Кулата на зората

23

Въпросът на Ирен накара Каол да се взре безизразно в точка, пребледнявайки отново.

— По дяволите! — промърмори той. — По дяволите!

— Не помниш ли какво се е случило с другите двама крале?

— Не… не, предполагах, че са били убити, но… защо намираме информация за тях точно тук?

Тя поклати глава.

— Може да проучим това.

По челюстта му потрепна мускул и той въздъхна.

— Ще се наложи.

Каол протегна ръка към нея в безмълвна подкана. Искаше пръчката, осъзна тя.

Ирен пак впери поглед в челюстта и бузата му, в белезите на гняв и страх по тях. Неподходящо състояние за начало на лечебен сеанс. Вместо това реши да попита:

— От кого ти е този белег?

Грешен въпрос.

Гърбът му се скова, а пръстите му се вкопаха в декоративната възглавница под брадичката му.

— От някого, който имаше пълното право да ме рани.

Това не беше отговор.

— Какво е станало?

Той просто протегна отново ръка, настоявайки за пръчката.

— Няма да ти я дам — отсече Ирен с каменно лице. Каол извърна гибелен поглед към нея. — И няма да започна сеанса, докато си толкова бесен.

— Когато побеснея, Ирен, ще си проличи.

Тя врътна очи.

— Кажи ми какво ти е.

— Ще ти кажа какво ми е: едва мърдам пръстите си, а нищо чудно да си имаме работа не с един валгски крал, а с цели трима. Ако се провалим, ако не успеем да…

Възпря се, преди да е разкрил повече. Планът, който несъмнено бе толкова таен, че почти не смееше да мисли за него.

— Те унищожават всичко и всеки по пътя си — довърши Каол, забол поглед в страничната облегалка на дивана.

— От тях ли ти е белегът?

Тя стисна пръстите си в юмрук, за да не го докосне.

— Не.

Ирен обаче се приведе напред и проследи с пръст мъничък белег, почти скрит от косата до слепоочието му.

— А този от кого ти е?

Лицето му придоби твърдо, отнесено изражение. Ала яростта и трескавото напрежение… някак се уталожиха. Студът и сдържаността, които се спуснаха на тяхно място, му помогнаха да се вземе в ръце. Какъвто и да бе този стар гняв, успя да му върне самообладанието.

— Този е от баща ми — рече едва доловимо Каол. — Още от момчешките ми години.

Ужас пропълзя из вените й, но поне й даваше отговор. Споделяше й нещо.

Тя не го притисна. Не поиска да узнае повече. Вместо това каза просто:

— Когато проникна в раната ти… — Преглътна, докато оглеждаше гърба му. — Ще опитам да те намеря отново. Ако онова нещо ме очаква, ще измисля друг начин да те стигна. — Тя се замисли. — Този път може и да не се получи с нападение от засада. Ще видим.

И макар че едното ъгълче на устата й се вирна в успокоителна, лечителска усмивка, Каол несъмнено усети учестеното й дишане.

— Внимавай — пророни той.

Наместо това Ирен поднесе пръчката към устата му.

Устните му докоснаха пръстите й, докато тя я пъхваше между зъбите му.

Той проучи лицето й, удостоявайки я с настойчив поглед.

— Готов ли си? — прошепна Ирен, съзнавайки с ужас, че й предстои отново да се сблъска с онзи коварен мрак.

Каол вдигна ръка, за да стисне пръстите й в безмълвен отговор.

Тя обаче ги изтръгна от допира му и ръката му тупна върху възглавниците на дивана.

Той още я изучаваше с очи, следейки как събира смелост, когато Ирен долепи длан до белега на гърба му.

Валеше сняг, когато заяви на баща си, че си тръгва от Аниел, че се отказва от наследническата си титла, за да се запише в стражата на двореца в Рифтхолд.

Баща му го изхвърли от дома.

Изхвърли го на входното стълбище на крепостта им.

Каол сцепи едното си слепоочие на сивия камък и проби със зъби устната си. Умолителните писъци на майка му отекваха по скалите, когато се сгромоляса на заледената площадка в дъното на стълбите. Не усещаше болката в главата си. Единствено острия като бръснач лед под голите си длани, под вече нарязаните си дори през панталона колене.

Чуваше само жалбите на майка си и писъка на вятъра, който не стихваше дори през лятото — брулеше целогодишно крепостта на планинския връх с изглед към Сребърното езеро.

Същият този вятър сега го шибаше безмилостно, размяташе косата му — по-дълга, отколкото я държеше напоследък. Завихряше снежинки от сивото небе право в лицето му. Завихряше ги към гробовния град отдолу, който се простираше чак до голямото езеро, извивайки се по бреговете му. И на запад — до величествените водопади. По-скоро до призрака им. Язовирът отдавна ги бе заглушил заедно с реката, извираща от Белия зъб.

