът.

Забелязала беше как го гледа Кашин на вечеря. И й се бе дощяло да се свлече от стола и да се скрие под масата.

— А ти не проявяваш интерес? — попита лордът, докато се придвижваше към дивана. Сетне се зае да разкопчава жакета си.

— Нямам намерение да преследвам такъв живот.

Не и при толкова високи рискове.

Можеха да екзекутират нея, съпруга й и децата им, ако Кашин предизвикаше следващия хаган, ако предявеше претенции към трона. Или най-малкото, Хафиза можеше да я превърне в безплодна, след като новият хаган произведеше достатъчно наследници, за да продължи рода си.

Онази нощ в степите Кашин я беше уверил, че няма повод за притеснения, отказал бе да проумее каква масиви а пречка щяха да представляват двамата.

Каол кимна, по всяка вероятност давайки си сметка за цената на брака с хагански потомък, ако той не се окажеше избраният наследник. Какъвто Кашин никога нямаше да стане, не и при наличието на Сартак, Аргун и Хасар.

И преди Каол да прояви още любопитство, Ирен додаде:

— Във всеки случай не е твоя работа.

Очите му бавно я заобхождаха. Ала не както обикновено правеха мъжете, както правеше Кашин, а… сякаш преценяваше опонент.

Ирен скръсти ръце, разпределяйки тежестта си и в двата си крака, точно както я бяха учили и както сега тя учеше други. Стабилна, отбранителна поза. В готовност да посрещне всеки враг.

Дори адарлански лорд. Той като че ли долови смисъла зад стойката й и стегна челюсти.

— Ризата — подкани го тя.

С прогарящ поглед той изхлузи ризата през главата си и почти я запрати върху сгънатия си жакет, лежащ върху валчестата странична облегалка на дивана. После събу ботушите и чорапите си с няколко бързи, отривисти движения.

— Този път свали и панталона — нареди му тя. — Без долните гащи.

Той постави ръце върху колана си, но се поколеба.

Не можеше да свали панталона си без известна помощ, не и в стола.

Ирен не допусна и капка съжаление по лицето си, а просто махна към дивана.

— Лягай, аз ще те съблека.

Той наново се поколеба. Ирен сложи ръце на хълбоците си.

— Колкото и да ми се иска ти да си единственият ми пациент за деня — излъга тя, — всъщност имам и други ангажименти. Така че — лягай на дивана, ако обичаш!

По челюстта му потрепна нервен мускул, но той се подпря с една ръка на дивана, с другата — на ръба на количката си, и се надигна от седалката.

Силата в това движение заслужаваше известна похвала.

Мускулите по ръцете, гърба и гърдите му го прехвърлиха с явна лекота на дивана. Сякаш цял живот го беше правил.

— Продължил си да тренираш след… кога получи травмата?

— Навръх Лятното слънцестоене — отговори й Каол с равнодушен, празен глас, вдигайки краката си на дивана с пъшкане от напъна. — И да, грижех се за формата си преди случката, така че не виждам защо да се занемарявам сега.

Мъжът пред нея беше като камък — като скала. Контузията го бе пропукала леко, но далеч не го беше сломила. Стана й чудно дали го съзнаваше.

— Дотук добре — каза Ирен. — Упражняването както на горната част от тялото ти, така и на краката ще е съществен елемент от лечението.

Той надникна към краката си, които пак бяха превзети от познатите леки спазми.

— Да упражнявам краката си?

— Ще ти обясня след малко — отвърна тя и го подкани да се обърне по корем.

Каол я стрелна укорително, но се подчини.

Ирен го обходи с поглед. Беше толкова едър, че заемаше почти целия диван. Висок сигурно около два метра. Ако някога се изправеше на крака, щеше с доста да стърчи над нея.

Тя отиде до ходилата му и изхлузи панталона му с няколко чевръсти, механични подръпвания. Долните му гащи скриваха достатъчно, макар че под фината материя ясно прозираха очертанията на задните му части. Бедрата му обаче… Вчера беше усетила мускулите по тях, но сега, като ги оглеждаше отблизо…

Започваха да се атрофират. Вече им липсваше здравината и жилавостта на останалите мускули, очертаващи се под бронзовата му кожа, тези изглеждаха някак по-рехави, по-слаби.

Тя сложи ръка върху задната страна на едното му бедро и заопипва плътта под твърдите косъмчета.

Магията й се просмука през кожата й направо в неговата, плъзвайки разузнавателно из кръвта и костите му.

Да — неподвижността наистина започваше да му се отразява.

