Кулата на зората

13

Ирен пъхтеше, изпънала крака на килима и облегнала гръб на дивана, върху който лорд Каол лежеше също толкова задъхан.

Устата й беше суха като пясък, а крайниците й трепереха така силно, че едва съумяваше да отпусне ръце в скута си.

Лордът изплю кожената пръчка и тя тупна глухо на пода.

Беше викал дори с нея в устата. Крясъците му й се бяха сторили почти толкова жестоки, колкото самата магия.

Магия като черна дупка. Невиждан, черен ад.

Нейната магия бълваше пулсираща светлина срещу стената, която мракът бе издигнал между върха на гръбнака му и останалата част от него. Ирен знаеше — долавяше интуитивно, — че прескочеше ли я, прехвърлеше ли се директно в основата на гърба му… и там щеше да я намери.

Затова се хвърли срещу нея. И я блъска с магията си, докато не се задъха неимоверно.

Но тъмната стена не помръдваше.

Като че ли й се присмиваше тихичко, съскащо, с древна, ледена злоба.

Тя пак и пак запращаше магията си срещу нея, нападаше я с рояка си от огнени бели светлинки, вълна след вълна, ала… напразно.

Чак накрая, след като магията й не успя да открие пукнатина, пролука, през която да се провре… След като понечи да се оттегли, онази тъмна стена сякаш се преобрази.

Трансформира се в нещо… Друго.

Магията на Ирен рухна пред него. Всяка искра на гняв след смъртта на невинната лечителка изстина скорострелно. Но тя не дръзна да надникне към онова, което чувстваше, че се надига зад нея и изпълва мрака с гласове, отекващи сякаш по дълъг, дълъг коридор.

Накрая обаче застрашителното му присъствие я накара да надзърне през рамо.

Чудовищната стена беше жива. И по нея плаваха образи, сменяха се. Като че гледаше през нечии очи. Инстинктивно усещаше, че не са на лорд Каол.

Крепост от тъмен камък се извисяваше сред пепелявосива, гола планина; кулите й бяха остри като копия, ръбовете и парапетите й — отсечени, резливи като бръсначи. Отвъд нея, обгърнала планинските котловини и долини като мрачно одеяло, необятна армия се стелеше към хоризонта, осеян с безчет светли точки — лагерни огньове.

Ирен позна мястото, знаеше чий флаг се развява над многолюдната войска. Името прокънтя в съзнанието й като чук върху наковалня.

Морат.

Тогава се откъсна. Скочи обратно в ярката светлина и непоносимия зной.

Морат, но дали беше истински спомен, оставен от силата, поразила Каол, или бе образ, който мракът беше измъкнал сред най-кошмарните й страхове…

Не беше истина. Не и в тази стая, окъпана в слънчева светлина, огласяна от бодрото бълбукане на градинския фонтан. А ако армията, за която лорд Каол й бе споменал вчера, в действителност изглеждаше така…

С нея щеше да си има работа. С жертвите на това пълчище, дори войниците в него, ако нещата се объркаха.

Това я очакваше у дома.

Не сега — не биваше да мисли за предстоящото в този момент, не и в негово присъствие. Нямаше да му помогне, ако само се тюхкаше за непрогледното си бъдеще, ако му напомняше пред какво ще трябва да се възправи и самият той, какво можеше да помете приятелите му, докато си седяха в тази стая… Подобни мисли нямаше да са от полза за никого от двама им.

Ето защо Ирен усмиряваше разтрепераните си крайници с всяка дълбока глътка въздух, която вдишваше през носа и издишваше през устата си, позволявайки на магията си да се уталожи, да се презареди, докато съзнанието й се укротяваше лека-полека. Лорд Каол пъхтеше тежко на дивана зад нея и никой от двама им не обелваше и дума.

Не, това нямаше да е най-обикновено лечение.

Но ако отложеше завръщането си, ако останеше тук да го лекува колкото време бе нужно… По онези бойни полета навярно имаше други като него, претърпели подобни травми. Ако намереше начин да изцери неговата, колкото и мъчителен да се окажеше процесът… Да, забавянето можеше да се окаже ползотворно. Стига да съумееше да се изправи отново пред онзи мрак. Да разбере как да го разгроми.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш.“

Трябваше.

