Кулата на зората

38

Кашин може и да не притискаше баща си нито пред други хора, нито на четири очи, но определено си имаше своите похвати. И когато Каол наближи затворените врати към търговското съвещание, свикано от хагана, прикри усмивката си, съзирайки на пост отпред Хашим, Шен и още двама от стражите, с които тренираше всяка сутрин. Шен, чиято броня сияеше на бледата утринна светлина, му намигна и веднага почука на вратата с изкуствената си ръка, преди да я отвори.

Каол не посмя дори да кимне за поздрав и благодарност на стражите. Просто влезе с количката в слънчевата съвещателна зала, намирайки хагана и трима везири в златисти роби около дълга дървена маса, лакирана в черно.

Всички го наблюдаваха безмълвно. Каол обаче продължи напред към масата с гордо вирната глава и приветлива, смирена усмивка на лице.

— Дано не ви прекъсвам, но бих желал да обсъдим един въпрос.

Хаганът стисна устни. Облечен бе в светлозелена туника и тъмни панталони, чиято тясна кройка разкриваше тялото на воин, все още прозиращо под повехналата му външност.

— Колко пъти е нужно да ви повторя, лорд Уестфол, че се налага да говорите с Великия везир — той кимна към начумерения мъж срещу себе си, — ако искате среща с мен.

Каол спря пред масата, намествайки нозете си в количката. Тази сутрин след тренировката с дворцовата стража изпълни колкото можа повече от упражненията си за крака и независимо че си бе възвърнал подвижността чак до коленете, идеята да понесе тежестта на цялото си тяло с тях, за да се изправи…

Прогони я. В момента нищо не опираше до това дали ще е изправен, или седнал.

Можеше да говори с достойнство и авторитет както на крака, така и по гръб. Количката му не бе затвор, не го принизяваше, превръщайки го в по-незначителен.

Ето защо той сведе глава в поклон с едва забележима усмивка.

— С цялото ми уважение, Велики хагане, не идвам на среща с вас.

Урус примигна насреща му — единствения му израз на изненада, когато Каол килна глава към мъжа в небесносиня роба, когото Кашин му беше описал.

— Идвам да говоря с везира ви по международна търговия.

Везирът заснова с поглед между хагана и Каол, като че готов да се провъзгласи за невинен, въпреки че в кафявите му очи просветваше любопитство. И все пак той не посмя да продума.

Каол впи очи в тези на хагана.

Отказа да си напомни, че е прекъснал лична среща на един от най-могъщите мъже в света, че е гост в чуждестранен двор и съдбата на приятелите и сънародниците му зависи от постиженията му тук. Просто продължи да се взира в хагана като мъж в мъж, като воин във воин.

Вече имаше зад гърба си битка с крал.

Хаганът най-сетне посочи с брадичка към едно празно място на масата. Не особено официално приветствие, но все пак беше нещо.

Каол кимна в знак на благодарност и се настани зад масата, поглеждайки спокойно четиримата мъже в очите, преди да заяви на везира по международна търговия:

— Докладваха ми, че сте получили две големи поръчки за огнени копия от армадата на капитан Ролф: една преди появата на Елин Галантиус в Залива на Черепа и една още по-голяма след това.

Белите вежди на хагана подскочиха. Везирът се намести нервно в стола си, но кимна.

— Да — отвърна на езика на Каол. — Правилно са ви докладвали.

— Колко бихте казали, че струва едно огнено копие?

Везирите се спогледаха и един от тях, навярно този по вътрешна търговия, назова сумата.

Каол реши да изчака. Кашин му бе съобщил колосалната цифра още миналата вечер. И точно както допускаше, като чу цената, хаганът извърна глава към везира си.

— Колко предстои да изпратите на Ролф, следователно на Терасен? — поинтересува се Каол.

Още една цифра. Каол позволи на хагана сам да изчисли. И с крайчеца на окото си видя как веждите му се вдигат още по-високо.

Великият везир опря ръце на масата.

— В добрите или лошите намерения на Елин Галантиус опитвате да ни убедите, лорд Уестфол?

Вместо да отговори на язвителния въпрос, Каол заяви на везира по международна търговия:

— Бих искал да ви възложа поръчка. Всъщност искам да удвоя поръчката на кралицата.

Мълчание.

Везирът по международна търговия изглеждаше готов да се превърти в стола си.