Ирен отдръпна длан и го завари да я наблюдава, преметнал ръка през възглавницата, която беше придърпал под брадичката си.

— Започват да се разпадат, нали?

Тя задържа на място каменната маска върху лицето си.

— Атрофиралите крайници са способни да си възвърнат загубената сила. Но иначе — да. Ще трябва да намерим начин да ги поддържаме възможно най-здрави, да ги упражняваме през целия лечебен процес, за да може, когато се изправиш — нарочно натърти на „когато“, — да разчиташ на добра опора в краката си.

— Значи, няма да е просто лечение, но и трениране.

— Сам каза, че предпочиташ да си в движение. Има доста упражнения, които можем да практикуваме при гръбначна травма. С тях ще възвърнем кръвта и енергичността в краката ти, а това ще ускори лечебния процес. Аз ще те направлявам.

Умишлено избегна думата „помагам“.

Лорд Каол Уестфол не беше от хората, свикнали да търсят помощ от когото и да било.

Тя направи няколко стъпки успоредно на тялото му, за да огледа гръбначния му стълб. Както и светлия, странен белег точно под тила му. Върху първия по-изпъкнал прешлен.

Дори сега невидимата сила, виеща се по дланите й сякаш се просмукваше обратно от страх.

— Що за магия те е подредила така?

— Има ли значение?

Дланта на Ирен закръжи над белега, без да го докосва със собствената си магия. Тя стисна зъби.

— Ще е полезно да разбера какви поражения може да е нанесла на нервите и костите ти.

Каол не отговори. Типичното адарланско твърдоглавие.

— Огнена ли беше… — предположи Ирен.

— Не.

Травма от магически удар. Трябва да се бе случила… навръх Лятното слънцестоене, така поне беше казал. В деня, в който според слуховете магията се завърнала на Северния континент. Освободена от Елин Галантиус.

— Да не си се борил срещу маговете, върнали се в онзи ден?

— Нищо подобно.

Насечени, отривисти думи.

Тя се вгледа в очите му — пронизителни. Взря се надълбоко в тях.

Беше го сполетяло нещо ужасяващо. Толкова ужасяващо, че още се губеше в сенките му, още не можеше да говори за него.

Ирен редовно лекуваше хора, претърпели всевъзможни кошмари. Неспособни да отговарят на въпросите й. А той може и да бе служил на онзи касапин, но… Ирен опита да прикрие гримасата си, когато осъзна пред какво беше изправена, защо Хафиза бе възложила случая му тъкмо на нея: лечителните често церяха не само външни рани, но и душевните, които ги придружаваха. Не чрез магия… а с разговори. С подкрепа за пациента, докато крачеше по тежкия, мрачен път към миналото си.

Но да го стори с него… Ирен отблъсна мисълта. По-късно щеше да й се посвети.

Вместо това притвори очи, размота фината, диреща нишка на магията си и долепи длан до звездовидния белег върху гръбнака му.

И отскочи, сякаш получила удар в гърдите.

Студ и мрак, и гняв, и агония…

Тя сключи челюсти, борейки се с отзвука в костите му, изпращайки тънката си нишка от магия още по-надълбоко в тъмнината.

Колко ли непоносима се бе оказала болката при удара.

Ирен продължи настъплението си срещу студа — студа и пустотата, и цялата тази сучеща се, неземна злина.

Магия от друг свят бе това, нашепваше й една част от нея. Лишена от всичко естествено, от всичко добро. За пръв път се сблъскваше с подобна.

Собствената й магия й изкрещя да прибере онази диреща нишка, да се отдръпне…

— Ирен!

Гласът му я достигна от толкова далеч, докато вятърът, чернотата, пустотата на онзи свят виеха навсякъде около нея…

И тогава екливата празнота… сякаш се пробуди.

Изпълни я леден студ, прогори крайниците й, разпростря се, обгръщайки я отвсякъде.

Ирен запрати магията си в сляп изблик и светлината блесна, чиста като морска пяна.

Чернотата се оттегли досущ като паяк, притичващ към някой тъмен ъгъл. Съвсем малко, но достатъчно, за да изтръгне ръката си, да изтръгне себе си, натъквайки се на смаяното изражение на Каол.

Тя сведе очи към треперещите си ръце. Към бледото петно върху смуглата му кожа. Онова присъствие… Отново намота магията си като кълбо прежда, скъта я надълбоко в себе си и опита да стопли с нея костите и кръвта си, да се успокои. Докато в същото време и тя я милваше успокоително с вътрешна невидима ръка.