В Аниел винаги беше студено. Дори през лятото.

Винаги беше студено и в крепостта, изсечена във виещия се планински скат.

— Жалък си! — изплю баща му.

Никой от стражите с каменни лица не му помогна да се изправи.

А главата му се въртеше и пулсираше болезнено. Топла кръв шуртеше по лицето му, замръзвайки за секунди.

— Сам се оправяй до Рифтхолд тогава.

— Моля те — шепнеше майка му. — Умолявам те.

Видя я за последен път, когато баща му я хвана грубо под ръка и я завлече в крепостта от боядисано дърво и камък. Лицето й бе бледо, измъчено, а очите й — неговите очи — плувнали в сребристи сълзи, ярки като езерото далеч под тях.

Родителите му подминаха дребничката сянка до отворения портал към крепостта.

Терин.

Малкото му братче се осмели да стори крачка към него, готово да се втурне по опасните заледени стълби, за да му помогне.

Пронизителният, яростен рев на баща му откъм тъмния коридор го възпря.

Каол избърса кръвта от устата си и безмълвно поклати глава към братчето си.

По лицето на Терин се четеше ужас — абсолютен ужас, когато Каол се изправи бавно на крака. Дали не осъзнаваше, че току-що бе наследил титлата…

Не можеше да го понесе. Този неистов страх по кръглото, младо лице на Терин.

Ето защо се обърна, стиснал зъби срещу болката в коляното си, вече подуто и вкочанено. По дланите му се смесваха кръв и разтопен лед.

Съумя да прекоси с куцукане площадката. И продължи надолу по дългото стълбище.

Един от стражите в дъното му го загърна със сива вълнена пелерина. Даде му меч и нож.

Друг му помогна с кон и му показа посоката.

Трети му връчи раница с храна, палатка, превръзки и лечебни мехлеми.

Никой не обели и дума. Не го задържа повече от нужното.

Каол не знаеше имената им. Но след години научи, че баща му бе гледал от една от трите кули на крепостта. Видял беше жеста им.

И самият той години по-късно му разказа какво бе сполетяло тримата мъже, които му бяха помогнали.

Уволнил ги. Посред зима. Прокудил ги заедно със семействата им в Белия зъб.

Три семейства сред ледената пустош. До лятото били оцелели само две.

Доказателство. Това бе доказателство, повтаряше си Каол, след като сам убеди себе си да не убива баща си. Доказателство, че кралството му е гъмжало от покварени, зли хора, наказващи добрите заради подадена ръка. Доказателство, че с право е напуснал Аниел. И е останал при Дориан, за да го пази.

Да брани носителя на едно по-добро бъдеще.

Въпреки всичко Каол бе изпратил свой човек, възможно най-дискретния, за да открие оцелелите семейства. Не го интересуваше колко години са минали. Изпрати го натоварен със злато.

След месеци пратеникът му се завърна в Рифтхолд с цялото злато — не ги бе намерил.

Каол бе направил своя избор и това му беше коствало прескъпо. Избрал бе пътя си, понасяйки последиците.

Тяло, проснато върху легло. Кинжал точно над сърцето му.

Глава, търкулнала се по каменен под. Нашийник около врата му. Меч на дъното на Ейвъри.

Болката в тялото му бледнееше пред всичко това.

Чувстваше се толкова безполезен. Негоден. Навредил беше на всеки, на когото се бе опитал да помогне.

Тялото върху леглото… Нехемия.

Беше загубила живота си. Да, заради собствените си действия, но… Той не беше предупредил Селена — Елин — да е нащрек. Не беше предупредил стражите на Нехемия, че кралят ги наблюдава. Затова все едно я бе убил. Елин може и да му беше простила, да беше приела, че вината не е негова, но той си знаеше. Знаеше, че е можел да помогне. Да предприеме необходимото. Да не си затваря очите.

А след смъртта на Нехемия — бунтът на робите. Онеправданите въстанаха, когато Светлината на Ейлве угасна.

Ала кралят бързо потуши и тази искра.

Калакула. Ендовиер. Мъже, жени и деца.

А когато Каол най-сетне предприе нещо, когато избра страна…

Кръв и черен камък, и оглушителна магия.

Знаеше знаеше знаеше

Никога няма да ми бъдеш приятел

Мракът се напласти в гърлото му и започна да го дави, да го души.

И той му го позволи.

Дори разтвори челюсти по-широко, за да го допусне още по-навътре в себе си.

