Кулата на зората

15

Ирен усещаше гнева на Каол като гореща пара, бълвана от врящ чайник.

Не към момичетата. Те веднага го харесаха. Усмихваха се и дори се смееха, колкото и съсредоточено да следяха изчерпателния му, добре формулиран урок, колкото и тежко да надвисваше снощният ужас от библиотеката над тях, над цялата кула — досущ като сив покров. По време на бдението бяха пролели много сълзи, а и тази сутрин, докато препускаше по коридорите на Торе, срещна доста зачервени очи.

За щастие, скръбта се поразсея, когато лорд Каол покани трима стражи да услужат на момичетата с телата си. За да ги мятат в чакъла отново и отново.

Мъжете лесно склониха, навярно защото знаеха, че пострадаха ли, щяха да ги обгрижват най-добрите лечителки извън Доранел.

Каол дори отвръщаше на усмивките — не само на дамите, но за нейно смайване, и на тези на стражите.

Единствено на нея не се усмихна. Нито веднъж.

Намесеше ли се с някой въпрос, докато гледаше как обучава ученичките, лицето му сякаш се вкаменяваше и очите му заблестяваха от скреж. Държеше се повелително с момичетата и острият му поглед не пропускаше нищо. Засечеше ли грешна позиция, коригираше я, преди ученичката да е помръднала и със сантиметър.

Едночасовият урок приключи с мятане на стражите по гръб. Клетите мъже си тръгнаха, накуцвайки, но с широки усмивки на лица. Главно защото Хафиза обеща на всеки от тях по бъчва бира, както и от най-силния й лечебен еликсир. Превъзхождащ впрочем всеки алкохол.

Щом звънците оповестиха, че е станало десет часът, жените се разпръснаха; едни потеглиха към други уроци, втори — към ежедневните си задачи, трети — към пациенти. Шепа от по-вятърничавите момичета останаха да пърхат с мигли пред лорд Уестфол, а едно дори изглеждаше готово да седне в скута му, преди Хафиза да му напомни сухо за купчината с мръсни дрехи, които го чакаха.

Преди да закуцука след ученичката, Върховната лечителка хвърли на Ирен предупредителен, многозначителен поглед.

— Е — обърна се Ирен към Каол, когато отново останаха насаме, с изключение на шумната групичка момичета, надничащи от един от прозорците на Торе.

Когато забелязаха настойчивия взор на Ирен, те чевръсто извърнаха глави, затръшвайки прозореца с бурно хихикане.

Силба да я спаси от девойки в пубертета!

Тя самата никога не бе попадала в тяхната група, не и в този смисъл. Не и с такова безгрижие. Чак миналата есен целуна мъж за пръв път. И никога не се бе заливала от смях така. Мечтаеше си да бе имала този шанс, мечтаеше си за много неща, от които я бяха лишили кладата и онези факли.

— Мина по-добре от очакваното — заяви Ирен на Каол, който гледаше смръщено величествената кула пред тях. — Не се и съмнявам, че другата седмица ще ме молят да се върнеш. Ако имаш желание, разбира се.

Той не отговори.

Тя преглътна сухо.

— Ще ми се днес да опитаме отново, стига да си в състояние. Искаш ли да подсигуря стая тук, или предпочиташ да се върнем в двореца?

Каол най-сетне я погледна в очите. Неговите тъмнееха.

— Дворецът.

Коремът й се сви от ледения му тон.

— Добре — съумя да отвърне и тръгна да търси стражите и конете им.

На връщане яздиха в пълно мълчание. И на отиване към Торе бяха мълчали от време на време, но това мълчание сега беше… напрегнато. Тежко.

Ирен преравяше паметта си за нещо, с което можеше да го е обидила, докато траеше урокът, нещо, което да е забравила. Може би срещата със стражи в разцвета на силите им му бе напомнила за загубеното, беше го запратила по този мрачен път.

Продължи да разсъждава върху това, докато стигнаха двореца, където Шен и още един страж му помогнаха да се настани в количката. Той им благодари със сдържана усмивка.

Сетне стрелна Ирен през рамо в утринния зной.

— Ти ли ще ме буташ, или сам да се оправям?

Тя примигна недоумяващо.

— И сам можеш — отвърна му, засегната от тона му.

— А защо не извикаш някоя от ученичките си? Или пък пет? Или колкото прецениш, че са нужни за един адарлански лорд.