— Кажи ми какво беше това — програчи Ирен.

Защото никога не беше срещала или долавяла подобно нещо; дори не бе чела за него.

— В мен ли е?

Страх — искрен страх надничаше от очите му.

Знаеше… и още как. Знаеше що за сила му беше нанесла този удар, какво можеше да се таи в нея. Знаеше достатъчно, за да се страхува. Ако в Адарлан съществуваше такава злина…

Ирен преглътна сухо.

— Мисля… мисля, че е просто отзвук от нещо по-голямо. Като татуировка или дамга. Не е живо, но… — Тя сви пръсти в юмрук. Щом само допирът на магията й с онзи мрак бе предизвикал такава реакция, то една истинска атака… — Кажи ми какво е това? Ако ще се боря с него, ми е потребно да знам. Всичко, което можеш да ми обясниш.

— Не мога.

Ирен отвори уста. Ала лордът стрелна поглед към зейналата врата. Безмълвен отглас на собственото й предупреждение към него.

— Тогава ще опитаме да не го доближаваме засега — обяви тя. — Седни. Искам да прегледам врата ти.

Той се подчини и Ирен проследи как мускулите на корема му се напрягат, как внимателно премята краката си на пода. Добре. Притежаваше не само завидна подвижност, но и калено, непоклатимо търпение да си служи с тялото си… Добре.

Ирен не го похвали на глас и запази коментара за себе си, пропълзявайки на все още разтрепераните си колене към бюрото, където бе оставила стъклениците с кехлибарената течност — масажни масла от розмарин и лавандула, донесени от плантации отвъд стените на Антика, както и евкалиптово масло от далечния юг.

Избра евкалиптовото, измъкна тапата на стъкленицата и отиде да се настани на дивана до Каол. Свежият, наситен, успокоителен аромат на маслото обгърна и двама им.

Седнала до него, наистина го чувстваше огромен до себе си — със солидното си, мускулесто тяло той съвсем разбираемо бе изпъквал на поста, който бе заемал. Струваше й се някак странно да бъде редом до него, вместо да стърчи отгоре му, да го опипва. Ирен Тауърс, седнала до адарлански лорд…

Побърза да прокуди мисълта и изля частица от маслото в дланта си, а сетне го разтри между двете си ръце, за да го стопли. Той вдиша дълбоко, сякаш искаше да поеме благоуханието в дробовете си, а Ирен просто сложи ръце върху тила му, без да пророни и дума.

И започна да втрива маслото в кожата му с широки, плавни движения около и надолу по масивния му врат. По раменете му.

Като закачи някакво възелче между врата и рамото му, Каол се скова и простена. Вибрациите от дълбокия му стон отекнаха в дланите й.

— Извинявай.

Тя не обърна внимание на извинението му, забивайки палци в болезненото място. От гърдите му се изтръгна още един тътен. Може би постъпваше жестоко, като дори не отчиташе лекото му неразположение. Вместо това просто се приведе към него и прокара длани надолу по гърба му, ала на безопасно разстояние от ужасяващия белег.

Закъта магията си надълбоко, за да не го докосне отново.

— Кажи ми какво знаеш — промълви в ухото му и наболата брада по челюстта му одраска леко бузата й. — Сега.

Той изчака секунда, ослушвайки се за шпиони. И докато ръцете на Ирен се плъзгаха по врата му, разтривайки мускули, покварени от толкова възли, че на места дори тя изтръпваше, лорд Уестфол зашепна.

Чест й правеше на Ирен Тауърс, че ръцете й не потрепериха нито веднъж, докато Каол мълвеше в ухото й за кошмари, каквито дори бог на мрака не можеше да предизвика.

Порти на Уирда, Камъни на Уирда, Копои на Уирда. Валгите, Ераван и принцовете му, черни нашийници. Дори на него самия му звучеше като вълшебна приказка, като някоя от историите, които майка му му разправяше в онези дълги зимни нощи в Аниел, докато подивелите ветрове виеха около каменната крепост.

Не й каза за ключовете. За краля, останал в плен цели две десетилетия. И за пленничеството на Дориан. Не й каза кой го бе нападнал, нито кой се криеше зад облика на Перингтън. Каза й само за могъществото на Валгите, за заплахата от тях. За съюзничеството им с Перингтън.

— Значи… гостоприемникът на тези… демони… Неговата мощ те е ударила тук — размишляваше Ирен почти шепнешком, кръжейки с ръка над белега на гръбнака му.