Великият везир обаче изсъска презрително:

— С какви пари?

Каол насочи ленивата си усмивка към мъжа.

— Идвам по вашите земи с четири сандъка безценни съкровища. Предполагам, че ще са достатъчни.

За сетен път пълно мълчание.

Докато хаганът не попита везира си по международна търговия:

— Е, ще са достатъчни ли?

— Съкровищата трябва да бъдат оценени и претеглени…

— Извършва се в момента — потвърди Каол, облягайки се назад в количката си. — Ще узнаете цифрата този следобед.

Поредното затишие. Накрая хаганът подшушна нещо на халха на везира по международна търговия, който събра листовете пред себе си и се изниза от залата с подозрителен поглед към Каол. Следващата му глуха дума накара Великия везир и този по вътрешна търговия също да се изнесат от залата, но не и преди първият да прати на Каол още една от ехидните си усмивки.

Озовал се насаме с хагана, Каол зачака мълчаливо.

Урус стана от стола си и отиде при големите прозорци с гледка към цъфналата, сенчеста градина.

— Сигурно се имате за много остроумен, щом съумяхте да си спечелите аудиенция с този ход.

— Говорех сериозно — отвърна Каол. — Наистина желаех да обсъдя сделката с везира ви по международна търговия. Дори да ни откажете съдействието на армията си, не виждам защо бихте възразили срещу покупката на оръжия от вас.

— Несъмнено целяхте и да ми покажете колко доходоносна може да е тази война за нас, щом сте готов да инвестирате толкова в ресурсите ни.

Каол запази мълчание.

Хаганът загърби живописния изглед и слънчевата светлина озари бялата му коса.

— Не ми харесва да ме тласкат с машинации към тази война, лорд Уестфол.

Каол не сведе очи пред тези на Урус, колкото и да впиваше пръсти в страничните облегалки на количката си.

Хаганът попита тихо:

— Наясно ли сте изобщо с военното дело?

Каол стисна челюсти.

— Май скоро ще се запозная с него, не смятате ли?

Хаганът не се усмихна.

— Не опира само до битки, боеприпаси и стратегия. Войната изисква пълната целеустременост на една армия към победата над враговете й. — Дълъг, преценяващ поглед. — Именно срещу това сте изправени: срещу обединения, масивен фронт на Морат. Срещу решимостта им да ви заличат от лицето на земята.

— Проумявам го напълно.

— Така ли? Разбирате ли какво ви причинява Морат още отсега? Те градят, планират и атакуват, а вие едва смогвате да се задържите на крака. Играете по правилата на Перингтън, затова и ще загубите.

Закуската се преобърна в стомаха му.

— Още имаме шанс за победа.

Хаганът поклати глава.

— За целта тази победа трябва да е абсолютна. Налага се да стъпчете съпротивата им докрай.

Краката го сърбяха и той премести леко ходилата си. „Изправете ме! — нареди им. — Изправете ме!“

Свали стъпалата си на земята, макар и мускулите му да изреваха от болка.

— Затова — процеди през оголени зъби Каол, борейки се с краката си, които отказваха да му съдействат — имаме нужда от вашата армия.

Хаганът надзърна към краката му, сякаш виждаше напрегнатата борба, която водеше с тях.

— Не ми харесва да ме преследвате като ловна плячка. Казах ви да изчакате, да уважите траура по дъщеря ми…

— Ами ако аз ви кажа, че дъщеря ви може да е станала жертва на убийство?

Тишина, ужасяваща и тътнеща, изпълни пространството помежду им.

Каол додаде с още по-яростен тон:

— Че пратеници на Перингтън вече може да са проникнали в двореца да ви преследват, да ви манипулират?

Лицето на хагана се изопна. Каол се приготви да понесе гнева му, дори да види как Урус изважда дългия, инкрустиран със скъпоценни камъни нож от хълбока си и го забива в гърдите му. Хаганът обаче просто промълви:

— Свободен сте.

Като че стражите бяха подслушвали разговора им, защото вратата се открехна леко и Хашим го привика с мрачно лице.

Каол не помръдна от мястото си. Зад гърба му проехтяха стъпки. Стражите идваха да го изведат принудително.

Той заби пети в основата на количката си и натегна с всички сили, стисвайки зъби. Единствено през трупа му щяха да го разкарат оттук…

— Идвам, за да спася не само моя народ, а всички народи по света — изръмжа Каол на хагана.

