Кулата на зората

18

Ирен коленичи на леглото до Каол, загледана в помръдващите му пръсти с разтуптяно сърце.

— Усещаш ли… това?

Каол още се взираше в краката си с пълно недоумение.

— Аз…

Думите заседнаха в гърлото му.

— Можеш ли да контролираш движението?

Той сякаш се съсредоточи.

И пръстите му застинаха.

— Добре — похвали го тя и се настани на дюшека, за да наблюдава от по-близо. — А сега ги размърдай.

Каол отново се концентрира и…

Два от пръстите му се свиха. И още три на другия крак.

Ирен се усмихна — широко. Усмивката се задържа на лицето й, когато обърна глава към него.

Той просто впи очи в нея. В усмивката й. Лицето му придоби вглъбено изражение, което я накара да замръзне.

— Как? — попита.

— Тъмнината… вероятно като стигнах до теб, като изтласках тъмнината с магията си, макар и малко…

Беше ужасяващо. Да го открие сред подобен мрак. Бездната, студът, кошмарната болка…

В началото бе отказвала да види онова, което мракът непрестанно й разкриваше при стената: черната крепост, собствената й съдба, дръзнеше ли да се върне. Отказвала бе да ги види, блъскайки стената, колкото и да я умоляваше магията й да спре, да се оттегли.

Докато… докато не чу него.

Тогава се втурна сляпо, полетя като копие към звука. И го съзря — или поне една част от него. Сякаш това бе основата на връзката между мъжа и травмата му, а не стената пред нервите му, издигаща се високо, високо над нея.

И тя се вкопчи в тази нишка, стисна я силно, колкото и жестоко да я брулеше мракът. Вкопчи се и го разсече с магията си, като че със сърп от светлина… Сякаш с факла прогори мъничка част от него.

Мъничка, но явно достатъчна.

— Това е добре — обяви Ирен, макар и без да имаше смисъл. — Това е прекрасно.

Като не откъсваше очи от нея, Каол отвърна:

— Да, прекрасно е.

Тя внезапно осъзна, че е покрита с кръв, че навярно изглежда потресаващо.

— Да започнем оттук — подхвърли. — Направи няколко упражнения и стига за днес.

Онова, което му бе признала за майка си… Беше го споделила единствено с Хафиза на влизане в Торе. С никой друг. С никой друг още откакто пристигна във фермата на братовчедката на майка си и й се примоли за подслон, за убежище.

Чудеше се колко ли дълго неговата собствена история се бе спотаявала заключена в гърдите му.

— Ала нека първо поръчам храна — отсъди Ирен и надникна към дървения параван пред входа на банята. Сетне сведе поглед към окървавената си рокля. — А докато чакаме… май ще трябва да използвам банята. И да взема назаем от твоите дрехи.

Каол продължаваше да я наблюдава с онзи свой съсредоточен и спокоен маниер. Изражение, каквото за първи път зърваше по лицето му. Сякаш, остъргвайки част от мрака, го бе извадила наяве.

Заедно с мъжа, когото чак сега виждаше.

Ирен недоумяваше какво да стори с новото си откритие. С този нов мъж.

— Вземи каквото искаш — рече накрая Каол с нисък, дрезгав глас.

Тя се спусна от леглото, взимайки със себе си прогизналата от кръв риза, и закрачи към банята със замаяна глава. От кръвозагубата, обясни си наум.

Макар и усмивката да не напусна лицето й през цялото време, докато се къпеше.

— Откровено казано, чувствам се пренебрегната — провлачи Хасар, изучавайки карти, за които Ирен нямаше смелост да я разпитва.

От отсрещния край на пищно обзаведената й приемна не се виждаха добре, ето защо просто наблюдаваше как принцесата мести насам-натам няколко фигурки от слонова кост, сбърчила съсредоточено тъмните си вежди.

— Рения, естествено — продължи Хасар, плъзвайки една от фигурките пет сантиметра надясно, — твърди, че не трябвало да изисквам толкова много от времето ти, но явно съм се разглезила през последните две години.

Ирен отпи от ментовия си чай, без да отговори. Хасар бе изпратила някаква слугиня да я извика от покоите й за ободряваща напитка, след като научила, че Ирен цял ден лекувала лорд Уестфол в двореца. И наистина — чаят и бисквитите с рожков успяваха да отблъснат прилива на умората й поне за малко.

Приятелството й с принцесата се бе зародило напълно случайно. За едно от първите й учебни посещения Хафиза я беше довела при Хасар, която тъкмо се бе завърнала от двореца си на североизточния бряг, за да се лекува от упорити стомашни болки. Двете бяха почти връстнички и през часовете, в които Хафиза премахваше ужасяващата тения от червата на принцесата, Хасар бе наредила на Ирен да говори.

