Кулата на зората

42

Пилето беше капан.

Това си помисли Несрин, когато Кадара се блъсна в паяжината — в мрежата, оплетена между двата зъбера. Оплетена да улавя не вятъра, а руките.

Усети единствено как Сартак стрелва тялото си към нейното, за да я закрепи върху седлото, вкопчил се здраво в поводите, докато Кадара пищеше.

Силен удар, трептяща светлина, скали; късове шисти, сиво небе, златисти пера. Воят на вятъра, пронизителният крясък на пиленцето, ревът на Сартак.

Сетне гърчене и толкова невъобразим сблъсък със скала, че мощта му отекна в зъбите й, в костите й. После пропадане, търкаляне; оплетеното в паяжина тяло на Кадара се беше извило така, че да предпази пилето в ноктите й от последния удар, също както това на Сартак се бе извило да предпази Несрин.

А накрая — трясък. И отскочиха — отскочиха толкова много, че кожените каиши на седлото се скъсаха. Двамата още бяха закачени за седлото, когато то се откъсна от тялото на Кадара, лъкът на Несрин изхвърча от ръката й, пръстите й се вкопчиха във въздуха…

Сартак извъртя и двама им и тялото му се превърна в масивна стена около нейното тъкмо когато Несрин осъзна къде е небето, къде е проходът…

Стовариха се върху шистовата скала с викове. Сартак пое удара, стиснал Несрин върху себе си.

В първия миг се чу само хрущенето на раздробени шисти и глухото тупване на откъртени скали. Тя не можеше да си спомни къде е тялото й, къде е дъхът й…

След това се долови дращене на крило по шистовата скала.

Несрин отвори очи и се впусна в действие още преди да си помисли какво трябва да направи.

Дълбока рана, напластена с дребни камъчета и прахоляк, зееше върху китката й. Не усещаше болка и почти не обърна внимание на кръвта; просто затърси слепешком каишите на седлото, разкопча ги един по един и вдигна задъхано глава, осмелявайки се да погледне…

Сартак изглеждаше зашеметен. Мигаше към сивото небе. Но беше жив, дишаше въпреки кръвта, стичаща се по слепоочието му, по бузата му, по устата му…

Тя простена през зъби и най-сетне смогна да освободи краката си, стана от Сартак и се зае с неговите, с оплетените парчета кожа между двама им.

Почти целият беше заровен в шисти. Ръцете му бяха раздрани, а краката му…

— Не са счупени — програчи той. — Не са счупени.

Изричаше го повече за свое успокоение, отколкото за нейно.

Несрин укроти разтрепераните си пръсти, колкото да разкопчае и другите каишки. Плътният кожен костюм бе спасил живота му, беше попречил на скалите да раздерат плътта му до кост. Той бе поел удара и за двама им, така я бе извъртял, че да паднат на неговия гръб…

Несрин заразчиства трескаво с пръсти шистовите отломки по раменете и ръцете му, без да чувства как острите парчета разрязват кожата й. Лентата в края на плитката й се беше развързала при падането и сега косата й хвърчеше около лицето й, пречейки на видимостта й към гората зад тях и скалите наоколо.

— Ставай! — рече задъхано тя. — Ставай!

Той си пое въздух и клепачите му затрепкаха.

— Ставай — повтори Несрин, но този път умолително.

Някъде напред се разнесе хрущене на шисти, придружено от нисък, болезнен вой.

Сартак се надигна рязко.

— Кадара…

Несрин се завъртя на колене към звука, издирвайки лъка си с поглед.

На десетина метра пред тях в прохода Кадара лежеше оплетена в почти невидимата коприна — призрачна мрежа, обездвижила крилете й, главата й…

Сартак се изправи немощно, залитна и се подхлъзна на рехавите шистови скали, но астерионският нож мигновено се появи в ръката му.

Несрин също съумя да стане на изнемощелите се крака и продължи да се озърта из прохода, въпреки че й се виеше свят.

Ето. Лъкът й лежеше близо до скалната стена. Невредим.

Тя се спусна към него, а Сартак — към рука си. Достигна оръжието тъкмо когато принцът започна да разрязва паяжината.

— Всичко ще е наред — успокояваше Кадара той. Ръцете и вратът му бяха облени в кръв. — Ще те измъкна…

Несрин преметна лъка си през рамо и долепи ръка до джоба си. Фалкан…

Малко краче побутна дланта й в отговор. Беше жив.

Без да губи време, тя се втурна към рука, вадейки елфическия си меч от ножницата, която Борте й беше намерила, и също се зае да реже дебелите нишки. Паяжината полепваше по пръстите й, съдираше кожата й, но тя не спираше да я разсича, за да освободи едното крило на Кадара, докато Сартак се бореше за другото.

Достигнаха краката й едновременно.

И забелязаха, че ноктите й са празни.

