Кулата на зората

19

Каол продължи да мърда пръстите на краката си дълго след като Ирен си тръгна. Движеше ги в ботушите си, без да ги усеща напълно, но поне със знанието, че наистина се движат.

Както и да го беше постигнала Ирен…

Не сподели с Несрин, когато тя се върна преди вечеря без новини за валгско присъствие в Антика. Само й обясни тихо, че с Ирен са постигнали напредък и затова предпочитал да отложат утрешната среща със семейството й за друг ден.

Тя като че ли посърна, но бързо склони и маската на хладнокръвието се спусна върху лицето й за броени секунди.

А като тръгна да се облича за вечеря, Каол я целуна.

Сграбчи я за кръста, придърпа я надолу и я целуна веднъж. Кратко, но дълбоко.

Тя толкова се изненада, че когато той я пусна, дори не бе успяла да го докосне.

— Върви да се приготвиш — подкани я после, махвайки към стаята й.

Несрин му се подчини, а на път към вратата надникна през рамо с половинчата усмивка на уста.

Каол я изпрати с поглед, мърдайки пръсти в ботушите си.

В целувката нямаше страст. Никакво чувство.

Беше го очаквал. През последните седмици буквално я отблъскваше от себе си. Затова и не я винеше за изненадата.

Още шаваше с пръсти, когато пристигнаха в трапезарията.

Тази вечер щеше да поиска аудиенция с хагана. За пореден път. Независимо от траура, независимо от протокола. А после щеше да го предупреди за опасността.

Щеше да помоли аудиенцията да се състои преди обичайната им среща с Ирен, в случай че загубеха представа за времето… което май беше често явление. Днес сеансът им бе продължил цели три часа. Три часа.

Гърлото още го дереше въпреки чая с мед, който Ирен го караше да пие до прилошаване. Сетне го подтикна да изпълнят няколко упражнения, изискващи нейната помощ: да върти ханша си, да се завърта ту на единия хълбок, ту на другия, да описва кръгове с глезените и стъпалата си. Целта им беше да подобрят кръвоснабдяването на атрофиращите мускули, да подновят връзките между гръбнака и мозъка му.

Цял час повтаряха само тези упражнения. Докато Ирен отново не започна да се олюлява на краката си и в очите й за пореден път не се прокрадна онзи премрежен поглед.

Умора. Защото, докато въртеше краката му и от време на време го караше да мърда пръстите си, бе изпращала нишки от магията си през краката му, подминавайки напълно гръбнака му. Леки иглички в пръстите — сякаш рояк светулки кацаха по тях. Единствено това долавяше, колкото и Ирен да се мъчеше да закърпи прекъснатите връзки в тялото му. Да надгради малкия напредък, който бе постигнала преди няколко часа.

Ала цялата тази магия… Когато Ирен залитна, докато траеше последната му серия упражнения, той извика Каджа. И я прати да поръча карета с въоръжен ескорт за лечителката.

За негова изненада Ирен не възрази. Нямаше и как, защото, когато си тръгна, подкрепяна от Каджа, вече почти заспиваше права. Преди да напусне апартамента, само му заръча немощно да яхне коня веднага след закуска.

Но явно късметът, който го бе споходил същия следобед, нямаше да се повтори.

Часове по-късно хаганът още не се беше появил на вечеря. Оказа се, че щял да се храни насаме с обичната си съпруга.

А самият факт говореше за останалото: траурът поемаше по нормалния си път и политиката отиваше на заден план. Каол се постара да изглежда възможно най-съпричастно към случващото се.

Поне Несрин като че ли напредваше в отношенията си със Сартак, макар и другите потомци на хагана вече да се бяха отегчили от присъствието им.

Ето защо Каол просто продължи да вечеря, да движи пръстите на краката си, без да споделя за това дори с Несрин. Не спря да ги мърда и като се върнаха в апартамента, където се стовари уморено в леглото.

Събуди се призори, и то… с неочаквано желание да се измие и облече. После омете набързо закуската си пред вдигнатите от изумление вежди на Несрин.