Очите й се затвориха. По някое време слугинята се върна с маслата, от които Ирен я беше излъгала, че има нужда. Но като ги съзря, веднага изчезна.

Оттогава се бяха изнизали часове. Дни.

Гладът стягаше стомаха й като възел — изненадващо човешко чувство на фона на часовете борба с тъмнината, през които само отчасти съзнаваше, че е долепила длан до гърба му, че той крещи всеки път, когато магията й се блъснеше в онази черна стена.

Ала нито веднъж не я накара да спре. Нито веднъж не й се примоли за почивка.

Треперливи пръсти докоснаха рамото й.

— Добре… ли… — Думи, изтръгнати от прегоряло, раздрано гърло. Имаше потребност от ментов чай с мед. Ирен можеше да извика слугинята… но първо трябваше да си спомни как се говори. Да потърси собствения си глас. — Добре ли си?

Тя открехна клепачи, когато ръката му се отпусна върху рамото й. Не от умиление или загриженост, а просто защото умората така му бе натежала, че не можеше да я помръдне оттам.

Тя самата също беше изтощена до такава степен, че нямаше сили да отблъсне допира му, както бе сторила по-рано.

— Аз съм тази, която трябва да те попита — смогна да програчи. — Усещаш ли нещо различно?

— Не. — Съвършената безчувственост, спотаена зад думата, говореше достатъчно красноречиво за отчаянието му. След няколко секунди мълчание повтори: — Не.

Тя пак затвори очи. Лечението можеше да отнеме седмици. Месеци. Особено ако не откриеше начин да изтласка стената от мрак.

Опита да помръдне краката си, но без успех.

— Трябва да ти донеса…

— Почини си.

Ръката му стисна рамото й.

— Почини — повтори той.

— Приключихме за днес — обяви Ирен. — Няма да правиш повече упражнения…

— Ти… ти си почини.

Тромави, измъчени думи.

Ирен провлачи поглед към големия часовник в ъгъла. Примигна веднъж. Втори път.

Пет.

Бяха тук от пет часа…

Беше търпял толкова време. Пет часа агония…

Тази идея я накара да свие колене. Опря ръка в ниската масичка, свика сили и с тих стон се надигна малко по малко, докато не застана на крака. Макар и да се олюляваше.

Той пъхна ръце под себе си и мускулите по гърба му се загърчиха от напъна да се надигне.

— Недей! — спря го Ирен.

Каол все пак се надигна. Завидните мускули по ръцете и гърдите му не го предадоха и той съумя да се изправи до седнало положение. После впери премрежен поглед в нея.

— Трябва ти… чай — дрезгаво изрече Ирен.

— Каджа.

Името на слугинята напусна устата му не по-силно от дихание.

Но тя се появи незабавно. Съмнително бързо.

Ирен огледа внимателно лицето й, щом влезе в стаята. Беше ги подслушвала. В очакване.

Без да й се усмихне, Ирен заповяда:

— Ментов чай. С много мед.

— Два — поправи я Каол.

Ирен го стрелна учудено, но все пак седна с усилие на дивана до него. Възглавниците бяха леко влажни — от потта му, осъзна тя, забелязвайки лъскавината по бронзовите му гърди.

Ирен затвори очи. Само за миг.

И проумя, че бе минало доста повече време, чак когато Каджа остави двете фини чаени чаши пред тях. В средата на масата малък железен чайник изпускаше пара. Момичето сипа щедро количество мед в двете чаши, а устата на Ирен бе прекалено суха, езикът й — прекалено тежък, за да я попита дали има желание да им призлее от сладост.

Слугинята разбърка безмълвно чая в двете чаши и подаде първата на Каол.

Той просто я прехвърли на Ирен.

Прекалено уморена, за да се възпротиви, тя обви чашата с ръце и се постара да събере сили, за да я вдигне до устните си.

Лорд Каол като че ли усети това.

И нареди на Каджа да остави неговата чаша на масата. Да напусне.

Сякаш през далечен прозорец Ирен видя как Каол взима нейната чаша и я поднася към устните й.