Тя примигна отново. Бавно. И без всякакво предупреждение закрачи отривисто. Дори не провери дали я следва, нито с какво темпо евентуално се случваше това.

Колоните, коридорите и градините на двореца сякаш прехвърчаха покрай нея. Беше толкова устремена към апартамента му, че почти не забеляза, когато някой извика името й.

Осъзна се чак когато го чу втори път — и изтръпна.

Докато се обърне, Кашин, облечен в броня и толкова изпотен, че вероятно досега се бе упражнявал с дворцовите стражи, вече я беше настигнал.

— Търсех те — заяви и кафявите му очи веднага се спуснаха към гърдите й. Не, към петното върху роклята й. Той вдигна вежди. — Ако искаш да я дадем за пране, Хасар със сигурност ще ти намери нещо да облечеш.

Забравила бе, че още е с изцапаната си, омачкана рокля. Не се беше замисляла за окаяния си вид досега. Не се бе и почувствала като същинско добиче.

— Благодаря ти за предложението, но ще се справя.

Отстъпи встрани, за да го заобиколи, но Кашин каза:

— Чух за нападението в библиотеката. Уредих допълнително стражи да идват в Торе всяка вечер след залез и да стоят до сутринта. Никой няма да влезе без наше разрешение.

Постъпваше великодушно — мило. Както винаги.

— Благодаря ти.

Той преглътна с мрачно изражение. Ирен се приготви за следващите му думи, но Кашин пророни единствено:

— Моля те, пази се. Беше пределно ясна по отношение на чувствата си към мен, но…

— Кашин.

— … това не променя факта, че сме приятели, Ирен. Или поне бяхме.

Тя се принуди да вдигне очи към неговите. И да каже:

— Лорд Уестфол спомена… подозренията ти за Тумелун.

Кашин надникна към белите знамена, развяващи се от близкия прозорец. Тя отвори уста, вероятно за да поднесе най-сетне съболезнованията си, да поправи счупеното между тях, но принцът отвърна:

— Тогава разбираш колко сериозна може да е заплахата.

Тя кимна.

— Да. И ще се пазя.

— Добре — беше краткият отговор на принца. Спокойна усмивка превзе лицето му и за миг на Ирен й се прииска да усещаше повече от приятелство към него. Но просто никога не го бе възприемала така. — Как върви лечението на лорд Уестфол? Има ли напредък?

— Известен — уточни уклончиво тя. Да засегнеш принц, пък бил той и някогашен приятел, като си тръгнеш, това определено не беше особено разумно, но колкото повече се проточваше този разговор… Тя си пое дъх. — Ще ми се да можех да остана, за да си поговорим, но…

— Тогава остани.

Усмивката му се разшири. Красив — Кашин беше истински красив мъж. Ако беше друг човек, ако не носеше подобна титла…

Тя поклати глава със стегната усмивка.

— Лорд Уестфол ме очаква.

— Чух, че тази сутрин сте яздили заедно до Торе. Не се ли върна с теб?

Опитвайки да не допуска умолително изражение по лицето си, Ирен направи реверанс.

— Трябва да вървя. Още веднъж благодаря за загрижеността и за стражите, принце.

Титлата му увисна помежду им, прокънтя като ударена камбана.

Ала Ирен продължи по пътя си, усещайки погледа на Кашин, докато не свърна зад ъгъла, където се облегна на стената, затвори очи и въздъхна дълбоко. Глупачка. Мнозина биха я нарекли глупачка, а тя…

— Почти ми е жал за горкия човек.

Отвори очи и съзря Каол да заобикаля ъгъла в количката си, задъхан и все така разгневен.

— Разбира се — допълни той, — бях достатъчно надалеч, за да не ви чуя, но определено видях неговото лице, като си тръгна.

— Не знаеш какво приказваш — отсече невъзмутимо Ирен и пак закрачи към апартамента му, но този път по-бавно.

— Не забавяй темпо заради мен. Дотук стигна за рекордно време.

Тя го стрелна пронизващо.

— С какво успях да те засегна днес?

Равният му поглед не разкриваше нищо, но мощните му ръце продължиха да въртят колелата напред по коридора.

— Е?

— Защо отблъскваш принца? Май някога сте били близки.

Не беше нито моментът, нито мястото за този разговор.

— Не ти влиза в работата.

— Угоди ми.

— Не.

Тя ускори крачка, но Каол лесно я настигна. И не изостана чак до вратите на апартамента си.

