Кулата на зората

1

Каол Уестфол, бивш капитан на кралската стража, понастоящем Ръка на новокоронования крал на Адарлан, в последно време се убеждаваше кой бе най-омразният за него звук на света.

Колелата.

Трополенето на колелата по дървения под на кораба, с който плаваше сред бурните води през последните три седмици. А сега и глухото им дрънчене по лъснатия зелен мрамор и живописните мозайки из бляскавия дворец в Антика, собственост на хагана на Южния континент.

Понеже нямаше какво друго да прави, освен да седи в стола си на колела, който бе започнал да възприема и като свой затвор, и като единствено средство за придвижване из света, Каол запечатваше в съзнанието си всеки сантиметър от огромния дворец, кацнал върху един от безчетните хълмове на столицата. Всеки сантиметър, изграден с материали от различно кътче на хаганската могъща империя в нейна прослава.

Излъсканият зелен мрамор, по който се търкаляше сега количката му, беше добит в някоя от каменоломните в югозападната част на континента. Червените колони, изсечени като великански дървета, чиито най-горни клони се протягаха по високия сводест таван на необятната приемна зала, бяха докарани от североизточните пясъчни пустини.

Мозайките, вградени тук-там в зеления под, бяха дело на занаятчия от Тигана — още един от любимите градове на хагана, разположен в планинския южен край на континента. Всяка изобразяваше сцена от богатото, жестоко, но славно минало на хаганата: вековете от съществуването на номадския, коневъден народ, обитавал тревистите степи на изток; въздигането на първия хаган — военачалник, обединил разпилените племена в единна, завоевателна сила, която се впуснала да превзема континента парче по парче, изковавайки с далновидност и брилянтна стратегия днешната всемогъща империя. Майсторът бе предал в мозайките си и тривековната история след това: големия брой хагани, разширили империята, разпределяйки богатствата от стотина завладени земи по цялата си територия, изграждайки безброй мостове и пътища, за да свържат частите една с друга, управлявайки просторния континент с размах и трезва мисъл.

Вероятно мозайките пресъздаваха облика на империята, в каквато бе могъл да се превърне и Адарлан, размишляваше Каол, докато тихият говор на придворните отекваше по изсечените колони и позлатените куполи напред. Е, ако над Адарлан не властваше марионетка, поставена в ръцете на крал демон, решен да превърне света им в пиршество за пълчищата си.

Каол извърна глава към Несрин, която буташе количката му с каменно изражение на лице. Единствено тъмните й очи, стрелкащи се към всеки минувач, всеки прозорец, всяка колона, разкриваха поне някакъв интерес към внушителния дом на хагана.

Запазили бяха най-хубавите си дрехи за днешната среща и новоназначеният капитан на стражата наистина изглеждаше превъзходно в пурпурнозлатистата си униформа. А откъде Дориан бе изровил една от униформите, които Каол някога бе носил с такава гордост, той самият нямаше представа.

Първоначално бе възнамерявал да се облече в черно просто защото цветът… Открай време не се възприемаше в цветни дрехи с изключение на червеното и златистото, които символизираха кралството му. Черното пък вече принадлежеше на обсебените от Валгите войници на Ераван. Именно намъкнати в изцяло черните си униформи бяха тормозили Рифтхолд. С тях залавяха, изтезаваха и колеха хората му.

А накрая ги закачваха да висят по портите на двореца.

Едва бе намирал сили да надзърне към антиканските стражи, които подминаваха по пътя насам, и онези по улиците, и тези в самия дворец — изправени гордо, застанали нащрек с мечове на гърбовете и бойни ножове на хълбоците. Дори сега потискаше импулса си да надникне към обичайните им постове в залата, към местата, по които и той самият би разпределил войниците си. И към капитанското, онова, което, без съмнение, би заел той, откъдето би следил срещата с чуждоземните посланици.

Несрин отвърна на погледа му с нетрепващи абаносови очи. Дългата до раменете й черна коса се полюшваше леко с всяка нейна стъпка. По красивото й, сериозно лице нямаше и следа от тревога. Нищо по него не подсказваше, че им предстои среща с един от най-могъщите мъже на света, способен да промени съдбата на собствения им континент във войната, която със сигурност вече се разразяваше из цял Адарлан и Терасен.