Но и тя самата излезе рано, за да се срещне със Сартак на върха на едно от трийсет и шестте минарета на двореца.

На следващия ден имаше празник в чест на едно от трийсет и шестте божества, заради които бяха издигнати и точно толкова минарета. Почитаха морската богиня Техоме. Церемонията щеше да се състои по изгрев на пристанището и всички хагански особи, дори самият хаган, щяха да пуснат венци по водата. Дарове за Богинята на дълбините, беше му обяснила Несрин. А по залез щяха да завършат празненството с грандиозен пир в двореца.

Каол не посрещаше с особен ентусиазъм празниците на собствения си народ в Адарлан, смяташе ги за старовремски ритуали в чест на сили и природни стихии, които предците му не съумявали да си обяснят, но оживлението в двореца, венците от цветя и миди, най-сетне заместили траурните знамена, благоуханието на морски дарове, задушени в масло и подправки… Всичко това някак възбуждаше любопитството му. Поизбистряше погледа му, докато преминаваше с количката си през кипящия от трескава подготовка дворец.

В самия двор също цареше суматоха от пристигащи и заминаващи търговци, натоварени с храна и украси, срещаха се дори артисти. Всички идваха да се помолят на своята морска богиня за милостивост в навечерието на ежегодните свирепи бури, настъпващи в края на лятото, разбиващи кораби на парчета и сеещи разруха по крайбрежните градове.

Каол се огледа за Ирен, свивайки и разпускайки пръсти в ботушите си. Забеляза двете им кобили край малката конюшня до източната му стена, но… от нея нямаше и следа.

Тай като и вчера бе закъсняла, изчака напливът от търговци да понамалее и чак тогава даде знак на конярите да му помогнат с яхването. Но като му доведоха кобилата, до нея се появи стражът от вчера — онзи, който му беше помагал най-много. Шен, така го бе нарекла Ирен. Поздрави го, сякаш го познаваше доста добре.

Шен само му кимна, без да изрече и дума, макар че всеки страж в двореца говореше по още няколко езика освен халха. Каол му кимна на свой ред за поздрав и се качи мълчаливо на коня, напрягайки ръце, за да повдигне тялото си. Справи се обаче даже по-лесно от предходния ден, а постижението му спечели одобрително намигване от Шен, който закрачи обратно към поста си.

Без да обърне внимание на тежестта в гърдите си, Каол закопча каишите на шината и плъзна поглед по оживения двор и отворените порти отвъд него. Стражите проверяваха всяка каруца, всеки документ, потвърждаващ поръчката на караните стоки.

Добре. Въпреки че той самият не бе успял да говори лично с хагана, поне някой беше предупредил стражата да е нащрек — вероятно Кашин.

Слънцето се издигаше в небето, разпалвайки дневната жега. А Ирен още я нямаше.

Някъде в двореца удари часовник. Закъсняваше с цял час.

Кобилата започваше да нервничи под него и той потупа успокоително масивната й, потна шия.

Изнизаха се още петнайсетина минути. Каол наблюдаваше портите, улицата отвъд тях.

Нямаше тревожни новини от Торе, но да стои на едно място, да чака…

Той дръпна юздите и перна леко единия хълбок на коня, за да тръгне бавно.

Запомнил бе пътя, по който го беше превела Ирен вчера. Можеше да я срещне по улиците.

Антика гъмжеше от търговци и хора, приготвящи се за утрешния празник. И такива, които вече вдигаха тостове в чест на Богинята на дълбините, изпълнили кръчмите и ресторантчетата покрай улиците. Отвсякъде свиреха музиканти.

Отне му почти двойно повече време да стигне до резбованите с образа на бухал порти на Торе, макар че отчасти се забави и защото се озърташе из всяка претъпкана улица за Ирен. Ала напразно.

И двамата с коня му се бяха изпотили, когато влязоха през портата на Торе. Стражите му се усмихнаха — вече познаваше лицата им от вчерашния урок.

Колко пъти го бяха поздравявали така в Адарлан. А той дори не се бе замислял над подобен жест.