Хрумна й да отблъсне ръката му.

Да, щеше да го лекува; и не, не беше чудовището, за каквото първоначално го бе взела благодарение на срещите си мъже като него; но да го допусне толкова близо до себе си, да му позволи да се грижи така за нея…

— Или го изпий — изръмжа гърлено той, — или ще висим така още няколко часа.

Тя плъзна очи към него. Погледът му беше трезв, бистър въпреки умората.

Не му отвърна.

— Значи тук теглиш чертата — измърмори Каол по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ти може да ми помагаш, но не позволяваш да ти върна услугата. Изобщо да правя неща, с които се отдалечавам от представата ти за мен.

Беше по-проницателен, отколкото навярно осъзнаваха повечето хора.

И Ирен имаше чувството, че непоклатимостта в наситенокафявите му очи се отразяваше в нейните собствени.

— Пий! — Безапелационна заповед, изречена от мъж, свикнал да му се подчиняват, да се разпорежда. — Презирай ме колкото щеш, но изпий проклетия чай.

А бледата искрица на тревога в очите му…

Мъж, свикнал да му се подчиняват, да, но и свикнал да се грижи за околните, воден от вътрешен импулс, който не можеше да контролира, да изтръгне от себе си.

Ирен отвори устни в знак на мълчаливо примирение.

Той поднесе внимателно порцелановата чаша към устата й и я наклони леко.

Тя отпи премерена глътка. Каол я подкани отново. И тя отпи още веднъж.

Толкова бе уморена. По-уморена отвсякога преди…

Каол притисна чашата към устните й за трети път и Ирен отпи истинска глътка.

Достатъчно. На него му беше по-нужен…

Той долови, че вече може да му се разкрещи, отдръпна чашата от устата й и отпи от нея. Веднъж. Два пъти.

Пресуши я и грабна другата, предлагайки й първата глътка, преди да я изпие до дъно.

Непоносим мъж.

Явно го беше казала на глас, защото устата му се кривна в половинчата усмивка.

— Не си първата, която ме нарича така — заяви с не толкова дрезгав глас.

— И със сигурност няма да съм последната — подхвърли тя.

Каол й отговори със същата крива усмивка и се протегна да напълни и двете чаши. Сложи им мед — по-малко, отколкото Каджа. Необходимото количество. Накрая разбърка чая с уверени ръце.

— Мога да се справя — подхвана Ирен.

— Аз също — отвърна той.

Този път тя съумя да задържи чашата. Каол се увери, че ще може да отпие, преди да вдигне своята към устните си.

— Трябва да вървя.

Идеята да излезе от двореца, камо ли да извърви пътя до Торе и да изкачи стълбите до стаята си…

— Почини си първо. Хапни нещо, сигурно умираш от глад.

Тя го погледна.

— Ами ти?

Беше тренирал сериозно, преди тя да пристигне; вероятно само от това бе прегладнял.

— Аз също. Но не смятам, че ще дочакам вечерята. — После добави: — Защо не ми правиш компания?

Едно беше да го лекува, да работи с него, да му разреши да й сервира чай. Но да вечеря с него — с мъжа, служил на онзи касапин, изпълнявал нарежданията му, докато мрачната армия се е събирала в Морат… Веднага долови пушека в носа си, чу пращенето на алчните пламъци, писъците…

Тя се приведе напред, за да сложи чашата си на масата. И стана. Чувстваше мускулите си сковани, болезнени.

— Трябва да се връщам в Торе — обяви, макар и коленете й да трепереха. — Бдението е по залез.

След цял час, слава на боговете!

Той забеляза, че се олюлява, и посегна да я хване, но Ирен се отдръпна.

— Ще оставя чантата си тук.

Мисълта да я мъкне обратно към кулата…

— Нека ти извикам карета.

— Мога да си поискам на портата — отвърна тя.

Ако някой наистина я преследваше, й се струваше по-сигурно да се прибере с карета.

Наложи й се да се подпира по мебелите, за да не падне. Разстоянието до вратата й се видя безкрайно.

— Ирен.

Едва стоеше на краката си, но спря и се обърна.

— Къде искаш да те чакам за утрешния урок?