Не смееше да го докосне, избягваше този участък, докато разтриваше гърба му, като че се боеше от ново съприкосновение с онова тъмно и глъхнещо ехо. Премести ръка към лявото му рамо и продължи божествения си масаж. Каол едва удържаше стоновете си на блаженство, докато ръцете й разпускаха напрежението по болезнения му гръб, по раменете, врата и долната част на главата му.

Дори не бе подозирал с колко възли са осеяни мускулите му, колко беше издевателствал над тях по време на тренировките си.

— Да — пророни накрая с все така нисък глас. — Искаше да ме убие, но… нещо му попречи.

— Какво?

Страхът отдавна се беше разсеял от гласа й, а ръцете й не трепваха. Но и още не се бяха стоплили.

Каол килна глава, позволявайки й да разтрие един мускул, който беше толкова обтегнат, че чак го накара да стисне зъби от болка.

— Един талисман, който ме бранеше от такова зло. И малко късмет.

И неочаквана милост от крал, опитал да спре последния удар. Не само заради него, но и заради Дориан.

Чудотворните ръце на Ирен застинаха. Тя се отдръпна назад и впи поглед в лицето му.

— Елин Галантиус унищожи стъкления дворец. Затова ли го е направила, затова ли е превзела Рифтхолд? За да се пребори с тях?

„А ти къде си бил?“, беше неизреченият й въпрос.

— Да. — И после той добави в ухото й с глас, който бе само глух тътен в гърдите му: — С Елин и Несрин работехме заедно. И с още мнозина.

От които нямаше ни вест, ни кост. Чудеше се къде ли можеше да са. Сигурно воюваха, мъчеха се да спасят земите им, бъдещето им, докато той си седеше тук, неспособен да си осигури аудиенция дори с принц, камо ли с хагана.

Ирен се замисли.

— Това са кошмарните сили, съюзили се с Перингтън — промълви тихо. — Срещу тях ще се борят армиите ви.

Страхът се завърна и накара лицето й да пребледнее, ала той все пак й отпусна поне тази истина.

— Да.

— Ами ти? Ще се бориш ли с тях?

Каол й се усмихна горчиво.

— Ако с теб успеем в това начинание.

Ако ти сториш невъзможното.

Ирен не му отвърна със същия хумор. Просто се отдръпна по-назад на дивана, без да откъсва предпазливите си, студени очи от него. За миг му се видя, че се кани да каже нещо, да го попита нещо, ала сетне само поклати глава.

— Трябва да проуча доста неща, преди да се осмеля да продължа.

Тя махна към гърба му и Каол си даде сметка, че още е по долни гащи. Потисна обаче импулса си да се пресегне към дрехите си.

— Има ли риск за теб?

Защото, ако имаше…

— Не знам. Наистина… за пръв път срещам подобно нещо. Трябва да го проуча, преди да започна да те лекувам и да ти съставя тренировъчен режим. Тази вечер ще се поразровя в библиотеката на Торе.

— Разбира се. — Ако съществуваше риск и двамата да пострадат заради тази проклета травма, щеше да откаже. Не знаеше какво ще прави, но нямаше да й позволи да го докосне пак. А за поетия риск, за усилията й… — Така и не каза колко струва помощта ти.

Сигурно щеше да е безбожна сума. Щом бяха изпратили най-добрата си лечителка, щом Ирен имаше такива способности…

Тя сбърчи вежди.

— Ако имаш желание, можеш да направиш дарение за поддръжката на Торе или за персонала, но не определяме цена, не очакваме нищо в замяна.

— Защо?

Тя стана, пъхвайки ръка в джоба си.

— Дарбата ми е спусната от Силба. Не е редно да взимаш пари за нещо, дадено безвъзмездно.

Силба — богинята на лечителството.

Познавал беше още една млада жена, благословена от боговете. Нищо чудно, че в очите и на двете им бумтеше толкова необуздан огън.

Ирен взе стъкленицата с благоуханното масло и се зае да събира инвентара си в чантата.

— Защо реши да ми помогнеш?

Ирен застина и слабото й тяло сякаш се вцепени. После се обърна към него.

Откъм градината долетя лек полъх и развя разпуснатите по гърдите и раменете й кичури коса.

— Сметнах, че е възможно един ден с капитан Фалик да използвате отказа ми срещу мен.

— Нямаме намерение да се задържаме тук.

Нищо, че беше намекнала и друго.

Ирен сви рамене.

— Нито пък аз.

Тя прибра останалото в чантата си и се насочи към вратата.

Каол я спря със следващия си въпрос:

— Възнамеряваш да се върнеш?