Каол обърна глава напред, без да отрони и дума. Стените, колоните и сводестите врати имаха уста, уши и очи, беше го предупредила Несрин.

Именно тази мисъл го възпря да докосва каквото и да било по дрехите, на които окончателно се бе спрял: светлокафяв панталон, стигащи до коляното кафеникави ботуши, бяла копринена риза, почти скрита от тъмния му тюркоазен жакет. Жакетът беше що-годе семпъл и за високата му цена говореха само изящните месингови катарами по предницата и деликатният блясък на финия златист конец по ръбовете. Не носеше меч на кожения си колан и чувстваше липсата на успокоителната му тежест като фантомна болка в отсечен крайник.

Или крака.

Две задачи. Имаше две задачи в двореца, а още не знаеше коя ще се окаже по-неизпълнима.

Да убеди хагана и шестимата му евентуални наследници да се включат във войната срещу Ераван с многобройната си армия…

Или да открие лечител в Торе Сесме, който да го вдигне на крака.

Да го оправи, додаде наум с немалък прилив на отвращение.

Мразеше тази дума. Почти колкото трополенето на колелата. Да го оправи. Макар и точно това да очакваше от легендарните лечителки, просто му се гадеше от този израз.

Затова прогони и него, и мисълта от съзнанието си, докато Несрин продължаваше да следва почти безмълвната група слуги, които ги водеха чак от пристанището, през лъкатушещите, прашни калдъръмени улици на Антика и нагоре по стръмния булевард към куполите и трийсет и шестте минарета на двореца.

Ленти от всевъзможни бели платове — от коприна до фина вълна и лен — висяха от безброй прозорци, фенери и входове. Навярно заради скорошната смърт на някакъв държавник или далечен роднина на хагана, обяснила му беше тихо Несрин. Ритуалите за почитане на мъртъвците бяха разнородни и често смесица от множеството кралства и земи, вече обединени под господството на хаганата, но белият плат бе древна реликва от вековете, когато народът на хагана скитал из степите и полагал мъртъвците си под вечно бдящото, открито небе.

Но градът далеч не изглеждаше в траур, докато минаваха през него. Хората крачеха забързано в какви ли не облекла, търговците хвалеха стоките си, дякони, подаващи се от дървени и каменни храмове — всеки бог си имал свой дом в Антика, беше го просветлила Несрин, — привикваха хората от улиците. А над всичко това, дори над двореца, се извисяваше сияйна кула от светъл камък, разположена върху един от южните хълмове.

Торе. Кулата, обитавана от най-вещите простосмъртни лечителки на света. Каол се бе постарал да не я гледа твърде втренчено през прозорците на каретата, въпреки че гигантската кула се виждаше от почти всяка улица, от всяко ъгълче на Антика. Слугите не казаха нищо за нея, дори не споменаха за господстващото й присъствие, което сякаш засенчваше и двореца на хагана.

Слугите така или иначе не бяха особено разговорливи по пътя насам и все пак не пророниха и дума за траурните знамена, брулени от сухия вятър. Мълчаха и мъжете, и жените — всичките с тъмни, лъскави, прави коси, до един облечени със свободни панталони и разкроени жакети в кобалтовосиньо или кървавочервено, обточени с бледозлатисто. Платени прислужници, но потомци на робите, притежавани някога от хаганския род. Докато предишната владетелка, жена с буден, новаторски дух, не забранила робовладелството като една от множеството мерки за усъвършенстване на империята. Тя освободила робите си, ала ги задържала като платени слуги заедно с децата им. А ето че сега и техните внуци служеха на хаганата.

Никой от тях не изглеждаше недохранен или мизерстващ и никой не показа и капка страх, докато съпровождаха Каол и Несрин от кораба до двореца. Настоящият хаган явно се отнасяше добре с прислугата. Каол се надяваше и наследникът му, все още необявен, да усвои подхода му.