Кафявите му очи се бяха прояснили напълно.

Тя се подвоуми дали да не се откаже. Как й беше хрумнало точно него да покани?

Но… пет часа. Пет часа на жестоки болки не го бяха прекършили.

Може би именно затова отказваше да вечеря с него. Щом той не се беше прекършил, и тя нямаше да се прекършва — нямаше да започне да го възприема като нещо различно от слуга на онова чудовище.

— Ще те чакам в централния двор по изгрев.

С мъка събра сили да тръгне, но успя. Сложи единия си крак пред другия и пак, и пак.

Остави го сам в онази стая, все още вторачил очи в нея.

Пет часа на нечовешко тегло, и то не само физическо.

Докато се бореше с тъмната стена, усети, че мракът бе показал и на него какво има от другата й страна.

Покрай нея прелитаха размити образи. Неразгадаеми за очите й, но… чувстваше ги като спомени. Кошмари. Или смесица от двете.

Въпреки това не я беше накарал да спре.

И докато Ирен се влачеше немощно през двореца, една част от нея се питаше дали лорд Каол не я бе спрял не само защото умееше да понася болка, но и защото долавяше някак в себе си, че я заслужава.

Всичко го болеше.

Каол не си позволи да се замисля за видяното. За всичко, прелетяло през съзнанието му, докато болката го раздираше, изгаряше и смазваше. Труп върху легло. Черен нашийник около гърло. Отсечена глава.

И не можеше да избяга от всичко това. Не и докато Ирен работеше по него.

Затова изтърпя острите нокти на болката, изживявайки кошмарите отново и отново, и отново.

Затова крещя, рева и ви с пълно гърло.

Ирен спря чак когато се срути на пода.

А той остана някак празен. Кух.

Въпреки всичко случило се, Ирен не пожела да му прави компания и минута отвъд необходимото.

Не че я винеше.

Не че имаше значение. Но си напомни, че го бе помолила да й помогне утре.

Доколкото беше способен.

Все още по долни гащи, Каол се нахрани там, където го беше зарязала Ирен. Каджа като че ли не се впечатляваше особено, а и той се чувстваше прекалено скован и уморен, за да спазва благоприличие.

Ако го видеше сега, Елин вероятно щеше да се изсмее. Мъжът, изстрелял се смутено от стаята й, след като тя обяви, че й е дошъл цикълът. Същият сега седеше в тази пищна стая почти гол, без въобще да го е грижа.

Несрин се върна преди залез с пламнало лице и чорлава коса. Един поглед към плахата й усмивка му каза достатъчно. Поне тя бе постигнала известен успех със Сартак. Може би тя беше тази, която щеше да им осигури онова, което той самият не смогваше: съюзническа армия.

Днес бе възнамерявал да говори с хагана за заплахата, надвиснала след снощното нападение. Вече обаче беше късно за уреждане на подобни срещи.

Почти не слушаше Несрин, докато му разказваше шепнешком за вероятната съпричастност на принца. За полета й на гърба на великолепния му рук. Умората толкова му тежеше, че с усилие държеше очите си отворени, макар и да си представяше как руките воюват в небесата с вещици от Железни зъби и уивърните им, макар и да размишляваше кой би оцелял при такава битка.

Напук на всичко съумя да даде заповедта, която сякаш опари езика му: Върви на лов, Несрин!

Ако някой от валгските слуги на Ераван наистина вече върлуваше из Антика, времето не беше на тяхна страна. Щеше да докладва на господаря си за всяка тяхна стъпка, всяко искане. А ако преследваше Ирен — или защото четеше за Валгите, или защото лекуваше Ръката на Адарлан… Не можеше да повери тази мисия на никой тукашен. Единствено на Несрин.

Тя я прие с кимване. Разбирайки защо бе изплюл заповедта си като отрова. Да я изпрати в такава опасност, на лов за враг като този…

Но тя бе вършила подобни неща и в Рифтхолд — напомни му го деликатно. Сънят го зовеше, превръщайки тялото му в чужд, тежък предмет, ала все пак смогна да изрече и последната си молба към нея: Внимавай!