Някой — Шен — вкопчи ръце в дръжките на количката му и се захвана да го обръща.

Каол се завъртя и му просъска:

— Не пипай!

Шен обаче не пусна дръжките, въпреки че в очите му се четеше извинение. Стражът знаеше, несъмнено знаеше какво е чувството някой да докосва количката му, да я мести без негово разрешение. Също както Каол знаеше какво можеше да коства на Шен отказът да го съпроводи от залата.

Ето защо Каол наново прикова поглед в хагана.

— Градът ви е най-великият, в който някога съм бил, а империята ви е стандартът, към който всички трябва да се стремят. Но когато Морат дойде да сее разруха и при вас, кой ще ви подкрепи, ако всички останали вече гнием по бойните полета?

Очите на хагана горяха като живи въглени.

Шен не спираше да бута количката му към вратата.

Ръцете на Каол трепереха от усилието, което полагаше да не го отблъсне, краката му се тресяха от неспирните напъни да се изправи. Той избоботи през рамо:

— Стоях от грешната страна твърде, твърде дълго и платих прескъпо за глупостта си. Не вършете същата грешка…

— Не си позволявайте да съветвате един хаган какво трябва да прави — прекъсна го Урус с очи като парчета лед. Кимна с брадичка на стражите, пристъпващи от крак на крак пред вратата. — Отведете лорд Уестфол обратно в покоите му. И повече не го допускайте на съвещанията ми.

Под спокойните му, студени думи прозираше заплаха. Нямаше потребност да повишава глас, да вика яростно, за да разберат стражите, че ако се проваляха отново, ги чакаше наказание.

Каол не преставаше с опитите да се набира в количката, напрягайки ръце в стремежа да се изправи, да се надигне поне.

Шен обаче изкара количката му през вратата и го забута надолу по ярко осветения коридор.

Тялото му все така отказваше да му се подчини. Все така не откликваше на командите му.

Вратите на съвещателната зала се затвориха с тихо щракване, което отекна в костите и мускулите на Каол — звук, по-съкрушителен от всички думи на хагана.

Ирен бе оставила Каол насаме с мислите му предишната нощ.

Остави го и докато крачеше разлютена към Торе, решавайки, че Хасар… О, вече определено нямаше нищо против да манипулира принцесата. Веднага измисли как да накара приятелката си да я покани в онзи проклет оазис.

Ала Каол… Явно дори сутрешната тренировка със стражите не бе смогнала да укроти гнева му. Гнева, който още кипеше във вените му, докато чакаше във всекидневната Ирен пак да изпрати Каджа за зелен хайвер — канап, козе мляко и оцет, преди да започне работа по него.

Лятото клонеше към знойния си свършек и буйните есенни ветрове започваха да брулят водите на тюркоазения залив. В Антика винаги бе топло, но Тясното море беснееше в периода между Юледа и Белтейн. Ако армадата не отплаваше от Южния континент преди това… Е, след снощните събития Ирен не очакваше армадата изобщо да отплава.

Седнал до обичайния златист диван, Каол я поздрави с бегъл поглед. Толкова различен от типичната му мрачна усмивка. А сенките под очите му… Мигновено забравила намерението си час по-скоро да му обясни какво е наумила, Ирен просто попита:

— Спал ли си изобщо?

— Малко — отвърна глухо той.

Тя се доближи до дивана, без да сяда. Вместо това продължи да го наблюдава, кръстосвайки ръце през корема си.

— Може пък да размисли. Хаганът съзнава що за интриганти са децата му. Прекалено умен е да не забележи, че Аргун и Хасар се бяха наговорили, няма как да не заподозре нещо.

— Толкова добре ли го познаваш?

Студен, режещ въпрос.

— Не, но определено съм прекарала тук повече време от теб.

Кафявите му очи просветнаха.

— Не разполагам с две години. Нито имам желание да играя игричките им.

Ясно, понеже тя пък имаше…

Ирен потисна раздразнението си.

— Е, с цупене няма да си помогнеш.

Ноздрите му се разшириха.

— Вероятно.

Не го беше виждала такъв от седмици.

Наистина ли бе минало толкова време? Не можеше да си представи, че рожденият й ден е едва след две седмици.

Но моментът не й се струваше подходящ да спомене нито това, нито плана си. Все незначителни неща на фона на суматохата около тях. И на неговото бреме. На отчаянието и тъгата, увиснали върху раменете му.