Неизменно бе прекрачвал черната желязна порта на стъкления дворец без колебание, без дори да отчете друго, освен кой е на пост и дали е в добро състояние. Обучавал беше онези мъже, слушал бе за семействата и живота им.

Неговите хора. Онези мъже бяха неговите хора.

Ето защо Каол отвърна на стражите със сдържана усмивка и срещна ведрите им погледи за миг, преди да влезе в двора на Торе и ароматът на лавандула да го обгърне.

След няколко крачки обаче спря, завъртя кобилата си и попита най-близкостоящия от тях:

— Ирен Тауърс да е излизала днес?

Също като дворцовите стражи, и тези тук владееха поне три езика: халха, езика на Северния континент и този, принадлежащ на земите на изток от Антика. Тъй като имаха посетители от цяла Ерилея, стражите на Торе бяха длъжни да говорят свободно трите общи езика.

Стражът пред него поклати глава. Струйки пот се стичаха по тъмната му кожа в тежката мараня.

— Още не, лорд Уестфол.

Вероятно беше нагло да я търси, при положение че със сигурност си имаше много друга работа. Все пак бе споменала, че не е единственият й пациент.

Той кимна на стражите, обърна кобилата към Торе и тъкмо се канеше да свърне наляво в двора, когато древен глас рече отдолу:

— Лорд Уестфол! Радвам се да видя, че сте излезли на разходка.

Хафиза. Върховната лечителка стоеше на няколко крачки от него с кошница през едното си кльощаво рамо, придружавана от две лечителки на средна възраст. Стражите й се поклониха, а Каол кимна за поздрав.

— Търся Ирен — обясни без заобикалки.

Хафиза вирна белите си вежди.

— Не е ли дошла при вас тази сутрин?

Тревога стегна корема му.

— Не, но може да сме се разминали…

Една от жените с Хафиза пристъпи напред и обясни тихо на Върховната лечителката:

— Тя е в леглото, милейди.

Хафиза наново вдигна учудено вежди.

— Още?

Лечителката поклати състрадателно глава.

— Капнала е от умора. Еретия отиде да я нагледа преди около час. Още спяла.

Старицата стисна устни и Каол се досети какво възнамеряваше да каже. Почувства се гузен още преди да е проговорила.

— Силите ни са способни на същински чудеса, лорд Уестфол, но ни струват скъпо. Ирен беше… — Тя се подвоуми кои думи да използва или защото не говореше на майчиния си език, или за да му спести допълнителното чувство за вина. — Снощи я намерихме заспала в каретата. Наложи се да я отнесем до стаята й.

Той изтръпна.

Хафиза го потупа по ботуша и Каол можеше да се закълне, че усети допира й с пръстите си.

— Не е повод за тревога, милорд. Нека поспи днес, а утре сутринта ще е в двореца.

— Щом утре е празник — отбеляза той, — може да си вземе почивен ден.

Хафиза са подсмихна.

— Очевидно не познавате Ирен добре, ако допускате, че смята подобни празници за почивни дни. — Тя го посочи. — Но ако вие искате почивен ден, най-добре й кажете, защото иначе ще почука на вратата ви още по изгрев.

Каол се усмихна, вперил поглед в кулата над тях.

— Това е възстановителен сън — увери го Хафиза. — Напълно нормален. Не се приемайте за виновен.

Той сведе очи от светлата кула, кимна на старицата и обърна коня си към портата.

— Да ви придружа ли до някъде?

Усмивката на Хафиза бе ярка като пладнешкото слънце.

— Много мило от ваша страна, лорд Уестфол.

Спираха Върховната лечителка на всяка пресечка — онези, които искаха просто да докоснат ръката й, както и онези, които искаха тя да ги докосне.

Светица. Възлюбена светица.

За трийсет минути извървяха едва шест пресечки от Торе. И въпреки че Каол предложи да ги изчака, когато Хафиза и спътничките й влязоха в нечий скромен дом на една тиха уличка, те му махнаха да продължи.

Гъмжилото по улиците уби желанието му за разходка из града, затова той се запъти директно към двореца.

Но дори докато си проправяше път през тълпите, често надничаше към светлата кула — същински исполин на хоризонта.