Несрин вдигна рязко глава и пак заоглежда прохода, купчините раздробени шисти…

Пиленцето бе изхвръкнало при сблъсъка им със скалите

Явно дори Кадара не бе успяла да задържи ноктите си свити при агонията от удара. Малкият рук лежеше на земята до ръба на прохода и се мъчеше да стане, огласяйки тясното пространство с ужасено писукане.

— Изправи се, Кадара — нареди Сартак с пресекващ глас. — Стани!

Огромните й криле се размърдаха сред скриптене на натрошени шисти и рукът опита да се подчини. Несрин се запрепъва към пилето, по чиято пухкава сива глава блестеше кръв, а големите му тъмни очи я гледаха уплашено, умолително…

Всичко се разигра толкова бързо, че Несрин нямаше време дори да извика.

В първата секунда пиленцето отваряше човка да изписука за помощ.

В следващата пропищя с изцъклени очи, защото дълъг, абаносовочерен крак изскочи иззад една щръкнала скала и се стовари върху гръбнака му.

Изхрущяха кости и плисна кръв. Несрин спря толкова рязко, че залитна и падна на земята с нечленоразделен вик на уста. Черният крак завлече пърхащото, писукащо пиле зад скалата…

Паническите крясъци стихнаха.

Несрин беше виждала кошмарни неща — неща, които я бяха карали да повръща, да загуби съня си, но агонизиращите, умолителни вопли на пилето, докато онова страшилище не ги секна…

Тя се завъртя върху хлъзгавите шисти и хукна към Кадара и Сартак, който също бе зърнал как паякът завлича малкото зад скалата и сега крещеше на рука си да излети…

Кадара пробва, но не съумя да стане.

— ЛЕТИ! — изрева Сартак.

Бавно и тромаво рукът се изправи на крака, провлачвайки одрания си клюн през натрошените скали.

Нямаше да се справи. Нямаше да излети навреме. В обгърнатата с паяжини гора… Вече шаваха сенки. Приближаваха се.

Несрин прибра меча си в ножницата и свали лъка от рамото си. Насочи разтреперана стрела към скалата, зад която бе завлечено пилето, после и към гората на стотина метра от тях.

— Хайде, Кадара — продължаваше да я умолява Сартак. — Ставай!

Птицата почти не беше в състояние да лети, камо ли да носи хора на гърба си…

Зад гърба й се чу хрущене на раздробена скала. Откъм каменния лабиринт в прохода.

Капан. Бяха попаднали в капан…

Фалкан се размърда в джоба й, мъчейки се да се измъкне. Несрин го притисна с предмишницата си.

— Не още — пророни. — Не още.

Силата му не беше като на Лизандра. През последната седмица неуспешно бе опитал да се преобрази в рук. Но големият вълк беше най-едрото му превъплъщение. На толкова беше способна магията му.

— Кадара…

Първият паяк излезе от гората. Също толкова черен и лъскав като убитата си посестрима.

Несрин пусна стрелата.

Паякът се сгромоляса назад с писъци — скверни звуци, които разтърсиха скалите. Беше го улучила право в окото. Веднага зареди втора стрела и заотстъпва към Кадара, която тъкмо започваше да размахва криле…

Рукът залитна.

Сартак му изкрещя:

— ЛЕТИ!

Порив на вятъра развя косата на Несрин и понесе със себе си по-фините шистови люспи. Земята зад тях тътнеше, но тя не посмя да откъсне очи от втория паяк, пръкнал се от гората. Стреля наново, ала този път песента на стрелата й се сля с пърпоренето на могъщи криле. Тежки, болезнени махове, и все пак напористи…

Несрин надникна през рамо само за миг. Едва колкото да съзре как Кадара препуска с разперени криле, ръсейки кръв и късчета шисти, как се бори за всеки удар, който трябваше да я издигне над тесния проход. В същия момент от сенките на някаква скала нагоре по отвесния скат на върха се появи черното туловище на друг каранкуи, свил крака, сякаш се канеше да скочи на гърба на рука…

Несрин стреля и след нейната стрела мълниеносно полетя втора. На Сартак.

И двете попаднаха в целта си. Едната се заби в окото на паяка, другата нахлу право през отворената му уста.

Той изврещя и се прекатури от високия си пост. Кадара кривна настрани, за да избегне трупа му, и едва не се блъсна в нащърбения склон на върха. Строполяването на паяка върху скалистата земя проехтя из каменния лабиринт пред тях.

След секунда Кадара излетя в сивото небе, размахвайки яростно криле.

Сартак се завъртя към Несрин тъкмо когато тя реши да надникне назад към боровата гора.

Откъдето с кръвожадно съскане изскочиха още поне шест паяка.

Облян в кръв, тежко задъхан, принцът намери сили да сграбчи ръката на Несрин и да процеди:

— Бягай!

Тя го послуша.

Ала не се втурнаха към боровете.

Побягнаха към забуления в сумрак край на лъкатушещия проход.