— Кажи ми какво се е случило.

Защото определено се беше случило нещо от снощи досега.

Той я стрелна косо и стегна челюсти. Ирен се приготви за отказа му.

Каол обаче промърмори:

— Тази сутрин се срещнах с хагана.

— Получил си аудиенция?

— Не точно.

Той стисна устни.

— И какво стана?

Ирен се подпря на страничната облегалка на дивана.

— Заповяда да ме избутат от залата. — Хладни, безизразни думи. — Не успях дори да отклоня стражите. Да го накарам да ме изслуша.

— И на крака да си стоял, пак щяха да те изведат.

Навярно с някой и друг удар.

Той се взря яростно в нея.

— Не желаех да се бия с тях. Исках да помоля хагана. А дори не можех да падна на колене.

Каол извърна поглед към градинския прозорец и сърцето й се сви. Гняв, мъка и страх бушуваха по лицето му.

— Вече имаш голям напредък.

— Искам отново да мога да се бия рамо до рамо с хората ми — пророни той. — Да умра до тях.

Изреченото я посече подобно на пронизващ леден къс, но тя отвърна сковано:

— Това можеш да сториш и от кон.

— Искам да съм долу, при тях — изръмжа й той. — Искам да се сражавам в калта, на бойното поле.

— Значи, дойде да се възстановиш, само и само за да умреш някъде другаде?

Думите изхвърчаха като стрели от устата й.

— Да.

Смразяващ, безжалостен отговор. Лицето му — също.

Тази буря, развилняла се в него… Нямаше да й позволи да съсипе напредъка им.

А в родината им наистина избухваше война. Каквото и да му се въртеше в главата, не разполагаха с много време. На сънародниците й във Фенхароу не им оставаше много време.

Ето защо Ирен се изправи пред него, хвана го под едното рамо и му заповяда:

— Ставай тогава!

Каол знаеше, че е в калпаво настроение.

Колкото повече се замисляше, толкова повече му се проясняваше колко лесно го бяха изиграли миналата вечер принцът и принцесата… Нямаше значение какъв ход е предприела Елин. Каквото и да бе направила, щяха да го обърнат срещу нея. Срещу него. Ако Елин се беше престорила на девойка в беда, щяха да я нарекат слаб, неуверен съюзник. Просто нямаше как да спечели срещу тях.

Срещата с хагана бе прибързана, неразумна. Нищо чудно и Кашин да го беше изиграл. Защото, ако Урус изобщо бе имал намерение да го изслуша, то вече определено нямаше. И дори Несрин да се върнеше с рукините на Сартак… Посланието й, което бе получил вчера, звучеше твърде предпазливо написа но.

Рукините са опитни стрелци. Независимо от това намират моите умения за интригуващи. Бих желала да ги обучавам още известно време. И да се уча от тях.

Тук летят волно. Ще се видим след три седмици.

Каол не знаеше как да го разбира. Най-вече предпоследното изречение. Обида към него ли беше, или скрито послание, че рукините и Сартак може да пренебрегнат заповедите на хагана, ако той откажеше да ги пусне на война? Но дали Сартак действително би им помогнал с риск да го обвинят в измяна? Каол побърза да изгори писмото.

Летят волно. Не познаваше това чувство. И никога нямаше да го познае. Последните седмици с Ирен, вечерите в града под звездите, разговорите за всичко и нищо… Може би тези неща се доближаваха до усещането… Ала не променяха мрачното им бъдеще.

Не, оставаха си все така сами във войната. И колкото повече се бавеше сега, когато приятелите му вече воюваха…

А той още си седеше тук. В тази проклета количка. Без армия, без съюзници.

— Ставай!

Той мудно вдигна лицето си към Ирен, която го държеше под едното рамо с огнено предизвикателство в очите.

Каол примигна насреща й.

— Какво.

Не точно въпрос.

— Ста-вай! — Тя стисна устни. — Щом толкова искаш да умреш в тази война, ставай!

И нейното настроение си го биваше. Е, добре тогава. Изгаряше от желание да се скара с някого, не съумяваше да потуши бушуващата си енергия на тренировъчната площадка, прикован в проклетата количка. Но точно с Ирен…

През последните седмици не си позволяваше дори да я докосне. Налагаше си да стои настрана от нея въпреки несъзнателния допир понякога, въпреки случаите, когато главата й се озоваваше съвсем близо до неговата и той не можеше да отлепи поглед от устните й.