Не се съпротивлява особено, когато му помогна да се прехвърли в количката и го закара в стаята му. Не успя сам да се вдигне до леглото и съвсем смътно усети как двете с Каджа го полагат на дюшека като парче месо.

Ирен — тя никога не правеше подобни неща. Никога не го буташе с количката, когато той можеше и сам. Непрестанно го подканваше да се движи.

Той се чудеше защо. И бе толкова дяволски уморен да се пита именно това.

Несрин каза, че щяла да го извини пред хагана на вечеря, след което отиде да се преоблече. Каол си задаваше въпроса дали слугите чуват стърженето на ножа й в точилото отвъд вратата на стаята й.

Заспа, преди да е излязла. Часовникът във всекидневната далечно-далечно удари седем.

Тази вечер никой не прояви кой знае какъв интерес към Несрин на вечеря. Никой не й обърна внимание и по-късно, когато си сложи бойните ножове, меча, лъка и колчана със стрели и се запъти към градските улици.

Никой — дори съпругата на хагана.

На път към портите на двореца, докато минаваше с тихи стъпки покрай каменната градина, мярна нещо бяло с крайчеца на окото си и се скри зад една от колоните на вътрешния двор.

Но само след секунда свали ръка от дръжката на дългия нож върху хълбока си.

Облечена в бяла коприна, с разпусната дълга, тъмна коса, Великата императрица се носеше като привидение по една пътека, виеща се покрай каменните участъци на градината. Единствено лунната светлина изпълваше ограденото пространство — лунна светлина и сенки, докато императрицата крачеше напълно сама и сякаш призрачен вятър развяваше семплата й рокля зад гърба й.

Бяла в израз на траур — на смърт.

По лицето й нямаше грим и кожата й изглеждаше много по-светла от тази на децата й. По чертите й не се забелязваше нито капка радост, нито капка живот. Нито пък желание да изпита и двете отново.

Несрин поостана сред сянката на колоната, наблюдавайки как жената се отдалечава, като че бродеше из собствения си сън. Или сред някой пуст, гол ад.

Запита се дали и тя бе скитала по същите пътеки през месеците след смъртта на майка си. Дали и за Великата императрица дните се сливаха един в друг, дали усещаше храната като пепел върху езика си, дали сънят и за нея бе едновременно жадуван и така неуловим.

Чак когато съпругата на хагана свърна зад един гигантски камък, скривайки се от очите й, Несрин продължи напред с леко натежали стъпки.

Под пълната луна Антика приличаше на акварел от преливащи се сини и сребристи нюанси, осеян със златистите ореоли на фенерите покрай ресторанти и сергии на търговци, продаващи кахве и всевъзможни лакомства. Шепа музиканти свиреха на лютни и тъпани и някои от тях бяха толкова даровити, че на Несрин й се прииска да можеше да поспре за малко, но тази вечер потайността и бързината й бяха съюзници.

Ето защо продължи да се придържа към тъмните кътчета, вслушвайки се в звуците на града.

По главните му улици бяха разпръснати множество храмове: едни с мраморни колони, втори с островърхи дървени покриви и изрисувани стълбове, трети — просто дворове с езерца, каменни градини или спящи животни. Трийсет и шест божества бдяха над Антика и из града бяха разпилени тройно повече храмове.

Минавайки покрай тях, Несрин се питаше дали боговете надничат от колоните или иззад изсечените камъни; дали гледат от стрехите на стръмните покриви или иззад петнистите очи на котката, дремеща на стълбите пред един от храмовете.

Тя умоляваше всичките до един да превърнат краката й в пъргави и безшумни, да я отведат до целта й по притъмнелите улици.

Ако валгски пратеник вече бродеше по този континент — или по-лошо… валгски принц… Несрин плъзна очи по покривите чак до гигантската Торе. Кулата сияеше в костенобяло под лунната светлина, подобно на маяк, бдящ над града и лечителките, които го обитаваха.

Каол и Ирен не бяха постигнали напредък днес, но… това не биваше да я притеснява. Напомняше си отново и отново, че няма повод за тревога. Тези неща отнемаха време, макар че Ирен… Очевидно имаше някакви резерви към произхода на Каол. И предишната му роля в служба на империята.