Към спящата в нея лечителка.

Ирен спа ден и половина.

Не бе имала такова намерение. Ала едва намери сили дори да отиде до тоалетната и да прогони Еретия, когато учителката й дойде да провери дали е жива.

Лечението от вчера — отпреди два дни, осъзна, докато се обличаше в сивкавата светлина преди зората — я бе изцедило докрай. Малкият напредък и кървящият нос след това си казваха своето.

Да, но пръстите на лорд Уестфол помръднаха. А връзките, по които бе изпратила магията си — точици светлина, стрелкащи се из тялото му… Повредени бяха, да, но започнеше ли бавно да подновява пострадалите, излинели нишки в него… Процесът несъмнено щеше да е дълъг и тежък, и все пак…

Ирен си даваше сметка, че не само чувството за вина я подтикна да стане толкова рано в Деня на Техоме.

Той беше от Адарлан — едва ли държеше да си вземе почивен ден.

Зората тъкмо пукваше, когато Ирен излезе в двора на Торе и поспря.

Слънцето вече се подаваше иззад дворните стени, пронизвайки възморавите сенки с шепа златисти лъчи.

И точно под един от тях, с блеснали кехлибарени кичури сред инак кестенявата му коса…

— Спящата се е разбудила — обяви лорд Каол.

Ирен закрачи към него и чакълът захрущя пронизително в сънливата зора.

— Яздил си дотук?

— Съвсем самичък.

Тя вдигна вежда, забелязала бялата кобила до неговата.

— И водиш втори кон?

— Кавалер съм, откъдето и да ме погледнеш.

Ирен скръсти ръце и впери свъсен поглед в него.

— Има ли друго раздвижване?

Утринното слънце озари очите му, превръщайки кафявото в почти златисто.

— Как се чувстваш?

— Отговори на въпроса ми, ако обичаш.

— Ти отговори на моя.

Тя го стрелна леко смаяно. Хрумна й да му направи фасон.

— Добре съм — махна с ръка вместо това. — А ти усети ли друго…

— Почина ли си достатъчно?

Този път Ирен го изгледа напълно смаяно.

— Да. — И този път направи фасон. — Но това не ти влиза в…

— Напротив.

Изрече го толкова спокойно. С такъв мъжки авторитет.

— Знам, че в Адарлан жените се подчиняват на мъжете, но тук, ако кажа, че не ти влиза в работата, значи е точно така.

Каол реагира с половинчата усмивка.

— Явно днес пак сме враждебно настроени.

Тя потисна крясъка, надигащ се в гърдите й.

— Не „сме“ нищо. Аз съм ти лечителка, ти си ми пациент, а преди малко те попитах за състоянието на…

— Ако не си си починала достатъчно — прекъсна я той, сякаш беше най-логичното нещо на света, — няма да те допусна до себе си.

Ирен отвори и затвори уста.

— И как точно ще прецениш?

Очите му я обходиха бавно. Всеки сантиметър от тялото й.

Сърцето й заблъска под напора на обстойния му поглед. Под безпощадната му съсредоточеност.

— Здрав цвят на кожата — отсъди той. — Добра стойка. И дързост в излишък.

— Аз не съм ти изложбен кон, както самият ти възрази вчера.

— Преди два дни.

Тя постави ръце на хълбоците си.

— Добре съм. А сега искам да знам ти как си? — натърти Ирен.

Очите на Каол затанцуваха.

— Чувствам се прекрасно, Ирен. Благодаря за вниманието.

Ирен. Ако не й идеше да скочи на коня му и да го удуши с голи ръце, навярно щеше да й направи впечатление, че начинът, по който изговори името й, накара пръстите на краката й да се свият.

Тя обаче изсъска:

— Не бъркай добрината ми със слабоумие. Ако състоянието ти се е подобрило или влошило, ще разбера на всяка цена.

— Ако това е добрината ти, то горко им на онези, с които си лоша.

Ирен знаеше, че говори на шега, но… Гърбът й се скова.

Каол, изглежда, го долови, защото се наведе от седлото си.