„Вземи всичко“, каза на мрака.

„Да — измърка той. — Да.“

Показа му Морат и невижданите му ужаси; показа му тъмницата под стъкления дворец, където толкова познати лица се молеха за невъзможна милост; показа му младите златисти ръце, посели толкова мъка заедно с мрака…

Знаеше. Беше се досетил кой е бил принуден да изтезава хората му, да ги убива. И двамата знаеха.

Той долови как мракът се надига, готви се да го връхлети. Да го накара да закрещи.

А в следващия миг просто изчезна.

Златни нивя, полюшвани от вятъра, се разстилаха под безоблачно синьо небе. Блещукащи поточета лъкатушеха през тях, заобикаляйки разпръснати тук-там самотни дъбове, избягали сякаш от тъмнозелената плетеница на Оуквалдския лес вдясно от него.

Зад гърба му имаше колиба със сламен покрив и обгърнати в зелен и оранжев мъх каменни стени. На няколко крачки от нея се мержелееше древен кладенец с кофа, кацнала на каменния му ръб.

До къщурката бе долепен кокошарник, из който сновяха угоени пилета, кълвящи вглъбено земята.

А отвъд него…

Градина.

Не особено пищна, нито пък красива. Но все пак градина с отворена дървена портичка, разположена зад ниска каменна стена.

Две фигури стояха приведени сред старателно засадените лехи. Той пое бавно към тях.

Позна я по златистокестенявата коса, изсветляла от лятното слънце. Кожата й бе придобила чудесен бронзов загар, а очите й…

Детско лице, озарено от радост, наблюдаваше жената, коленичила в пръстта, сочейки бледозелено растение с лилави конусовидни цветове, полюшвани от топлия бриз. Жената попита:

— А това?

— Градински чай — отвърна момиченцето, което едва ли беше на повече от девет години.

— И какви свойства има?

Момичето се усмихна слънчево и зарецитира с гордо вдигната брадичка:

— Подобрява паметта, бдителността и настроението. Освен това спомага при безплодие и лошо храносмилане, а под формата на мехлем действа обезболяващо върху кожата.

— Отлично.

Широката усмивка на момиченцето разкриваше три липсващи зъба.

Жената — майка му — пое облото му личице между дланите си. Нейната кожа беше по-тъмна от тази на дъщеря й, къдравата й коса — по-гъста, по-жива. Ала телосложението им… Един ден момичето щеше да наследи фигурата на жената. Луничките й. Носа и устните й.

— Научила си си урока, умното ми дете.

Жената целуна дъщеря си по потното й чело.

Той почувства целувката — любовта в нея, макар и да беше само призрак на портата им.

Защото тази любов обагряше целия тукашен свят, позлатяваше го. Любов и искрена радост.

Щастие.

Такова, каквото не бе познал със собственото си семейство. Или с когото и да било друг.

Това момиченце беше обичано. Дълбоко. Безусловно.

И този спомен беше щастлив — един от множеството.

— А какъв е онзи храст до стената? — обърна се жената към момиченцето.

То сбърчи съсредоточено вежди.

— Бодливо грозде?

— Да. И за какво използваме бодливото грозде?

Момиченцето сложи ръце на хълбоците си и сухият, топъл вятър развя простичката му рокля.

— Ами…

Затупа с крак нервно по земята, ядосваше се на собствената си предателска памет. Същият яд бе зърнал у нея и пред къщата на онзи старец в Антика.

Майка й се промъкна тихо зад гърба й, грабна я на ръце и я целуна по бузата.

— Използваме го за пай с бодливо грозде.

Доволният писък на момиченцето проехтя над кехлибарените треви и бистрите поточета; отекна дори в обгърнатото с преплетени клони, древно сърце на Оуквалд.

Навярно и чак в Белия зъб, и в студения град, скътан в полите му.

Той отвори очи.

И усети цялото си стъпало притиснато във възглавницата на дивана.

Усети коприната и бродерията, грапава до босия свод на ходилото му. До пръстите му.

Усети ги.

Надигна се рязко, но Ирен я нямаше до него.

Нито в стаята.

Той впери смаян поглед в краката си. По-надолу от глезените си… Помръдна и завъртя едното си ходило. Усети мускулите в него.

Думите засегнаха в гърлото му. Сърцето му забарабани бясно.

— Ирен — програчи той, озъртайки се наоколо.

Нямаше я в апартамента, но…

Нещо проблесна в златистокестеняво под слънцето отвън.

Тя седеше сама в градината. Тихо и кротко.

Не го интересуваше, че е полугол. Каол се прехвърли в количката, удивен от допира на гладките дървени подпори под босите му стъпала. Можеше да се закълне, че и нагоре по краката му… като че пълзеше лек гъдел.