Миналата вечер обаче долови напрежението й, когато Хасар подхвърли, че Несрин се е прибирала. Разочарованието, което усилено се мъчеше да прикрие, а сетне и облекчението, когато Каол разкри за удължения престой на Несрин в планината.

Какво копеле беше само! Дори да убедеше хагана да спаси кожите им във войната… щеше да напусне Антика. С празни ръце или с армия, но щеше да си тръгне. И дори Ирен да имаше намерение да се върне на континента им, не знаеше кога ще я види отново. Ако изобщо я видеше повече.

А може би и двамата нямаше да оцелеят.

Едничката мисия, която приятелите му му бяха поверили, която Дориан му беше поверил…

… се оказваше непосилна за него.

Целият опит зад гърба му, всичките му знания… Не стигаха. Каол посочи краката си с поглед.

— Как?

Беше постигнал повече, отколкото някога бе очаквал, но това…

Хватката й го пристегна болезнено.

— Сам го каза: не разполагаш с две години. Вече съм излекувала достатъчно от краката ти, че да успееш да се изправиш. Така че — ставай!

И тя даже го дръпна.

Той я изгледа изпод свъсени вежди и изпусна малко от яда си.

— Пусни ме.

— Или какво?

Бясна беше, и още как!

— Кой знае какво ще доложат шпионите на господарите си. Хладнокръвни, тежки думи.

Ирен стисна уста.

— Не се боя от докладите им.

— Така ли? Стори ми се, че нямаш нищо против привилегиите: все пак само щракна с пръсти онази нощ, и Кашин дотърча. Може би някой ден ще му омръзне да го размотаваш.

— Това са пълни глупости, много добре го знаеш. — Тя пак го дръпна за ръката. — Ставай!

Той не се подчини.

— Явно принцът не е достоен за теб, но низвергнатият син на лорд е?

Досега не бе дръзвал да облече тази мисъл в думи. Дори наум.

— Яростта ти, задето Хасар и Аргун те надиграха, задето хаганът отказа да те послуша, не ти дава право да се заяждаш с мен. — Тя оголи зъби. — Сега ставай, щом толкова ти се воюва.

Той изтръгна рамото си от ръката й.

— Не отговори на въпроса ми.

— Няма да му отговоря.

Вместо да го хване отново, Ирен пъхна цялата си ръка под него и запъшка, сякаш се канеше да го вдигне сама, нищо, че тежеше двойно колкото нея.

Каол стисна зъби и единствено за да не й позволи да се контузи, отново я пропъди, стъпвайки на пода. Сетне опря ръце в страничните облегалки на количката си и се набра колкото можа по-напред.

— Ами сега?

Можеше да движи краката си под коленете, а и през последната седмица усещаше леко гъделичкане в бедрата, но…

— Помниш как се стои прав, нали?

Той на свой ред изстреля:

— Защо изглеждаше толкова облекчена, когато казах, че Несрин ще се забави още няколко седмици?

Луничавата й кожа пламна, но тя за пореден път го доближи и усука ръце около свитите му лакти.

— Не исках да се разсейваш излишно.

— Лъжкиня.

Ирен го задърпа и ароматът й го обгърна. Количката изскърца под напора на ръцете му.

Тя парира хитро, подхващайки офанзива.

— На мен пък ти ми се видя облекчен — изсъска и дъхът й загря ухото му. — Май се зарадва, че ще отсъства още време, за да продължиш да се преструваш, че си й предан, да се криеш зад тази стена. За да не се притесняваш, че те наблюдава, когато си тук, с мен, за да не размишляваш върху чувствата си към нея. Като я няма, тя се превръща в спомен, в далечен идеал, но тук ли е, погледнеш ли я, какво виждаш? Какво изпитваш?

— Била е в леглото ми и това подсказва достатъчно за чувствата ми към нея.

Мразеше собствените си думи, макар че гневът в тях, остротата… служеха му за отдушник.

Ирен вдиша рязко, ала не отстъпи.

— Да, била е в леглото ти, но вероятно за да те разсейва от мрачните мисли. И сигурно й е омръзнало. Омръзнало й е да се усеща като утешителна награда.

Ръцете му се напрягаха все повече, количката се клатеше под него, докато Каол се избутваше нагоре и нагоре, решен да се задържи на крака поне колкото да я изгледа ядно в очите.

