Кулата на зората

56

Имаше агония, отчаяние и страх. Имаше радост, смях и отмора.

Имаше живот, толкова много живот, а когато мракът връхлетя Каол и Ирен, той не се боеше от него.

Просто го погледна с усмивка на уста.

Несломен.

Възроден.

А щом мракът го видя такъв…

Каол помилва бузата му с ръка. Целуна го по челото.

Мракът разхлаби хватката си и се свлече обратно в ямата. Сви се на каменния под и се втренчи в него смълчано оттам.

Каол имаше чувството, че се издига, че нещо го издърпва през твърде тясна врата. Ирен го бе сграбчила, водеше го след себе си.

И той не я пусна. Не се поколеба. Тя ги изстреля нагоре като звезда, прелитаща през небето.

Блъсна ги бяла светлина…

Не. Дневна светлина.

Той стисна очи срещу яркия й блясък.

Онова, което усети на мига… бе нищо.

Нито болка. Нито скованост. Нито умора.

Нямаше ги.

Краката му бяха… Помръдна единия. Движението беше плавно, леко, без нито капка напрежение и спазми.

Гладко като по масло.

Каол се извърна надясно към обичайното място на Ирен.

Тя просто му се усмихваше.

— Как? — прошепна той.

Радост озари прелестните й очи.

— Моята теория е, че… но ще ти я споделя по-късно.

— А белегът…

Тя прехапа устни.

— Намалял е, но… още го има. — Ирен докосна с пръст една точица от гръбнака му. — Макар че не долавям нищо при допир. Абсолютно нищо.

Явно някой бог му го бе оставил за спомен, за да му напомня за случилото се.

Той се надигна в леглото, удивен от ловкостта си и липсата на скованост.

— Излекувала си ме.

— Мисля, че този път и двамата имаме заслуга.

Устните й бяха тревожно бледи, кожата й — восъчна.

Каол погали бузата й с кокалчетата на ръката си.

— Добре ли си?

— Уморена съм. Но добре. А ти добре ли си?

Той я придърпа в скута си и зарови глава в шията й.

— Да — пророни. — Хиляда пъти „да“.

Усещаше… лекота в гърдите си. В раменете.

Тя го отблъсна закачливо.

— Все пак трябва да внимаваш. Иначе може пак да нараниш прясно излекуваните тъкани. Дай на тялото си малко почивка, за да укрепне.

Каол вирна вежда.

— И какво точно включва тази „почивка“?

Усмивката й придоби дяволита нотка.

— Някои неща, които единствено специалните пациенти получават.

Кожата му като че се обтегна по костите му, но Ирен се измъкна от скута му.

— Не е лошо да се изкъпеш.

Той примигна неразбиращо, ала когато погледна себе си и леглото, изтръпна.

Беше повърнал. Върху чаршафите, върху лявата си ръка.

— Кога…

— Не знам.

Залязващото слънце вече позлатяваше градината, изпълвайки стаята с продълговати сенки.

Часове. Цял ден бяха прекарали тук.

Каол стана от леглото и с удивление забеляза, че се движи из света така, както изкусно острие се приплъзва по коприна.

Улови погледа й, докато крачеше към банята.

— Вече мога да се къпя с топла вода? — попита през рамо, преди да събуе долните си гащи и да влезе в неустоимо горещата вана.

— Да — отвърна му Ирен. — Все пак тялото ти не е изтъкано само от разтегнати мускули.

Той се потопи заедно с главата и затърка лицето си. Всяко движение… свещени богове!

Когато се показа над водата, бършейки очи, Ирен стоеше под сводестия вход.

И премреженият й поглед го накара да застине.

Тя разхлаби бавно предните връзки на бледолилавата си рокля и я остави да се свлече на пода заедно с долните й дрехи.

Устата му пресъхна, докато я съзерцаваше как пристъпва към басейна с изкусително полюшващи се бедра… надолу по стълбите му, без нито за миг да сваля очи от неговите.

Ирен влезе във водата и кръвта забушува в ушите му.