— Пошегувах се, Ирен. По-милосърдна си от… Пошегувах се.

Тя сви рамене и тръгна към белия кон.

Навярно в опит да подхване неутрална тема той попита:

— Как са другите лечителки след… нападението?

По гръбнака й пробяга ледена тръпка. Тя хвана поводите на кобилата, но не понечи да я яхне. Беше предложила да помогне с погребението, но Хафиза отказа, настоявайки да пази силите си за лорд Уестфол. Това не й попречи преди два дни да посети траурната зала под Торе, където се натъкна на съсухреното тяло, положено върху каменната маса в центъра на пещерата, повехналото, изцедено лице, костите, щръкнали изпод тънката й като хартия кожа. Преди да си тръгне, отправи молитва към Силба, но бе проспала погребението на лечителката в катакомбите дълбоко под кулата.

Сега Ирен вдигна свъсен поглед към великанската кула, чието присъствие винаги й бе носило утеха, но… След онази нощ в библиотеката, колкото и да се стараеха Хафиза и Еретия да разсеят страха, по коридорите на Торе цареше затишие. Сякаш светлината, изпълвала това магическо място, беше угаснала.

— Уж се преструват, че всичко е постарому — отвърна накрая Ирен. — Вероятно напук на извършителя… който и да е той. Хафиза и Еретия се опитват да им дават пример: изглеждат спокойни, съсредоточени, усмихват се, когато могат. Май на другите момичета им помага да виждат неподвластни на страха хора.

— Ако искаш да се включа с още един урок — предложи той, — на твое разположение съм.

Тя кимна отнесено, чоплейки повода с палец.

Помежду им се спусна мълчание, изпълнено с аромата на лавандула и лимонови дръвчета. И тогава…

— Наистина ли възнамеряваше да нахлуеш в стаята ми още призори?

Ирен извърна лице от търпеливата бяла кобила.

— Не ми изглеждаш от онези, които се излежават до обяд. — Тя вдигна вежди. — Въпреки че, ако с капитан Фалик се отдавате на…

— Може да идваш призори, ако решиш.

Тя кимна. Нищо че по принцип обичаше да си поспива.

— Имах намерение да навестя един друг пациент, преди да дойда при теб. Понеже с твоите сеанси… губим представа за времето. — Той не отговори, затова Ирен продължи: — Може да се срещнем в двореца след два часа, ако…

— Ще дойда с теб. Нямам против.

Тя пусна поводите. И го заоглежда. Заоглежда краката му.

— Преди да тръгнем, ми се ще да направим малко упражнения.

— На коня?

Ирен закрачи към него и чакълът пак заскриптя под обувките й.

— Всъщност това е успешен метод на лечение за мнозина, и то не само с гръбначни травми. Освен редица други ползи, движенията на коня по време на езда могат да подобрят работата на сетивната система. — Тя разкопча шината и извади стъпалото му от стремето. — Докато бях в степите миналата зима, излекувах един млад воин, който бе паднал от коня си при тежък лов. Контузията му беше доста сходна с твоята. Племето му измайсторило такава шина, преди аз да стигна до тях, тъй като не го свъртало на едно място… повече дори от теб.

Каол изсумтя и прокара ръка през косата си.

Ирен повдигна крака му и започна да го върти, внимавайки да не уплаши коня му.

— Не можех да го накарам да се заеме с упражненията, нито да участва в терапията. Не понасяше да стои затворен в гир, искаше да диша свеж въздух. За да ми е мирна главата, му позволявах да поязди малко, а после правехме упражненията на седлото. Но само при условие, че след това ми съдейства с по-сериозни упражнения в шатрата. Той обаче постигаше такъв напредък на седлото, че това се превърна в основата на лечебния процес. — Ирен предпазливо свиваше и изпъваше крака му. — Знам, че освен с пръстите, не усещаш много…

— Нищо.

— … но искам да ги размърдаш. Възможно най-силно. Заедно с останалата част от крака ти, като се съсредоточиш върху стъпалото.