Задъхан и облещен, той се придвижи до малката, квадратна градина. Ирен бе излекувала още една мъничка част от него, още…

Тя седеше на красиво резбован стол пред кръглото езерце, подпряла глава на единия си юмрук.

В първия момент му се стори, че е заспала под слънчевите лъчи.

Ала щом я доближи, съзря нещо лъскаво по лицето й. Мокро и лъскаво.

Не кръв — сълзи.

Шуртяха безмълвно, безспирно, докато Ирен се взираше в езерцето, покрито с розови лилии, наблюдавайки широките им смарагдови листа.

Взираше се, но сякаш не го виждаше.

— Ирен.

Тя не го чу. Още една сълза се търкулна по лицето й, отронвайки се върху бледолилавата й рокля. И още една.

— Ранена ли си? — попита я дрезгаво Каол, докато количката му хрущеше по бялата чакълеста алея на градината.

— Бях забравила — промълви тя с разтреперани устни, без да откъсва очи от езерцето, без да помръдва глава. — Бях забравила как изглежда. Как мирише. Бях забравила… гласа й.

Лицето й се сбърчи болезнено и гърдите на Каол се стегнаха. Той придвижи количката си до нейния стол, но не я докосна.

Ирен прошепна:

— Полагаме клетва… никога да не отнемаме човешки живот. Тя я наруши, когато онези войници дойдоха в дома ни. Скрила бе кинжал в роклята си. Когато видя, че единият ме сграбчи… му се нахвърли. — Тя затвори очи. — Уби го. За да ми спечели време. И аз избягах. Оставих я. Побягнах и я изоставих, а сетне гледах как… гледах от гората как градят кладата. Чувах писъците й, безкрайните й вопли…

Тялото й се разтресе.

— Беше добра жена — продължи Ирен. — Добра, милосърдна жена и ме обичаше. — Сълзите й се стичаха, ала тя не ги триеше. — Те ми я отнеха.

Мъжът, на когото бе служил… той й я бе отнел.

— Къде отиде след това? — намеси се меко Каол.

Треперенето й постихна. Тя избърса носа си.

— Майка ми имаше братовчедка в северната част на Фенхароу. Побягнах натам. Пътувах две седмици, но успях да стигна.

На единайсет. Успяла бе да стигне до леля си в обсадения Фенхароу — едва на единайсет.

— Работих шест години във фермата им. Преструвах се на обикновено момиче. Не говорех много. Лекувах с билки, когато нямаше опасност да ме заподозрат. Но не ми стигаше. Чувствах… чувствах дупка в себе си. Празнина. Сякаш бях незавършена.

— Затова си дошла тук?

— Напуснах фермата. Исках да дойда тук. Тръгнах през Фенхароу. През Оуквалд. През… през планините… — Гласът й стихна до шепот. — Вървях шест месеца, но достигнах до… до пристанището на Иниш.

За пръв път чуваше за Иниш. Сигурно беше в Мелисанде, щом бе прекосила…

Беше прекосила планини.

Крехката жена до него… бе прекосила планини, за да дойде тук. Съвсем сама.

— Нямах достатъчно пари да се кача на кораб. Затова останах там. Намерих си работа.

Той потисна импулса си да надникне към белега през гърлото й. Да попита каква работа…

— Повечето момичета работеха по улиците. Иниш беше… не е добро място. Но аз открих една странноприемница до пристанището и собственикът ме нае. Работех като сервитьорка и слугиня и… останах. Възнамерявах да работя само месец, но се задържах цяла година. Позволявах му да реже от надниците ми, да взима бакшишите ми. Да увеличава наема ми. Да ме забута в килера под стълбите. Нямах пари за корабен билет, а и мислех… мислех, че ще трябва да платя образованието си тук. Не желаех да тръгвам без достатъчно пари за таксата, затова… затова останах.

Той сведе поглед към ръцете й, вкопчени една в друга в скута й. Представи си ги с кофа и парцал, с гъба и мръсни чинии. Представи си ги протрити до кръв. Представи си мръсния хан и обитателите му — какво бяха виждали в нея, по какво бяха ламтели.

— Как стигна дотук?

Ирен стисна уста и сълзите й секнаха. Тя въздъхна.

— Дълга история.

— Имам време да я чуя.

Тя пак поклати глава и най-сетне вдигна поглед към него. Имаше някакво… проясняване по лицето й. В очите й. Проясняване, което дори не трепна, когато Ирен пророни:

— Знам от кого ти е онзи белег.

Каол застина.