Каол я връхлетя още преди да е достигнала последното стъпало.

Пропуснаха вечерята. И десерта.

И среднощното кахве.

По време на банята им Каджа безшумно дойде в стаята, за да смени чаршафите. И по всяка вероятност се бе наслушала на звуци, което обаче не успя да смути Ирен докрай. Определено не бяха тихи във водата.

Нито пък през часовете след това.

Когато най-накрая се отлепиха един от друг, Ирен едва мърдаше от изтощение. И двамата бяха толкова потни, че нямаше как да им се размине и втората баня. Гърдите на Каол се надигаха и спадаха от дълбоки, учестени глътки въздух.

В пустинята се бе представил впечатляващо. Ала сега — изцерен, и то не само в гръбнака и краката, но и на онова тъмно, загнило място в душата…

Той долепи целувка до мокрото й от пот чело и устните му се оплетоха в къдриците й, разпилени след банята. С едната си ръка зарисува кръгове по голия й кръст.

— По-рано в ямата ми каза нещо — прошепна Каол.

Прекалено уморена, за да изрече цели думи, Ирен само измънка:

— Хммм.

— Каза, че ме обичаш.

Това я разсъни мълниеносно.

Коремът й се сви.

— Не се чувствай длъжен да…

Той я спря с проницателния си, нетрепващ поглед.

— Вярно ли е?

Тя проследи с показалец белега, минаващ през бузата му. Не бе хванала началото, проникнала беше в спомените му, когато се появи онзи красив, тъмнокос мъж — Дориан. И все пак усети, разбра от кого му беше този последен белег.

— Да.

И макар да му отговори едва доловимо, наистина го чувстваше с всяко зрънце от душата си.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

— Тогава е добре, Ирен Тауърс, че и аз те обичам.

Гърдите й се стегнаха, усети се толкова изпълнена отвътре, като че тялото й не я побираше.

— Още от първия ден, от мига, в който влезе във всекидневната — продължи Каол. — Смятам, че го осъзнах още тогава.

— Но ти не ме познаваше.

— Погледна ме без капка съжаление. Видя мен самия. Не количката или травмата ми. Видя мен. За пръв път от дълго време се почувствах… буден.

Тя го целуна по гърдите, точно над сърцето.

— Нима можех да устоя на тези мускули?

Смехът му прокънтя в устата й, в костите й.

— Една истинска професионалистка.

Ирен се усмихна до кожата му.

— Лечителките ще ме подиграват, докато съм жива. Хафиза вече кипи от радост.

Но мисълта за пътя пред тях, за изборите, които им предстоеше да направят, накара тялото й да се скове.

След малко Каол прошушна:

— Веднага щом Несрин се върне, ще й обясня как стоят нещата. Въпреки че май тя знаеше преди мен самия.

Ирен кимна, борейки се с напрежението, което я обземаше.

— А след това… Решението е твое, Ирен. Кога да си тръгнеш. Как. Дали изобщо искаш да си тръгваш…

Тя свика смелостта си.

— А ако искаш да бъдеш с мен… на кораба ми винаги ще има място за теб.

Ирен издаде някакво префърцунено „хм“, рисувайки кръгове около едното му зърно.

— Какво място?

Каол се протегна като котарак, пъхна ръце под главата си и провлачи:

— Обичайните варианти: чистачка, готвачка, миячка на чинии…

Тя го сръчка в ребрата със смях. Красив звук — наситен и дълбок.

Но кафявите му очи омекнаха, като обгърна с длани лицето й.

— Какво място искаш, Ирен?

Сърцето й запрепуска от въпроса му, от тембъра на гласа му. Тя обаче се подсмихна.

— Онова, което ми предлага преимуществото да ти крещя, ако се напрягаш твърде много.

Ръката й се плъзна надолу по краката му, по гърба му. Трябваше да се пази известно време.

Каол вирна едното ъгълче на устата си и я издърпа върху себе си.

— Май се сещам за една удачна позиция.