— Не знаеш какви ги приказваш.

Не бе споменала Елин нито веднъж, не беше попитала след снощната вечеря. Сега обаче…

— Значи е избрала Дориан, така ли? Кралицата. Учудвам се, че е смогнала да понесе когото и да било от вас, като се има предвид историята ви. Какво е причинило кралството ви на нейното.

Грохот изпълваше ушите му, но той започна да прехвърля тежестта си върху стъпалата си, заповядвайки на гръбнака си да го държи дотолкова, че да успее да я заплюе в лицето.

— На теб май не ти пречеше онази нощ на тържеството. Почти те накарах да ме молиш.

Не знаеше какво излиза от устатата му.

Ноктите й се впиха в гърба му.

— Няма да повярваш по какви хора може да те увлече онзи опиат. С кого може да те накара да се омърсиш.

— Да, ясно. Със син на Адарлан. Вероломен клетвопрестъпник. Такъв съм аз, нали?

— Няма как да знам, не смееш да говориш за това.

— А теб много те бива в приказките, а?

— Тук сме заради теб, не заради мен.

— Върховната лечителка май смята другояче, щом ти е възложила моя случай. Видяла е, че колкото и нависоко да се изкачваш в кулата, си оставаш онова момиче от Фенхароу. — От гърлото му се изтръгна леден, горчив смях. — Познавам и друга жена, загубила колкото теб. Но знаеш ли какво стори тя със загубата си? — Не можеше да възпре потока на думите, не можеше да разсъждава заради тътена в главата си. — Издири виновниците и ги унищожи. А ти какво постигна през тези години?

Каол долови как думите му пронизват целта си.

Усети как тялото й се сковава.

И в този момент се изправи — тежестта на тялото му се разпредели, коленете му се превиха леко и той се озова на крака.

Твърде далеч. Беше стигнал твърде далеч. Не вярваше в тези неща. Дори не си ги бе помислял.

Не и за Ирен.

Гърдите й се надигнаха в насечена глътка въздух, дъхът й се сля с неговия и тя впи поглед в него, затваряйки уста. А с това помежду им се изпречи стена. Непреодолима стена.

Никога нямаше да му прости за думите, повече никога нямаше да му се усмихне.

Никога нямаше да забрави. Въпреки че вече стоеше на крака пред нея.

— Ирен — прошепна дрезгаво, но тя измъкна ръце от него и отстъпи крачка назад, клатейки глава.

Оставяше го да стои — сам. Сам и уязвим. Отстъпи още крачка и слънчевата светлина озари сребристата влага в очите й.

Жестока болка раздра гърдите му.

Каол сложи ръка на тях, сякаш ги усещаше как хлътват, докато нозете му се олюляваха.

— Точно аз нямам никакво право да говоря така. Аз съм нищо и именно за себе си…

— Може да не съм се била с крале и да не съм разрушавала замъци — процеди студено тя с разтреперан от гняв глас, продължавайки да отстъпва назад, — но аз съм вероятната наследница на Върховната лечителка. Благодарение на усърдието, страданията и саможертвите ми. Именно заради тях сега стоиш на крака. И заради тях много хора са живи в момента. Така че може да не съм воин с меч в ръката, може да нямам славно минало като твоето, но поне спасявам животи, вместо да ги отнемам.

— Знам — увери я той. Отново залитна и едва се сдържа да не вкопчи ръце в страничните облегалки на количката, намираща се вече толкова далеч под него. — Ирен, знам.

Преминал бе границата. И се мразеше повече отвсякога, задето я беше нападнал така, задето бе постъпил толкова глупаво, при положение че всъщност мислеше всичко това за самия себе си…

Ирен направи още крачка назад.

— Моля те — пророни той.

Ала тя се насочваше към вратата. И ако си тръгнеше…

Беше ги пуснал да си отидат… всичките. И той самият заскита по света, но Елин, Дориан, Несрин… беше ги пуснал да си отидат, без да хукне подир тях.

А жената, която сега отстъпваше назад към вратата, която с мъка сдържаше сълзите си — сълзи, причинени от него, сълзи на заслужен гняв…

Тя заопипва слепешком за дръжката.

Но ако си тръгнеше, ако той й позволеше да си тръгне…

Ирен натисна дръжката на вратата.

И Каол пристъпи към нея.