Несрин спря до началото на някаква тясна уличка и изчака група млади гуляйджии да минат покрай нея с пиянска стъпка и вулгарна песен, за която леля й със сигурност би ги нахокала. А сетне би си я припявала тихомълком.

Докато оглеждаше уличката и плоските покриви на околните къщи, погледът й се спря на един образ, изсечен грубо в близката тухлена стена. Бухал с прибрани криле и огромни, вечно облещени очи. Навярно просто вандализъм, но Несрин прокара пъхнатите си в ръкавица пръсти по очертанията му, издълбани в стената на къщата.

Бухалите на Антика. Бяха навсякъде из града, символи на богинята, вероятно най-почитана сред трийсет и шестте божества. Южният континент нямаше върховен бог, но Силба… Тя пак вдигна поглед към величествената кула, сияеща по-ярко дори от двореца в отсрещния край на града. Тук Силба се ползваше с неоспорима власт. За да проникне някой в Торе, да убие една от лечителните й, трябваше да е отчаян. Или напълно умопомрачен.

Или пък валгски демон без всякакъв страх от боговете, тръпнещ само от гнева на господаря си, в случай че се провалеше.

Ако тя беше Валг, къде щеше да се скрие в този град? Откъде щеше да дебне?

Канализацията минаваше под някои от къщите, но далеч не бе като просторната подземна мрежа на Рифтхолд. Ако обаче прегледаше внимателно стените на Торе…

Несрин се устреми към величествената, грейнала кула и се спотаи в сянката на една къща отвъд улицата. Пред нея вече се издигаше масивната стена, обгръщаща цялата територия на Торе.

В железните стойки, поставени по нея, пламтяха факли и стражи стояха на всеки няколко метра по протежението й. И отгоре й. Хагански стражи, ако съдеше по униформите им, вкупом с обичайната стража на Торе със синьо-жълтите им униформи — изобщо толкова много войници, че и муха не можеше да прехвърчи незабелязано. Несрин огледа желязната порта, затворена за нощта.

— Отворена ли е била снощи: това е въпросът. Но стражите не казват.

Тя се завъртя с вирнат до хълбока си нож.

Принц Сартак стоеше облегнат на стената на няколко крачки от нея, вперил взор във внушителната Торе. Над широките му рамене надничаха дръжките на два кръстосани меча, а от колана му висяха дълги ножове. Отново беше заменил официалните дрехи от вечеря с кожените си доспехи за летене — със стоманени пластини по раменете, сребърни накитници и черен шал около врата. Не, не точно шал — парче плат, което да издърпа върху устата и носа си, когато носеше тежката си качулка. За да остане анонимен, неразпознаваем.

Тя прибра ножа си.

— Следите ли ме?

Принцът стрелна тъмни, спокойни очи към нея.

— Не използвахте особена дискретност, когато излязохте през входната порта, въоръжена до зъби.

Несрин се извърна към стените на Торе.

— Нямам причина да се крия.

— И мислите, че нападателят от снощи просто ще се скита по улиците?

Той тръгна към нея и подметките на ботушите му застъргаха едва доловимо по древния калдъръм.

— Реших да проуча как е влязъл. Да се запозная с разположението на комплекса и потенциалните скривалища.

Кратко мълчание.

— Май познавате добре плячката си.

„Но не ви хрумна да ми го споделите тази сутрин“, недоизрече принцът.

Несрин го измери косо.

— Ще ми се да не беше така, но е факт. Ако извършителят е онзи, когото подозираме… През по-голямата част от пролетта и лятото ловях такива като него в Рифтхолд.

Сартак впи поглед в стената. После пророни тихо:

— Колко тежко беше положението?

Несрин преглътна пред напора на низа от спомени, който я връхлетя: телата, тунелите, избухналия стъклен дворец, стената от смърт, полетяла към нея…

— Капитан Фалик!

Деликатна подкана. С по-нежен тон, отколкото бе очаквала да чуе от принц воин.

— Какво знаете от шпионите си?

Сартак стисна челюсти и по лицето му пробягаха сенки.