Мъжът, отнел обичната й майка; мъжът, принудил я да преброди толкова свят…

Той намери сили да кимне.

— Предишният крал — прошепна Ирен, наново впила поглед в езерцето. — И той… и той е бил обсебен от демон, нали?

Думите й бяха просто кротък полъх на вятъра, едва доловими дори за него.

— Да — потвърди той. — Десетилетия наред. Аз… съжалявам, че не ти казах. Смятахме тази информация за… доста деликатна.

— За да не реши някой, че новият крал не е подходящ за трона.

— Да. Подобно знание отваря вратата към въпроси, които е най-добре да останат незададени.

Ирен потри гърдите си с изнурено, мрачно лице.

— Нищо чудно, че магията ми бяга така.

— Съжалявам — повтори той.

Друго не му идваше наум.

Очите й се плъзнаха към него и малкото спотаена в тях мъгла се разсея.

— Това ми дава още повече хъс да се боря със злото в теб. Да залича и последната диря от него. Този път ме причакваше. Смееше ми се. Смогнах да се добера до теб, но те обгръщаше толкова гъст мрак, че сякаш те затваряше в… черупка. И виждах всичко, което ти показваше. И твоите спомени, и неговите. — Тя потри лицето си. — Тогава разбрах. Разбрах от кого е раната. Забелязах какво ти причинява и допуснах, че единственият начин да спра мрака, да го отблъсна…

Тя сбърчи устни, като че очакваше отново да се разтреперят.

— С малко светлина — довърши вместо нея Каол. — Със спомен от светъл, хубав ден.

Не намираше думи да изрази благодарността си, задето бе разкрила този скъп спомен за майка си пред демона, който я бе унищожил.

Ирен явно прочете мислите му, защото каза:

— Радвам се, че именно със спомен за нея съумях да отблъсна тъмнината още малко.

Гърлото му се стегна и той преглътна тежко.

— Зърнах твоя спомен — промълви Ирен. — За онзи мъж. Баща ти.

— Кучи син от висша класа.

— Не си бил виновен ти. За нищо.

Той сдържа възражението си.

— Имал си късмет, че не си успял да си пукнеш черепа — заяви тя, оглеждайки челото му, светлия белег, почти скрит от косата му.

— Сигурен съм, че баща ми го вижда по обратния начин.

В очите му изплува тъмнина.

— Не заслужаваш подобна съдба — рече Ирен.

Думите й докоснаха нещо болезнено, гнило в него, нещо, което бе заключил надълбоко в себе си, без да го поглежда от дълго, дълго време.

— Благодаря — скалъпи той.

Поседяха мълчаливо няколко дълги минути.

— Колко е часът? — попита Каол накрая.

— Три — отговори Ирен.

Той подскочи.

Нейните очи обаче се устремиха право към краката му. Към стъпалата му. Помръднали бяха заедно с горната част от тялото му.

Тя отвори безмълвно уста.

— Още малко напредък — обясни той.

Върху устните й си проправи път усмивка — сдържана, но сърдечна. Съвсем различна от онази, която бе залепила на лицето си преди няколко часа. Когато влезе в спалнята му и го завари с Несрин в леглото. Като съзря изражението й в онзи момент, светът сякаш потъна под краката му. А когато отказа да го погледне в очите, когато обгърна тялото си с ръце…

Тогава му се прииска да можеше да ходи. За да запълзи на колене към нея.

Не разбираше защо. Защо се чувстваше толкова низък. Защо не намираше смелост да погледне Несрин. Макар и да си даваше сметка, че спътницата му е твърде прозорлива, за да не забележи какво се случва. Такова обаче бе неизреченото споразумение помежду им от миналата вечер — мълчание по темата. А това само по себе си…

Ирен побутна с пръст босото му ходило.

— Усещаш ли това?

Каол сви пръстите на краката си.

— Да.

Тя свъси вежди.

— Силно или слабо натискам?

Ирен заби пръст в плътта му.

— Силно — изсумтя той.

Натискът понамаля.

— А сега?

— Слабо.

Тя повтори експеримента си върху другото му стъпало. Докосна всеки от пръстите му.

— Струва ми се — отбеляза накрая, — че съм успяла да изтласкам зловредното влияние надолу, някъде до средата на гърба ти. Белегът си е същият, но чувството е някак… — Тя поклати глава. — Не мога да го обясня.

— Не е нужно.

Радостта й — непомрачената й радост в онзи спомен — му беше извоювала това раздвижване. Разкритието й, жертвата й в името на лечението.

— Умирам от глад — обяви Каол и я сръчка с лакът. — Искаш ли да хапнем заедно?

И за негова изненада Ирен прие.