За разлика от политиката в Адарлан и Терасен, тук хаганът сам избираше наследника си — не го предопределяха редът на раждане и полът. Отглеждането на възможно най-много потомци подсигуряваше на хагана по-голям избор, но пък и беше нож с две остриета. Съперничеството между евентуалните наследници… бе същински кървав спорт, в който всеки се стремеше да докаже на родителя си, че е най-силен, най-мъдър, най-подходящ за трона.

Законът повеляваше хаганът да държи на неприкосновено, тайно място запечатан документ, посочващ наследника му, в случай че го застигнеше смърт, преди да е обявил името му. В него можеха да се внасят промени по всяко време, но беше създаден така, че да се избягва нещото, от което се страхуваше владетелят още откакто първият хаган бе съединил кралствата и териториите на континента: срив. Не под напора на външни сили, а заради вътрешна война.

И онзи първи владетел бе постъпил мъдро. През тристагодишната история на хаганата не беше избухнала нито една гражданска война.

Когато Несрин го прекара с количката през шпалира от слуги, които спряха между две гигантски колони и сведоха глави в галантен поклон, когато живописната, богато украсена тронна зала се разгърна пред тях с десетките си посетители, струпани около златния, блеснал под обедното слънце подиум, Каол се зачуди коя ли от петте фигури пред трона щеше да управлява империята един ден.

Единственият звук в залата бе шумоленето на дрехите на петдесетината придворни — Каол ги преброи скришом само за няколко секунди, — събрани от двете страни на бляскавия подиум, образувайки стена от коприна, плът и бижута, почти същински булевард, по който Несрин забута количката му.

Шумоленето на дрехи и трополенето на колелата. Дори скърцаха, макар че ги беше смазала тази сутрин, но няколкоседмичното плаване се беше отразило на метала. Всяко скрибуцане пронизваше ушите му, подобно на нокти, стържещи по камък.

Независимо от това държеше главата си високо вдигната. Раменете — изправени.

Несрин спря на почтително разстояние от подиума и стената от петимата хагански потомци, всичките в разцвета на силите си, мъже и жени, застанали между тях двамата и баща си.

Върховният дълг на принцовете и принцесите беше да бранят императора. Най-лесният начин да докажат предаността си, да повлияят на избора му. А петимата пред тях…

Каол придоби непроницаемо изражение и отново ги преброи. Наистина бяха само петима. Не шестима, както го беше подготвила Несрин.

Но вместо да огледа залата за липсващия хагански потомък, той се поклони дълбоко. Беше упражнявал движението множество пъти през последната седмица от морското им пътешествие, докато въздухът постепенно се стопляше, превръщайки се във все по-сух и сгорещен от слънцето. Още му бе странно да го върши в седнало положение, ала въпреки това Каол се поклони ниско, докато не впери очи в безполезните си крака, в съвършено чистите си кафяви ботуши, където се криеха безчувствените му, неподвижни стъпала.

Когато дочу шумоленето на дрехи от лявата си страна, разбра, че Несрин беше застанала до него и също се покланяше.

Останаха така, колкото траеше поемането на три глътки въздух — поне толкова време се изискваше по думите на Несрин.

Каол го използва, за да свика самообладанието си, да прогони от ума си бремето, увиснало на плещите и на двама им.

Някога умело бе запазвал непоклатимо хладнокръвие. Все пак беше служил на бащата на Дориан години наред, приемайки заповедите му с абсолютен стоицизъм. А преди това бе понасял собствения си баща, чиито думи раняваха също толкова дълбоко, колкото и юмруците му. Преданият настоящ лорд на Аниел.

Титлата „лорд“ пред името на Каол вече беше същинска подигравка. Подигравка и заблуда, която Дориан бе отказал да премахне без значение на протестите му.

Лорд Каол Уестфол, Ръка на краля.

Мразеше го. Повече от скрибуцането на колелата. Повече от тялото, което не усещаше от хълбоците си надолу, чиято неподвижност продължаваше да го изненадва дори седмици по-късно.

Той беше лорд на нищото. Лорд на клетвопрестъпниците. Лорд на лъжците.

И когато надигна торс, срещайки вирнатите в крайчетата очи на белокосия мъж върху трона, когато отпуснатата кафеникава кожа на хагана се сбърчи в лека, лукава усмивка… Каол се запита дали не бе прочел мислите му.