Каджа стоеше отпред и Ирен й даде безсмислена заповед:

— Трябват ми сушена мащерка, лимон и чесън — навярно една от старите рецепти на майка й за прясна пъстърва.

Слугинята се поклони и изчезна, а Ирен разтвори широко вратите, задържайки едната, за да мине Каол.

— За твое сведение — изсъска тя, затръшвайки шумно вратите след него, — калпавото ти поведение не помага на никого.

Той спря внезапно по средата на фоайето и Ирен изтръпна при мисълта какво бе причинило това на ръцете му. Каол отвори уста, но мигом я затвори.

Защото вратата на другата спалня се открехна и оттам излезе Несрин с влажна, лъскава коса.

— Чудех се къде си отишъл — обърна се към него, а на Ирен кимна за поздрав. — Рано сте започнали днес.

На Ирен й отне няколко секунди да преподреди ситуацията, да приспособи поведението си към това на Несрин. Тя не беше… ключовата фигура тук. Играеше второстепенна роля на помощник.

Каол разтръска ръце — по дланите им наистина бяха останали червени следи, — но каза на Несрин:

— Ходих до Торе, за да помогна на момичетата с урок по самоотбрана.

Несрин погледна стола му.

— Яздих — уточни той.

Тя стрелна очи към Ирен, напълно пламнали от изумление.

— Ти… как?

— С шина — обясни Ирен. — А сега започваме втория сеанс на лечението.

— И наистина успя да яздиш?

Ирен долови как нещо в Каол се сви… главно защото и с нея се случи същото. Заради недоумението на Несрин.

— Стигнахме само до бърз ход, но да — отвърна Каол със спокоен, равен тон. Сякаш очакваше подобен въпрос от Несрин. Беше свикнал с такива. — Може утре да пробваме в тръс.

Макар че, като не съумяваше да балансира с краката си, друсането… Ирен прерови паметта си за всичко, което знаеше за травмите в слабините. Въпреки това си замълча.

— Може да дойда с вас — обяви Несрин и тъмните й очи се озариха. — Тъкмо ще те разведа из града. Може да те заведа до къщата на чичо.

— Би било хубаво — отговори сбито Каол.

И Несрин го целуна по бузата.

— Отивам у тях за час-два — додаде после. — А след това имам среща… със сещаш се кого. Ще се върна следобед. И тогава наново ще се заема с… мисията си.

Внимателни думи. Ирен не я винеше. Не и след като видя оръжията върху бюрото в стаята й през открехнатата врата. Ножове, саби, няколко лъка и колчани… Капитанът разполагаше с цял арсенал в спалнята си.

Каол само изсумтя одобрително с лека усмивка на лице, а Несрин тръгна към външните врати на апартамента. Спря на прага и се усмихна по-широко, отколкото Ирен я беше зървала да се усмихва досега.

С надежда.

Несрин затвори вратата с тихо щракване.

Щом пак се озоваха насаме, но все още някак чувствайки появата на натрапник, Ирен скръсти ръце.

— Да ти донеса ли нещо, преди да започнем?

Той просто продължи напред с количката — към спалнята си.

— Предпочитам да работим във всекидневната — отбеляза тя, грабвайки чантата от масичката във фоайето, където я беше оставила Каджа, след като вероятно я беше преровила.

— Аз пък предпочитам да агонизирам в леглото си — рече Каол, а сетне подхвърли през рамо: — И да се надяваме, че този път няма да припаднеш на пода.

Той се прехвърли с лекота от стола в леглото и започна да разкопчава жакета си.

— Кажи ми — подкани го отново Ирен, оставайки до вратата. — Кажи ми с какво те обидих.

Той съблече жакета си.

— Освен че ме изложи пред ученичките си в качеството ми на счупена кукла и им заръча да ме свалят от коня като парче месо?

Тя изтръпна, но все пак извади пръчката за захапване, пускайки чантата си на пода.

— И в двореца ти помагат много хора.

— Не толкова много, колкото си представяш.

— Торе е учебно заведение, а хора с твоята контузия ни посещават рядко; обикновено ние ходим при тях. Демонстрирах на ученичките неща, които могат да им помогнат с множество пациенти занапред.

— Да, изложбеният ти, контузен кон. Виж колко смирен бях. Колко послушен.

— Дори не съм си го помислила! Много добре го знаеш.

Той свали ризата си, почти я скъса по шевовете, изхлузвайки я през глава.

— Някакво наказание ли беше това? Задето съм служил на краля? Задето съм от Адарлан?

