Кулата на зората

48

Несрин се свести, усещайки някакво пронизващо хапане.

Понечи да подскочи с писък…

Ала го потисна веднага щом долови малките зъбки, погризващи леко шията й, ухото й. За да я събудят.

Фалкан. Тя изтръпна. Главата й пулсираше болезнено. В гърлото й се напластяваше горчива жлъчка.

Не хапеше главата й, а дебелите, смърдящи нишки, усукани около цялото й тяло. А пещерата, в която бе попаднала…

Не, не пещера. Покрит участък от прохода. Смътно осветен от луната.

Тя обходи с очи мрака от двете си страни, каменния свод над тях, широк не повече от десетина метра…

И го забеляза. Проснат на земята недалеч от нея, обгърнат от шията до краката с коприна. Лицето му беше покрито със засъхнала кръв, очите му — затворени.

Гърдите му се издигаха и спадаха.

Тя потрепери от напъна да заглуши вопъла, канещ се да напусне гърдите й, докато Фалкан щъкаше надолу по тялото й, прегризвайки паяжината със свирепите си зъби.

Нямаше нужда да го пришпорва. Вместо това огледа празния проход, бледите звезди отвъд него.

Където и да се намираха… беше различно.

Скалите бяха гладки. Почти излъскани. И по тях бяха изсечени безброй релефи, древни и примитивни.

Хамелеонът продължаваше да гризе, освобождавайки я от пашкула нишка по нишка.

— Сартак — осмели се да промълви Несрин. — Сартак.

Принцът не помръдна.

Откъм входа проехтя тракане.

— Спри — прошепна на Фалкан. — Спри!

Хамелеонът прекъсна спускането си по гърба й и се долепи до кожения й жакет. Сянка, по-тъмна от нощта, изплува иззад ъгъла. Нямаше представа откъде идва — дали още се намираха в същия проход, или по склоновете на друг връх.

Този паяк бе малко по-едър от останалите. По-черен. Като че дори звездната светлина не дръзваше да го докосне.

И се закова на място, срещайки погледа на Несрин.

Тя опита да овладее дишането си, да измисли нещо, с което да спечели време на Сартак и Фалкан…

— Значи, вие сте тези, които си търсят гибелта из забравени места — рече паякът каранкуи на халха с красив, звънлив глас.

Несрин преглътна веднъж, втори път, мъчейки се да овлажни сухия си като пергамент език, ала напразно. Накрая все пак смогна да изграчи:

— Да.

— И какво издирвате?

Фалкан я драсна предупредително по гърба. Трябваше да отвлече вниманието на женския паяк, докато той гризеше.

Несрин изстреля:

— Нае ни един търговец, сключил сделка с посестримите ви от Севера, стигийските паяци…

— Посестрими! — изсъска паякът. — Може да са от нашата кръв, но не са ни сестри по душа. Милозливи глупачки, които търгуват с простосмъртни, вместо да ви изяждат.

Ръцете на Несрин се тресяха зад гърба й.

— З-затова ни изпраща. Останал разочарован от тях. С-само петнели легендите… — Нямаше представа какво се лее от устата й. — Иска да се срещне с вас, да провери дали вие не бихте желали да т-т-търгувате с него.

Фалкан докосна ръката й за подкрепа.

— Да търгуваме? Нямаме с какво да търгуваме, освен с човешки кости.

— Нямате паякова коприна?

— Не. Но обичаме да вкусваме мечтите ви, годините ви. Преди да ви погубим.

Дали вече го бяха причинили на Сартак? Затова ли не помръдваше? Докато нишките зад гърба й се късаха бавно, една по една, Несрин се насили да попита:

— Тогава… тогава какво правите тук?

Паякът пристъпи напред и тя се изопна в готовност. Съществото обаче вдигна един от слабите си, завършващи с нокът крайници, за да посочи някаква изсечена стена.

— Чакаме.

И когато очите й се приспособиха към сумрака, Несрин съзря онова, което й бе показал паякът.

Релеф върху сводеста порта — портал.

Под него стоеше фигура, загърната в пелерина.

Тя присви очи, опитвайки се да я разпознае.

— К-кого чакате?

Хоулун бе споменала, че някога Валгите били минали през тези земи…

Паякът изтупа прахоляка от каменната фигура, разкривайки дългата й, буйна коса. А онова, което бе взела за пелерина… се оказваше рокля.

— Кралицата ни — отвърна паякът. — Чакаме Нейно Мрачно Величество да се завърне.

— Не… не Ераван?

Хоулун им беше казала, че каранкуи се кланят на мрачна корона…

Паякът се изплю и отровата кацна близо до оплетените крака на Сартак.

— За нищо на света!

— Тогава коя…

— Чакаме Кралицата на Валгите — измърка паякът, погалвайки релефа с крайник. — На този свят я наричате Майев.