— Докладваха ми, че в Рифтхолд върлували нечувани кошмари. Хора, които всъщност не били хора. Дяволи от най-мрачните сънища на Вант.

Вант — богинята на мъртвите. Тя властваше над града още преди да се появят лечителките на Силба, а поклонниците й съставляваха загадъчна секта, към която дори хаганът и предците му изпитваха страхопочитание, въпреки че ритуалите на мрачната богиня бяха в пълен разрив с Всевечното небе, към което Великият хаган и дарганите вярваха, че се завръщат след смъртта си. По-рано Несрин бе минала с отривиста крачка покрай храма й от тъмен камък, чийто вход представляваше ониксово стълбище, спускащо се към подземна зала, осветена от свещи, бели като оглозгана кост.

— Но всичко това май не ви учудва — отбеляза Сартак.

— Преди година вероятно щеше.

Той обходи с поглед оръжията й.

— Значи… наистина сте се сблъсквали с такива ужаси.

— Да — призна Несрин. — Не че е имало смисъл, щом вече са превзели града.

Думите й бяха пропити с горчилката, която чувстваше в себе си.

Сартак се замисли.

— Повечето хора биха избягали, вместо да им се опълчат.

Тя нямаше желание нито да потвърждава, нито да отхвърля твърдението му, чиято цел несъмнено бе да я утеши. Благородна постъпка от страна на човек, който не й дължеше нищо. Затова каза просто:

— Одеве… одеве зърнах майка ви. Разхождаше се сама в каменната градина.

Очите на Сартак посърнаха.

— Така ли?

Предпазлив въпрос.

Несрин се подвоуми дали не трябваше да си замълчи, но все пак продължи:

— Споменавам го единствено защото… защото може да е важно за вас.

— Имаше ли страж със себе си? Прислужница?

— Не видях никого.

Тревога стегна лицето му и той пак се облегна на стената.

— Благодаря ви за сведението.

Нямаше право да разпитва, не и когато ставаше дума за най-могъщото семейство на света. Ето защо промълви приглушено:

— Моята майка почина, когато бях на тринайсет. — Тя вдигна очи към почти сияещата Торе. — Предишният крал… знаете как постъпваше с надарените с магия. С лечителките, получили този дар. Затова нямаше кой да спаси майка ми от коварната болест. Лечителката, която все пак успяхме да намерим, ни сподели, че навярно бедата идвала от зловредно образувание в гърдата на майка ми, както и че сигурно щяла да съумее да я излекува, ако магията не бе изчезнала. Ако кралят не я беше забранил.

Не беше разказвала тази история на никого извън семейството. Не знаеше защо я споделя и сега, но все пак допълни:

— Баща ми искаше да я качи на кораб и да я доведе дотук. Отчаяно го искаше. Но по земите ни вече се вихреше война. Всички кораби служеха на Адарлан, а тя беше прекалено болна, за да рискуваме дългия път по суша през Ейлве. Баща ми проучи всяка карта, всеки търговски маршрут. Ала докато намери търговец, съгласен да приеме двама им на кораба си към Антика… Болестта бе приковала майка ми към леглото. Нямаше да оцелее дотук, дори да я бяха качили на кораба.

Сартак я наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Несрин пъхна ръце в джобовете си.

— Затова остана у дома. И всички бяхме с нея, когато… когато се свърши. — Същата онази стара скръб я обгърна, парейки в очите й. — Бяха ми нужни две години да дойда на себе си. — Прошепна след миг. — Да започна отново да усещам слънцето по лицето си, вкуса на храната. Да им се наслаждавам. Баща ми… той крепеше двете ни със сестра ми. Ако е скърбял, то успяваше да го скрие от нас. Изпълваше дома ни с колкото можеше повече радост.

Несрин притихна, колебаеща се как да обясни защо му беше доверила тази история.

След малко Сартак попита:

— Къде са сега? След нападението над Рифтхолд?

— Не знам — въздъхна тя. — Измъкнали са се, но… Не знам къде са избягали, нито пък дали ще съумеят да се доберат дотук сред толкова много опасности по света.