Той се умълча и тя не вдигна очи към него, а просто продължи да движи крака му, доколкото позволяваше позата върху коня. Тежестта на отпуснатия му крайник я накара да се изпоти, но тя не спря да го разтяга и огъва, да го извърта настрани. През това време Каол шаваше с пръсти, издувайки дебелата черна кожа на ботушите си.

— Добре — похвали го Ирен. — Давай в този дух!

Пръстите му наново надигнаха кожата.

— Степите. Оттам произхожда народът на хагана, нали?

Тя изпълни мълчаливо още една серия упражнения, следейки дали пръстите му мърдат, докато траеше това. Чак когато върна крака му в шината и стремето, заобиколи коня на безопасно разстояние и разкопча другия му крак, Ирен отговори:

— Да. Красива, девствена земя. Хълмистите ливади се стелят чак до хоризонта, пресичани единствено от редки борови гори и няколко голи планини. — Тя изпухтя под напора на крака му и подхвана същата поредица от упражнения. — Знаеше ли, че първият хаган е превзел целия континент само със стохилядна войска? И то за четири години? — Ирен впери изпълнен с възхищение поглед в пробуждащия се град около тях. — Аз самата познавах историята на народа му, на клана Дарган, но когато отидох в степите, Кашин ми каза…

Тя замълча и й се прииска да не бе изговаряла последните думи.

— Принцът е дошъл с теб?

Спокоен, небрежен въпрос. Ирен потупа с пръсти крака му в безмълвна заповед да продължи да мърда пръстите си. Каол се подчини с тих смях.

— Кашин и Хафиза ме придружиха. Прекарахме там повече от месец. — Тя повдигаше и сваляше крака му, изпълнявайки повтарящите се движения с прецизно, премерено старание. Безспорно магията помагаше за лечението, но физическата му страна играеше не по-малка роля. — Движиш ли пръстите си възможно най-осезаемо?

Той изсумтя.

— Да, господарке.

Ирен прикри усмивката си, изпъна крака му, доколкото позволяваше тазобедрената му става, и започна да го върти, описвайки малки кръгове.

— Допускам, че именно по време на престоя ви в степите принц Кашин е излял сърцето си пред теб.

Тя едва не изпусна крака му, но вместо това впи остър поглед в него, срещайки сухата шеговитост в наситенокафявите му очи.

— Не е твоя работа.

— Май прекалено много обичаш тази реплика за човек, който все настоява да си изпея и майчиното мляко.

Тя направи физиономия и продължи да огъва крака му в коляното, да го разтяга и отпуска.

— Кашин бе един от първите ми приятели тук — обясни след дълго мълчание. — Един от първите ми приятели изобщо.

— Ясно. — Кратка пауза. — Но когато поиска повече от приятелство…

Ирен най-сетне свали крака на Каол, закопча го в шината и изтупа длани от прахоляка по ботушите му. Сетне сложи ръце на хълбоците си и се вторачи в него, примижавайки леко срещу избистрящата се светлина.

— Не исках повече от това. И му го казах. Друго няма.

Устните на Каол потрепнаха в усмивка, а Ирен най-накрая отиде при кобилата си и се качи върху седлото. Щом се изправи, покривайки краката си с полите на роклята си, тя му заяви:

— Целта ми е да се върна във Фенхароу, за да помагам там, където имат най-голяма потребност от мен. Не изпитвах към Кашин чувства, достатъчно силни, че да се откажа от мечтата си.

Разбиране изпълни очите му и той отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо по въпроса. Вместо това обаче просто кимна с усмивка и рече:

— Радвам се, че е така. — Тя вирна въпросително вежда, а неговата усмивка се разшири. — Къде щях да съм сега, ако теб те нямаше да ме командваш.

Ирен се намръщи, грабна поводите и обърна коня към портите, измърморвайки ядно:

— Дай знак, ако усетиш неудобство или гъделичкане в седлото. И мърдай пръстите си колкото можеш повече.

Каол имаше благоразумието да не възрази. Единствено отвърна с онази своя половинчата усмивка:

— Води, Ирен Тауърс.

И макар че се помъчи да я потисне… лека усмивка подръпна ъгълчетата на устата й, докато навлизаха в пробуждащия се град.