И тя се подчини, разказвайки и за уроците си, вмятайки от време на време по някоя неприятна история от престоя си в „Бялото прасе“. На принцесата най-много й бяха допаднали тези за пиянските сбивания. Любимата й случка, за която настояваше Ирен да й разкаже поне три пъти през дните, докато Хафиза изваждаше магически умъртвената тения през устата й — едното отверстие или другото, уведомила я бе Върховната лечителка, — беше за младата жена, която беше спасила живота на Ирен, а сетне я бе научила да се отбранява, завещавайки й дори цяло състояние в злато и бижута.

В онзи период Ирен си мислеше, че просто разсейва принцесата, и далеч не очакваше Хасар да помни името й, след като Хафиза извадеше тенията докрай. Но два дни по-късно получи покана за приемната на принцесата, където я завари да се тъпче с всевъзможни лакомства, за да си възвърне загубеното тегло.

Прекалено слаба била, оправдала се беше на Ирен вместо поздрав. Нужен й бил по-сочен задник, който да опипва любовницата й нощем.

Ирен бе избухнала в смях — първия от дълго, дълго време насам.

Хасар само се подсмихна насреща й, предлагайки й пушена риба от множеството реки в долината. Не беше приятелство между равни, но Хасар явно харесваше компанията й и Ирен не можеше да откаже.

Затова принцесата не пропускаше да я привика винаги когато си беше в Антика, а накрая доведе и Рения в двореца, за да я запознае и с баща си… и с Ирен. Ако трябваше да е откровена, Ирен предпочиташе компанията на Рения пред тази на капризната принцеса с остър език, но Хасар бе склонна към ревност и собственическо поведение и обикновено държеше Рения настрана от двора и потенциалните претенденти за вниманието й.

Не че самата Рения й даваше повод за подобни действия. Не, жената — по-голяма от Ирен едва с месец — имаше очи единствено за принцесата. Обичаше я с непоколебима всеотдайност.

Хасар я бе възнаградила с благородническа титла и земи в границите на собствената си територия. Въпреки това в Торе се носеха слухове, че когато Рения влязла в орбитата на Хасар, извикали тайно Хафиза да я лекува от… разни неприятни болести вследствие на предишния й живот. Предишната й професия очевидно. Ирен не беше разпитвала Хасар по въпроса, но като виждаше колко е предана Рения на принцесата, се чудеше дали Хасар не обичаше да слуша толкова често историята за мистериозната спасителка на Ирен именно защото тя самата някога бе срещнала страдащо момиче и му бе подала ръка. А после го беше задържала до себе си.

— Днес се усмихваш повече — отбеляза Хасар, оставяйки стъклената си писалка. — Въпреки тези ужасни дрехи.

— Моите бяха пожертвани за благородна кауза: лечението на лорд Уестфол — обясни Ирен и потри тъпата, пулсираща болка в слепоочията си, която дори чаят и бисквитите с рожков не смогваха да прогонят докрай. — Той беше така добър да ми заеме от своите.

Хасар се подсмихна.

— Някой може да реши, че си загубила дрехите си заради далеч по-приятни занимания.

Лицето на Ирен пламна.

— Е, дано този някой вземе под внимание факта, че съм професионална лечителка от Торе.

— Това би направило клюката още по-ценна.

— Вярвам, че хората си имат по-важна работа от това да шушукат по адрес на безизвестна лечителка.

— Ти си неофициалната наследница на Хафиза. Тази подробност те превръща в относително интересна.

Ирен не се засягаше от прямите й думи. Нито пък уточни пред Хасар, че вероятно скоро ще напусне и Хафиза ще трябва да си търси друга наследница. Едва ли на принцесата щеше да й се понрави, а дори подозираше, че може да я възпре. От толкова време се притесняваше, че Кашин ще е спънка, а всъщност Хасар…

— Е, независимо от това… нямам никакви намерения към лорд Уестфол.

— А би следвало. Той е разсейващо красив. Дори аз се изкушавам, като го гледам.

— Сериозно?

Хасар се засмя.

— Всъщност не. Но напълно бих разбрала, ако ти се изкушиш.

— Двамата с капитан Фалик имат връзка.

— А ако нямаха?

Ирен отпи дълга глътка от чая си.

— Той ми е пациент, а аз съм му лечителка. Има предостатъчно други красавци.

— Като Кашин.

Ирен изгледа смръщено принцесата над черно-златистия ръб на чаената си чаша.

— Постоянно ми натрапваш брат си. Да не би ти да го насърчаваш по въпроса?