Във Фенхароу? В ада?

Ирен надникна към вратата, към слугите, които чакаха във фоайето и вече дочуваха разговора им.

— Да.

Искаше не просто да се върне във Фенхароу, но и да участва във войната. Защото в нея щяха да имат нужда от лечителни. Отчаяна нужда. Ето защо бе пребледняла от ужасите, за които бе шепнал в ухото й. Не само защото точно пред тях щеше да се изправи, но и защото можеше да убият и нея.

Лицето й остана все така бледо, но като съзря въпросително извитите му вежди, тя додаде:

— Така е редно. Толкова много ми е дадено, толкова добрина получих.

Хрумна му да я посъветва да остане тук… в безопасност. Но забеляза предпазливостта в погледа й, докато очакваше отговора му. И осъзна, че навярно още мнозина я бяха убеждавали да не си тръгва. И вероятно бяха съумели да й вселят поне малко несигурност.

Затова просто й каза:

— С капитан Фалик не сме от хората, които биха приели отказа ти лично или пък биха пробвали да ти отмъстят заради него.

— Но ти си служил на мъж, който вършеше точно това.

„И вероятно си действал от негово име“, не добави.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че поверяваше мръсната си работа на други, извън моето командване, като при това и често не ме информираше?

Изражението й беше достатъчен отговор. Тя се пресегна към дръжката на вратата.

— Знаех — пророни Каол. — Знаех, че е правил и продължава да прави невъобразими неща. Знаех, че много войски се бяха опитвали да го свалят от трона, докато още бях дете, а той ги беше размазал. За да стана капитан, трябваше да се откажа от определени… привилегии. Блага. Приех го с готовност, защото стремежът ми беше да защитавам бъдещето ни. Дориан. Още докато бяхме малки, знаех, че не е като баща си. Знаех, че той ще донесе по-добро бъдеще, стига да оцелееше. Не само физически, но и емоционално. За целта трябваше да има съюзник, истински приятел в онзи двор на усойници. Никой от двама ни не беше достатъчно възрастен и силен, за да оспори властта на баща му. Виждахме какво се случва с въстаниците. Знаех, че ако аз или той прекрачехме някоя граница, баща му щеше да го убие, въпреки че му беше наследник. По тази причина преследвах стабилността, безопасността на статуквото.

Лицето на Ирен не се променяше — нито омекваше, нито се вкаменяваше повече.

— И какво стана?

Той най-накрая се осмели да вземе ризата си. Някак си пасваше да разголи част от душата си, докато седеше почти гол на дивана.

— Срещнахме един човек. И този човек изпрати всички ни по път, срещу който се борих, докато с някои от приятелите ми не си платихме прескъпо. Така че — презирай ме колкото си искаш, Ирен Тауърс, не те виня. Ала повярвай ми: в Ерилея няма друг, който да ме мрази повече от мен самия.

— Заради пътя, по който са те принудили да тръгнеш?

Той нахлузи ризата си през глава и се пресегна да вземе панталона си.

— Задето се съпротивлявах, заради грешките, които допуснах през това време.

— А по какъв път си тръгнал сега? Как ще промени бъдещето Ръката на Адарлан?

Никой не му беше задавал този въпрос. Даже Дориан.

— Още мисля, опитвам… да реша — призна й той. — Но най-важното е, че Перингтън и Валгите нямат място по нашите земи.

Тя улови думата „нашите“. Прехапа устна, сякаш се готвеше да я вкуси.

— Какво точно се случи навръх Лятното слънцестоене?

Разказал й бе откъслечно. Без да й спомене за нападението, за дните и месеците преди него, за тези след това.

Онази стая изникна внезапно в паметта му — отсечената глава върху мраморния под, крясъците на Дориан. Към този спомен се примеси и още един — как Дориан стои до баща си с лице, студено като смъртта и по-жестоко от всяко ниво на кралството на Хелас.

— Казах ти какво се случи — отвърна сбито той.

Ирен се вторачи в него, чоплейки презрамката на тежката си кожена чанта.

— Приемането на емоционалните последици от травмата ти ще бъде част от лечебния процес.

— Не е необходимо да приемам каквото и да било. Отлично знам какво се случи преди, по време и след това.

Тя стоеше като статуя, а твърде старите й очи го наблюдаваха, без да трепнат и за миг.

— Ще видим.

Предизвикателството увисна във въздуха помежду им и когато ужасът се заточи като меласа в стомаха му, думите в устата му сякаш замръзнаха. Ирен се завъртя на пета и си тръгна.