Сартак не продума дълго време, през което Несрин се проклинаше, че не си бе замълчала. Накрая принцът се отблъсна от стената и заяви:

— Ще изпратя дискретна заповед до шпионите ми да се оглеждат за семейство Фалик и да им помогнат, ако случайно пътищата им се пресекат, да се погрижат за безопасността им.

Гърдите й се свиха болезнено, но смогна да пророни:

— Благодаря ви.

Великодушно предложение. Повече от великодушно.

Сартак додаде:

— Моите съболезнования за загубата ви. Колкото и време да е минало. Аз… Като воин израснах ръка за ръка със Смъртта. Но тази трагедия… Нея преживявам най-тежко. И като че ли ми е по-непосилно да понеса скръбта на майка ми, отколкото моята собствена. — Той поклати глава и лунната светлина затанцува по черната му коса. Сетне добави с принудена ведрост: — Защо иначе бих хукнал след вас посред нощ?

Несрин му отвърна с лека, макар и неканена усмивка.

Сартак вирна вежда.

— И все пак ще ми е от помощ да знам какво точно търся.

Тя се замисли какво да му каже — замисли се какво изобщо правеше син на хагана тук.

Когато колебанието й продължи осезаемо дълго, той се засмя тихо.

— Смятате, че аз съм нападнал лечителката? При положение че аз ви казах за случката сутринта?

Несрин му се поклони леко.

— Не желая да ви обидя. — Макар че пролетта видя с очите си как Валгите поробват един друг принц; дори стреля по кралица, за да спаси живота му. — Шпионите ви са прави. В Рифтхолд… Не бива да допускаме подобно нещо в Антика.

— И сте убедена, че убийството в Торе е едва началото?

— Дошла съм дотук, нали?

Мълчание.

Несрин допълни:

— Ако някой, свой или чужд, ви предложи черен пръстен или нашийник, ако забележите някого с такива накити… Не се колебайте. Нито за миг. Атакувайте с всички сили. Единствено с обезглавяване е възможно да ги спрете. Човека в превзетото тяло вече го няма. Не се мъчете да го спасявате. Иначе и вашето ще превземат.

Очите на Сартак отскочиха към меча на хълбока й, към лъка и колчана на гърба й.

— Разкажете ми всичко, което знаете — приглушено настоя той.

— Не мога.

Подобен отказ можеше да й струва живота, но Сартак просто кимна вглъбено.

— Тогава ми разкажете каквото можете.

И тя му разказа. Под стените на Торе му обясни за всичко останало, освен за ключовете, портите и обсебването на Дориан, както и на предишния крал.

През цялото време Сартак не промени изражението си, макар че потриваше съсредоточено челюст.

— Кога възнамерявахте да споделите всичко това с баща ми?

— Веднага щом се съгласи на лична среща.

Той изруга — тихо, но цветисто.

— След смъртта на сестра ни… Трудно му е да се върне към обичайния ни ритъм на работа. Не приема съвети нито от мен, нито от когото и да било.

Тревогата в гласа на принца, подплатена с тъга, накара Несрин да пророни:

— Съжалявам.

Сартак поклати глава.

— Налага се да помисля върху думите ви. На този континент, край родната земя на народа ми… — Той потри врата си. — Като момче съм чувал такива истории на ужасите в кулите на руките. — Прошепна по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Май е време да посетя клановата майка. Да изслушам отново разказите й. И да си припомня как са се справили някога с това древно зло. Особено ако наистина се пробужда.

Предания за Валгите… тук? Никога не ги бе чувала в семейството си, но все пак родата й произхождаше от съвсем друга част на континента. Ако рукините знаеха за Валгите или дори се бяха борили с тях…

По съседната улица проехтяха стъпки и двамата се притиснаха към стената на сградата с ръце върху дръжките на мечовете си. Но се оказа просто пияница, залитащ към дома. Мъжът поздрави стражите пред Торе и няколцина от тях му отвърнаха с насмешливи усмивки.

— Минават ли канали под кулата? Стига ли градската канализация до Торе? — попита с притаен глас Несрин.

— Не знам — призна също толкова глухо Сартак. После се позасмя мрачно, сочейки някаква древна решетка сред полегатия калдъръм на уличката. — И все пак за мен ще е чест да ви придружа в разузнаването.