Хасар сложи ръка на гърдите си и лакираните й нокти проблеснаха на следобедното слънце.

— Кашин не срещаше трудности с жените, преди ти да се появиш. В началото бяхте толкова близки приятели. Защо да не пожелая отношенията между най-скъпата ми приятелка и брат ми да се задълбочат?

— Защото, ако ти си следващият хаган, може да ни убиеш, в случай че той откаже да ти се подчини.

— Него може би, ако не сведе глава пред мен. А ако излезе наяве, че ти не носиш негово дете, може да те помилвам, след като си подсигуря собствено потомство. Дори ще запазиш богатството си.

Голи, подхвърлени думи. За ужасяващите методи, чрез които тази приказна, огромна империя оставаше непоклатима толкова векове. Щеше й се Кашин да беше тук, за да чуе с ушите си, да проумее.

— А ти как възнамеряваш да си подсигуриш потомство? — поинтересува се Ирен.

С Рения в качеството й на вероятната нова Велика императрица, на Хасар щеше да й се наложи да намери някакъв начин да произведе кръвен наследник.

Принцесата отново се зае да размества фигурките по картата пред нея.

— Вече съм уведомила баща ми, а теб не те засяга.

Ясно. Ако вече бе избрала някого, който да свърши работата… подобно знание беше опасно. Братята и сестра й като нищо можеха да убият човека, на когото Хасар и Рения вярваха достатъчно, че да им помогне за толкова важно събитие. Или биха платили прескъпо за информацията, че двете изобщо се замислят за потомство.

Тогава Хасар отбеляза:

— Чух, че убиецът от библиотеката издирвал теб. — Безпощадна непоколебимост превзе лицето й. — Защо не дойде първо при мен?

Преди Ирен да понечи да отговори, Хасар додаде милостиво:

— Казват, че било странна смърт, нечувана.

Ирен се постара да отблъсне спомена за изпитото, сухо като папирус лице, но не успя.

— Така е.

Принцесата отпи от чая си.

— Не ме интересува дали нападението е било умишлен опит за твоето убийство, или просто долно съвпадение. — Тя остави чашата си с деликатна прецизност. — Когато намеря извършителя, ще го обезглавя собственоръчно.

Хасар потупа с ръка ножницата, захвърлена в единия край на дъбовото й бюро.

Ирен не се съмняваше в заканата й. Въпреки това изтъкна:

— Разправят, че опасността била… значителна.

— Не мога да стоя безучастно, когато някой преследва приятелите ми като животни. — Вече не говореше с гласа на принцеса, а с този на кралица воин. — И когато някой убива и гнети лечителки от Торе.

Хасар можеше да е всякаква, но определено беше предана. До дъното на душата си. Предана на малцината хора, които ценеше. Този факт от самото начало стопляше нещо у Ирен. Да има до себе си човек, чиято дума тежеше на мястото си. Хасар наистина щеше да обезглави убиеца, ако той имаше нещастието да й падне в ръцете. Дори нямаше да му задава въпроси.

Ирен прехвърли в съзнанието си всичко, което знаеше за вероятния извършител, и едва се сдържа да не заяви на принцесата, че обезглавяването всъщност беше най-подходящият начин за справяне с валгски демон.

Освен ако не ставаше дума за следи от такъв, закотвили се в нечие тяло. В ситуация като тази… Колкото и ужасна и изтощителна да бе днешната работа с лорд Уестфол, Ирен съумя да скъта в ума си някои малки късчета информация. Не само заради лечението му, но и за да е подготвена, срещнеше ли Валги отново по бойните полета в родината си. Макар че идеята да се сблъска с тях лице в лице…

Тя отпи успокоителна глътка чай и попита:

— Не ти ли се струва прекалено голямо съвпадение, че сред нас плъзнаха врагове тъкмо когато на Северния континент се разразява война?

Не посмя да спомене смъртта на Тумелун.

— Нищо чудно лорд Уестфол и капитан Фалик да са изпратили свои шпиони по петите ти.

— Не е възможно.

— Защо си толкова сигурна? Те са отчаяни. А отчаянието кара хората да прибягват и до отчаяни мерки, за да постигнат целите си.

— И какво друго може да искат от мен, освен онова, което вече им давам?

Хасар я привика към себе си с пръст. Ирен остави чашата си и закрачи по дебелия син килим към бюрото пред прозорците. Покоите на принцесата предлагаха изглед към тюркоазения залив, към корабите, чайките и бляскавата шир на Тясното море отвъд.

Хасар посочи картата пред себе си.

— Какво виждаш тук?