— Не. — Наистина ли вярваше, че може да се държи толкова жестоко, непрофесионално… — Вече ти казах защо го сторих: исках да им покажа.

— Аз не исках да ме показваш!

Ирен изопна гръб.

Каол се задъха през стиснати зъби.

— Аз не желаех да ме използваш като експонат. Да ги караш да ме местят насам-натам. — Гърдите му се надигаха мощно, белите дробове под мускулите му се издуваха като мехове на гайди. — Можеш ли да си представиш какво е чувството? Да се превърнеш от това — той махна с ръка към нея, към тялото й, краката й, гръбнака й — в това?

Ирен имаше усещането, че земята се изхлузва изпод краката й.

— Знам, че е трудно…

— Да, трудно е. Но ти го направи още по-трудно днес. Караш ме да седя почти гол в тази стая, но никога не се бях чувствал по-гол, отколкото тази сутрин.

Той примигна, сякаш учуден, че го беше изрекъл на глас, че й го беше признал.

— Аз… съжалявам.

Друго не й хрумна да каже.

Гърлото му подскочи.

— Всичките ми цели, всичките ми планове и желания… Просто се изпариха. Остава ми само кралят и нелепото, мижаво късче надежда, че ще оцелеем в тази война и ще намеря начин да придам смисъл на всичко това.

— На кое?

— На всичко, което рухна в ръцете ми. Всичко.

Гласът му пресекна на последната дума.

Очите й запариха. От срам или тъга, не знаеше.

И не желаеше да узнава — какво бе чувството, какво го беше сполетяло. Какво бе предизвикало болката в очите му. Знаеше… знаеше, че той трябва да се изправи лице в лице с него, да говори за него, но…

— Съжалявам — повтори. После добави сковано: — Трябваше да се замисля как ще се почувстваш.

Той задържа очите си върху нея, преди да свали колана си. А после и ботушите си. И чорапите.

— Може да останеш по панталон, ако… ако искаш.

Той обаче го свали. И зачака.

Все така изпълнен с гняв. Вторачил същия презрителен поглед в нея.

Ирен преглътна веднъж. Втори път. Май им бе нужна закуска.

Но да напусне стаята дори за това… Незнайно защо нещо й подсказваше, че оставеше ли го тук, обърнеше ли му гръб…

Между лечителките и пациентите им трябваше да има доверие. Връзка.

Ако му обърнеше гръб сега, едва ли пукнатината помежду им някога щеше да се спои.

Затова просто му махна да се премести към средата на леглото и да се обърне по корем, а тя самата седна на ръба.

Дланта й закръжа над гръбнака му, потънал надълбоко в хлътнатината от мускули.

Не се беше замислила за чувствата му… че изобщо може да има такива. За нещата, които го измъчваха…

Дишането му беше плитко, учестено. Той пророни:

— Да изясним нещо: на мен ли имаш зъб, или на Адарлан като цяло?

Взираше се в далечната стена и входа към банята, запречен от резбования дървен параван. Ирен не позволи на ръката си дори да трепне над гърба му, макар и срамът да се просмука в тялото й.

Не, през последните дни определено не беше в най-добрата си форма. Ни най-малко.

Белегът върху гръбнака му изпъкваше на утринната светлина, а сянката, която ръката й хвърляше върху кожата му, приличаше на тъмен белег близнак.

А нещото, дебнещо под светлото петно… Магията й отново се сгърчи от близостта с него. Снощи беше прекалено уморена, а тази сутрин — прекалено заета, за да се замисли за следващия си сблъсък с онази черна сила. Да си даде сметка какво можеше да види, с какво трябваше да се бори — какво щеше да му се наложи и на него да понесе.

Но Каол бе удържал на думата си, бе предал знанията си на момичетата, независимо от глупавото й, недодялано поведение. И като че ли можеше да му върне услугата единствено изпълнявайки собственото си обещание към него.

Пое си успокоителна глътка въздух. Знаеше, че няма как да се подготви за подобно нещо. Една глътка въздух нямаше да влее нови сили нито в нея, нито в него.

Тя му подаде мълчаливо пръчката с коженото покритие.

Каол я пъхна между зъбите си и стисна.

Ирен го загледа — тялото му, напрегнато в очакване на болката, неразгадаемото му лице.

И промълви приглушено:

— Адарлански войници изгориха майка ми жива, когато бях на единайсет.

Ала преди Каол да отвърне, тя долепи ръка до белега на гръбнака му.