Ирен мигом разпозна парчето суша и сърцето й се сви. Северният континент — собственият й дом. А червените, зелените и черните фигурки по него…

— Това… армии ли са?

— Това тук са силите на херцог Перингтън.

Хасар разпери пръсти към редицата черни фигурки, пресичащи континента като стена през средата. Имаше и няколко групички от тях на юг.

А на север: малка групичка зелени фигурки. И самотна червена фигурка до бреговете на Рифтхолд.

— Кои са другите?

— Има малка армия в Терасен — отвърна принцесата, хвърляйки насмешлив поглед към зелените фигурки, струпани около Оринт.

— А в Адарлан?

Хасар взе червената фигурка и я развъртя между пръстите си.

— Там армия няма. Дориан Хавилиард остава в неизвестност. Но на север или на юг се е отправил? Или пък на запад, макар че натам има единствено планини. И полудиви племена.

— А тази фигура каква е? — полюбопитства Ирен, забелязала златната пионка, която Хасар дори не бе разположила върху картата.

Принцесата взе и нея.

— Елин Галантиус. Също в неизвестност.

— Не е в Терасен? С армията си?

— Не. — Хасар потупа с ръка листовете, от които се консултираше, докато подреждаше картите пред себе си. Доклади, осъзна Ирен. — Според последните сведения кралицата на Терасен не е в собственото си кралство. Нито в което и да било друго. — Лека усмивка. — Може да разпиташ твоя лорд по въпроса.

— Едва ли ще ми каже.

Сдържа се да не изтъкне, че всъщност не бе неин лорд.

— Тогава може да го насърчиш.

— Защо? — попита предпазливо Ирен.

— Защото искам да знам.

Ирен улова смисъла зад думите й. Хасар настояваше за информация, и то преди да я получат баща й и другите му потомци.

— С каква цел?

— Когато толкова влиятелна персона изчезне, не е повод за радост. Особено ако въпросната персона с лека ръка руши дворци и превзема градове.

Страх. Добре прикрит, но Хасар поне отчиташе вероятността Елин Галантиус да насочи погледа си отвъд собствените си земи.

Ала да превръща Ирен в своя шпионка…

— Смяташ, че нападението в библиотеката има нещо общо с това?

— Смятам, че лорд Уестфол и капитан Фалик не са вчерашни. И знаят, че ако ни накарат да повярваме в заплахата от Перингтън, ще сме по-склонни да се съюзим с тях.

Ирен не вярваше, че играят подобни игри.

— Мислиш, че действат в подкрепа на Елин Галантиус? Или от страх, че може да загубят могъщ съюзник като нея?

— Това искам да узная. Както и местонахождението на кралицата. Или поне тяхното предположение.

Ирен се насили да не отмества очи от настойчивия поглед на принцесата.

— И защо да ти помагам?

Тя се усмихна — досущ като котка на Баст.

— Като изключим факта, че сме си толкова близки приятелки? Няма ли с какво да подсладя предложението си, скъпа Ирен?

— Имам си всичко.

— Да, нека ти припомня, че армадите са мои. Тясното море е мое. А на забравилите тази подробност им е много, много трудно да го прекосят.

Ирен не смееше да свали гарда си. Да отклони взор от тъмния поглед на принцесата.

Хасар знаеше. Знаеше или поне се досещаше, че Ирен желае да замине. Но ако не й помогнеше… Ирен не се и съмняваше, че колкото пламенно умееше да обича Хасар, толкова пламенно сееше мъст. И като нищо можеше да направи така, че никога да не напусне земите й.

— Ще видя дали мога да науча нещо — склони Ирен, въпреки че умишлено не смекчи тона си.

— Чудесно — рече Хасар и помете с ръка фигурките право в едно чекмедже, което затвори. — Като начало защо не ме придружиш на пиршеството в чест на Техоме вдругиден вечерта? Ще държа Кашин настрана, ако така ще ти помогна.

Стомахът й се преобърна. Беше забравила, че празникът на морската богиня е след два дни. Все пак имаше празненства почти през седмица и Ирен участваше, когато можеше, но точно това… Заради флотата си, заради господството над Тясното море и още няколко такива Хасар съвсем естествено почиташе Богинята на дълбините. Същото важеше и за целия хаганат — все пак океанът бе благосклонен към тях през последните векове.

Ето защо Ирен не дръзна да възрази. Не си позволи дори да се поколебае под пронизващия поглед на Хасар.

— Ако нямаш нищо против, че ще облека същата рокля от миналата вечер — подхвърли с възможно най-небрежния си тон, подръпвайки възголямата риза върху себе си.

— Няма да се наложи — увери я Хасар с широка усмивка. — Вече съм ти избрала тоалет.